— Защо рискуваш толкова много, за да се сдобиеш с кон, който е загубил?
— Той няма да губи повече, когато стане мой. Възнамерявам да му сложа добър ездач.
— Нямаш доверие на сина си?
— Той не ми е… — Брейдън се спря. — Джъджмънт е един мързелив неудачник, а ти си глупак, щом разчиташ на него.
— Вие Брейдън май не вярвате един в друг, а?
Докато двамата се гледаха, Конър осъзна истината.
Желанието на Брейдън да има Оро нямаше нищо общо със стойността на коня или с това, че можеше да спечели пари с него. Той искаше коня по същата причина, поради която бе искал ранчото — защото беше собственост на един О’Браян.
И всичко това само защото смяташе, че жена му му бе изневерила. Брейдън беше луд, но не беше глупав.
— Аз ще спечеля — заяви Конър. — Твоето момче ще победи.
Брейдън му отвърна със самодоволна усмивка.
— Така да бъде. — Конър му подаде ръка и Едгар я стисна.
— Искам споразумението ни да бъде сключено пред свидетели.
— Думата ми е достатъчна.
— Не и за мен.
Вместо да спори с него, Конър го отведе в кабинета на Хуго Ридли, където двамата извадиха документите за собствеността върху ранчото и коня. Ридли не каза нищо, освен че обеща да ги пази и да ги предаде на спечелилия облога. След това Брейдън си тръгна.
На Конър щеше да му се наложи да се присъедини към Кристъл по-късно. Преди това трябваше да отиде до лагера и да провери дали всичко беше наред. Не беше направил и две крачки, когато Дженифър Уедърс го спря да му пожелае успех.
— Защо не сте на танците? — попита го тя.
— А вие?
— Там отивам. С мама Уедърс сме отседнали при приятели в града и тя вече е с тях. Аз обаче ви видях и исках да ви кажа, че съм заложила на вашия кон. Татко Уедърс направи същото.
— Той е заложил за победа на Оро?
— Той заложи на вас, не само на коня. При това сумата не беше малка. Мама Уедърс не знае колко точно е заложил, но и той не знае, че тя също е заложила на вас. Целият град ви подкрепя. Мисля, че това е техният начин да ви пожелаят добре дошъл у дома и да ви благодарят за всичко, което сте направили, откакто се върнахте.
Конър просто не знаеше какво да каже.
— Само гледайте да не загубите — каза Джени.
— Нямам намерение да губя.
Конър обаче прекрасно знаеше, че най-добрите намерения водеха право в ада.
Конър тръгна към лагера и намери Джъдж да седи встрани от останалите, далеч от светлината на огъня. Той се приближи изотзад, но момчето беше потънало в мислите си и не показа, че е усетило приближаването му.
— Видя ли се с баща си днес следобед?
Джъдж скочи и се обърна с лице към него. Конър повтори въпроса си.
Момчето пребледня.
— Не знам за какво говориш.
— Не ме лъжи. Нямаше те дълго време. Видя ли се с него?
Джъдж се опита да го погледне право в очите, но не успя.
— И какво ако е така?
— Сключи ли сделка с него?
Хлапето извъртя очи. Отдавна не беше правило така.
— Не.
Конър разбра, че Джъдж лъжеше. Сърцето му се сви.
— Баща ти току-що заложи „Бушуак“ срещу мен и Оро. Беше сигурен, че ще загубиш.
За миг Джъдж изглеждаше изненадан, но успя да се овладее.
— Какво друго си очаквал? Той няма много високо мнение за мен.
— Смята, че ти ще направиш всичко, което поиска от теб. Защо? Заплаши ли те? Предложи ли ти нещо? Земя? Пари?
Конър видя, че беше улучил поне в едно от предположенията си. Възможно беше всичките да бяха верни.
И Джъдж като Кристъл беше податлив на заплахи, отправени срещу майка му или срещу Кристъл. Въпреки че презираше баща си, момчето може би желаеше Едгар да го признае за свой син.
Въпреки това да продаде надбягването не беше правилно, независимо какви бяха подбудите му. Конър трябваше да се довери на момчето и да се надява, че то щеше да види нещата така, както ги виждаше той. Това беше тежко бреме дори за мъж, а сега трябваше да бъде понесено от едно момче.
— Джъдж, ако загубиш утре, загуби честно. Забрави за разочарованието, което ще причиниш на мен, на Кристъл и всички останали. Ние ще го преживеем. Но ако загубиш нарочно, има един човек, който ще страда повече от всички останали. И този човек си ти.
— За какво са се обзаложили?
Кристъл беше притиснала Ридли до бюрото му.
— За това, което ви казах, госпожо О’Браян. Конят срещу ранчото.
Тя вдигна ръце. Когато Конър не се беше появил на барбекюто, тя се беше разтревожила, че се е случило нещо лошо, и понеже не се чувстваше удобно сред всички тези хора, които не познаваше, си бе тръгнала рано.
Първо беше отишла в хотела. Майка й се беше опитала да я успокои, но не бе успяла да прикрие тревогата в треперещия си глас.
Когато Кристъл бе забелязала Конър да стои с баща й пред кантората на Ридли, тя бе разбрала, че нещо не беше наред. Тъкмо бе имала намерението да отиде при тях, когато баща й си бе тръгнал и се бе появила Дженифър Уедърс, красива и спретната както винаги. Дженифър и Конър бяха провели кратък разговор и Кристъл беше готова да даде кожените си дрехи, за да узнае за какво си бяха говорили. Тя бе изчакала Дженифър да си тръгне, обмисляйки дали да отиде при съпруга си или при адвоката. Ридли й се бе сторил по-безопасният избор. Да наблюдава Конър отдалеч, беше твърде болезнено.
В кантората на адвоката тя беше научила само лоши новини. Баща й беше намислил нещо, в противен случай никога не би рискувал да загуби „Бушуак“. Той беше уредил Оро да загуби състезанието. От него можеше да се очаква всичко.
Тя излезе, оставяйки адвоката да гледа объркано след нея. Конър трябваше да научи за това. Той вече знаеше, че го очакваха проблеми. Разбира се, че знаеше. Беше го разбрал от самия облог.
Кристъл не беше съвсем сигурна къде се намираше лагерът на О’Браян и тръгна към реката и светлините на лагерните огньове. Те бяха разпръснати по двата бряга, на които някога бяха расли кипариси. Кристъл подмина няколко души и нито един от тях не й се стори познат. Тя вървеше по ръба на една ивица от храсти, когато една тъмна, висока фигура излезе пред нея.
Кристъл подскочи и сподави вика си.
— Не исках да ви уплаша, госпожо О’Браян. Няма да ви нараня.
Лунната светлина й позволи да огледа човека, който стоеше пред нея. Той беше по-висок и по-слаб от Конър. Косата му беше права и черна като нощта, също като очите му, които я гледаха напрегнато.
Лицето му имаше острите черти на индианец, но ако се изключеше дългата до раменете му коса, всичко в него беше бяло. Тя реши, че мъжът беше метис. Във вените му течеше кръв на команч. Ако имаше поне малко здрав разум, трябваше да се почувства застрашена. Но кога ли бе проявявала здрав разум?
— Кой сте вие? — попита го тя.
— Ако ви кажа, няма да ми повярвате. Наричайте ме Брит. Това е достатъчно.
