другите.
— Тези времена могат да се върнат — каза Лукчо. — Един ден всички ще бъдем приятели. Хората и мечките ще бъдат учтиви едни към други и когато се срещат, ще си свалят шапка.
Мечока изглеждаше озадачен.
— Тогава ще трябва да си купя шапка, защото нямам — каза той.
Лукчо се засмя.
— Казах го само така. Ще можете да поздравявате по вашия начин, като се покланяте или подрусвате грациозно.
Мечока се поклони и започна да се подрусва грациозно, както му беше казал Лукчо.
Майстор Гроздан взе шилото, за да се почеше.
— Никога не съм виждал толкова учтива мечка — повтаряше удивено той.
Господин Грах, като адвокат, се държеше по-въздържано.
— Не бих му се доверявал толкова — разправяше той, — Мечока може да се преструва.
Но Лукчо не му обърна внимание: направи един проход по средата на огъня и помогна на Мечока да влезе в пещерата, без да си опърли козината. После го представи като свой приятел на другарите си. Маестро Круша, който тъкмо беше привършил да настройва инструмента си, импровизира един концерт в негова чест.
Мечока се съгласи с удоволствие да поиграе пред домакините и всички прекараха приятно вечерта.
Когато Мечока се сбогува и тръгна, Лукчо стана и го придружи. Лукчо беше такъв: не обичаше да говори много за своите неприятности, но често се замисляше и натъжаваше, без да се издава пред хората.
Тази вечер той се бе замислил за клетия си баща, Който беше в затвора, и му се доиска да сподели мъката си с Мечока.
— Какво ли правят — запита Лукчо — сега нашите родители?
— Аз никога не съм ходил в града — отговори Мечока, — но едно врабче, с което сме близки, прелита често нататък и ми носи новини за родителите ми. Казва, че те никога не спели и че денем и нощем мечтаели за свобода. Аз не знам какво е това свобода. Бих предпочел да мечтаят за мене, най-после и аз съм им син.
— Да си свободен, значи да нямаш господари — отговори Лукчо.
— Владетелят не бил лош господар. Врабчето ми каза, че баща ми и майка ми идоли до насита и се развличали, като гледат хората, които минават пред клетката им. Владетелят бил много внимателен, сложил ги е в клетка, откъдето те могат да виждат много хора. Въпреки това те искали да се върнат в гората. Но същото врабче ми каза, че това било невъзможно, защото клетката била от желязо и пръчките й били много здрави. Лукчо въздъхна.
— На мене ли си седнал да ги разправяш? Когато бях при баща си в затвора, разгледах внимателно стените. Невъзможно е човек да се измъкне оттам. Въпреки това аз обещах на баща си да го освободя и ще се опитам да направя това, когато се подготвя.
— Ти си смело момче — каза Мечока. — И аз бих искал да освободя родителите си, но не зная пътя за града и се страхувам да не се загубя.
— Слушай — рече ненадейно Лукчо, — можем да направим нещо. Ако ми позволиш да те яхна, преди полунощ ще бъдем в града.
— Какво си намислил? — запита развълнувано Мечока.
— Ще отидем при твоите родители. За мен ще бъде все едно, че съм видял баща си.
Мечката не чака да му повторят поканата. Наведе се, за да може Лукчо да се качи на гърба му, и хукна с пълна бързина.
Лукчо му казваше накъде да върви.
— Наляво! Надясно! — или пък: — Да заобиколим тая къща! Сега внимавай! Влизаме в града. Зоологическата градина е в тази посока. Тихо! Да не вдигаме шум!
Глава осемнадесета
Запознанство с един тюлен, който обичаше много да приказва
В зоологическата градина цареше пълна тишина. Пазачът спеше при Слона с глава върху хобота му. Той хъркаше дълбоко и не се пробуди, когато Лукчо и Мечока почукаха предпазливо на вратата.
Слона отмести внимателно главата на пазача, постави я на една купчина слама, без да се помръдне, проточи хобота си и отвори вратата, като избърбори:
— Влез!
Нашите герои влязоха предпазливо.
— Добър вечер, господин Слон! — каза Лукчо. — Извинявайте, че ви безпокоим в този късен час.
— О, нищо, нищо — отговори Слона, — още не съм заспал. Мъчех се да разбера какво ли сънува моят пазач.
Винаги се опитвам да отгатвам сънищата му. По тях може да се познае дали един човек е лош, или добър.
Слона беше стар индийски философ и затова мислите му бяха винаги доста заплетени.
— Решихме да се допитаме до вас — каза Лукчо, — защото чухме, че сте много мъдър. Бихте ли могли да ни кажете, как можем да изведем майката и бащата на този Мечок от зоологическата градина?
— Да — промърмори Слона между двата си зъба. — Бих могъл да ви помогна, но какъв смисъл има? В гората не е по-добре, отколкото в клетката, а в клетката не е по-зле, отколкото в гората. Затова смятам, че ще бъде най-добре всеки да си остане на мястото. Но ако държите много на това — добави веднага той, — знайте, че ключът от клетката на мечките е в джоба на моя пазач. Ще се опитам да го измъкна, без да го събудя. Той спи дълбоко и няма да усети нищо.
Лукчо и Мечока не вярваха, че такава сложна работа може да се извърши с помощта на хобота. Но Слона си служеше така умело с него, че пазачът не усети нищо.
— Ето ключа — каза Слона, като измъкна хобота си от джоба на пазача, — само че ви моля после да го върнете.
— Бъдете спокоен — каза Лукчо. — Много ви благодарим. Вие наистина ли не искате да избягате с нас?
— Ако имах намерение да бягам, сигурно не бих чакал вашата помощ. Желая ви добра сполука.
И като подхвана отново с хобота си главата на пазача, Слона започна да го люлее леко, за да спи той по-дълбоко, докато нашите приятели си свършеха работата.
Лукчо и Мечока се измъкнаха навън и се отправиха към клетката на мечките.
— Ей, Ей!
— Шшт! Шшт! — изсъска изплашено Лукчо. — Кой вика?
— Шшт! Шшт! — отговори подигравателно гласът. —
Кой вика?
— Престани да вдигаш шум, ще събудиш пазача!
А гласът се обади отново:
— Престани да вдигаш пазача, ще събудиш шум — и веднага след това добави: — Колко съм глупав, обърках се.
— Това е Папагала — прошепна Лукчо на Мечока. — повтаря всичко, каквото чуе. Но тъй като не разбира нищо от това, което чува, и от това, което казва, често се случва да бърка словореда.
Мечока не искаше да обиди Папагала и го запита:
— Може ли да се мине оттук за клетката на мечките?
Папагала отговори;
— Може ли да се мине оттук за мечките на клетката? Ох, колко съм глупав, пак се обърках.
Като видяха, че от него няма да научат нищо, нашите приятели продължиха внимателно. Една маймуна ги повика от клетката си с леко изсвирване.
— Хей, господа, елате насам!
— Нямаме време — отвърна Мечока, — имаме работа.
— Отделете ми само една минутка: от два дни се опитвам да счупя този лешник и не мога. Помогнете
