ми.
— Ще ви помогнем на връщане — каза Лукчо.
— Ами, приказвате си на вятъра — рече Маймуната, като клатеше глава. — И аз се обадих, за да се намеря на работа. Хич не се интересувам от този лешник и от всички лешници на света. Бих искала да се върна отново в гората, да подскачам между клоните и да хвърлям кокосови орехи по главите на пътешествениците. Каква полза ще има от кокосовите орехи, ако маймуните не ги хвърлят по главите на изследователите? Не, бих искала да зная за какво служат изследователите, ако няма кой да замерва главите им с кокосови орехи? Вече не зная кога съм хвърлила за последен път кокосов орех. Помня само, че този път изследователят имаше бръсната червена глава и беше истинско удоволствие да се меря в нея. Спомням си също, че ...
Но Лукчо и Мечока вече бяха далеч и не я чуваха.
— Маймуните — обясняваше Лукчо на Мечока — са глупави животни, които си губят времето в приказки. Започват да говорят за нещо и човек никога не знае с какво ще свършат. Но все пак съжалявам тази нещастница. Защо не спи? Защото не може да счупи лешника ли? Не, тя не спи, защото мечтае за далечната си родна гора.
Лъва също не спеше: погледна ги с крайчеца на окото си и даже не се обърна да види накъде отиват. Той беше благородно и умно животно и не се интересуваше от хор ските работи.
Така Лукчо и Мечока стигнаха без мъчнотии до клетката на мечката.
Бедните старци веднага познаха синчето си и му протегнаха лапите си през решетките.
Лукчо ги остави да се поздравят и прегърнат, после отвори клетката и каза:
— Стига сте хленчили! Вратата е отворена и ако не бяга те веднага, пазачът ще се събуди и тогава прощавай, свобода.
Като излязоха от клетката, затворниците продължиха да се поздравяват и прегръщат с Мечока, защото решетките вече не ги разделяха от техния син.
Лукчо беше също доста развълнуван.
„Клети ми татко — мислеше си той, — ние с тебе също ще се прегръщаме дълго, дълго, когато те освободя от затвора“.
— А сега да вървим! — каза той високо.
Двете стари мечки искаха да се сбогуват с едно семейство бели мечки, които живееха до едно езерце, после поискаха да наминат към клетката на Жирафата, която за жалост вече спеше. Междувременно в градината настъпи известно раздвижване и новината за заминаването на мечките проникна навсякъде.
Мечките бяха обичани от всички, но имаха и врагове. Един Тюлен, който не можеше да ги понася поради стара семейна вражда, започна да ръмжи толкова силно, че пазачът се събуди, макар да спеше дълбоко.
— Какво става? — запита той Слона.
— Не зная, пък и какво искате да се случи? На тоя свят няма нищо ново и нищо ново не ще се случи и тази нощ. Да не мислите, че сте на кино, където всеки десет минути се случва нещо ново и интересно!
— Може би си прав — каза пазачът, — все пак ще пообиколя.
Като излезе навън, той почти налетя върху тримата бегълци.
— Помощ! — завика той. — Помощ!
Неговите помощници се събудиха и заобиколиха градината. Бягството стана невъзможно.
Лукчо и трите мечки се хвърлиха в едно езерце и се скриха под водата, като подаваха само носовете си.
Но за нещастие бяха попаднали в езерото на Тюлена.
— Ха! Ха! — се изсмя някой зад гърба им. Това беше Тюлена.
— С ваше позволение ще се посмея малко — каза той. — Ха! Ха!
— Господине — се обади Лукчо, треперейки от студ, — разбирам радостта ви. Но мислите ли, че е добре да се хилите зад гърба ни точно когато ни търсят!
— Охо, и още как! Ей сега ще кажа на пазача да ви хване.
Тюлена отиде веднага при пазача и неговите помощници. Мечките бяха уловени, даже пазачът се учуди, че залови три, докато търсеше само две. Освен това хвана и едно ново животно от неизвестен вид, което говореше като човек и което му каза:
— Господин пазач, както виждате, тук има някакво недоразумение. Аз не съм мечка.
— Виждам, но какво правеше в езерото?
— Къпех се.
— Щом е така, ще платиш глоба, защото къпането в градските градини е забранено.
— Аз нямам пари, но ако бъдете така добър...
— Аз не съм добър и докато не платиш глобата, ще те затворя при маймуните. Ще прекараш там нощта и после ще видим.
Отначало Маймунката го прие много любезно и започна веднага да бръщолеви.
— Разправях ви — каза тя, като седна на опашката си — за изследователя с червената глава. Щом ви казвам, че беше червена, значи, че наистина е била такава. Аз никога не лъжа, освен, то се знае, когато е необходимо. Но да си кажа правото, обичам лъжите. Лъжите имат особена сладост. Когато лъжа, чувствувам в устата си една сладост, една такава сладост, като че ли ...
— Слушайте — помоли я Лукчо, — не може ли да отложите разказа си за утре сутринта? Искам да поспя добре. защото имам нужда да възстановя силите си.
— Не може ли поне да ви изпея една приспивна песен? — предложи Маймуната.
— Не, благодаря, ще заспя и без нея.
— Може ли да ви под вия завивката?
— Не виждате ли, че няма завивка?
— Казах го, за да се намирам на приказки — промърмори Маймуната, — исках само да бъда учтива. Но щом искате да се покажа невъзпитана, ще го сторя веднага.
И Маймуната му обърна гръб засегната. Лукчо се усмихна и се възползува от случая, за да заспи. Маймуната очакваше, че Лукчо ще я помоли да се обърне отново, но като не чу нищо, реши да вземе сама почина. Тогава видя, че момчето беше вече заспало, и обидена повече от всякога, се сви в един ъгъл.
Лукчо остана два дни в клетката на маймуните. Децата, които отиваха в зоологическата градина заедно с бавачките си, се радваха и се смееха, понеже никога досега не бяха виждали маймуна, облечена като тях.
На третия ден Лукчо успя да изпрати една бележка на Черешко, който дойде в града с първия влак, плати глобата и нареди да го освободят веднага.
Лукчо го разпита най-напред за приятелите си и се разтревожи много, като узна, че те са изчезнали безследно.
— Просто не мога да разбера — каза той, като наведе глава. — Пещерата беше сигурно скривалище. Какво ли ги е накарало да я напуснат?
Глава деветнадесета
Описание на едно необикновено влакче
Черешко и Лукчо се качиха на влака, за да се върнат в замъка.
Чакайте, за този влак още нищо не съм ви казал. А той беше един наистина необикновен влак! Имаше само един вагон и всичките места бяха до прозорчетата, така че всички можеха да се любуват на местността, без да се карат. А за децата това беше истинска благодат. Влакчето беше удобно и за дебелите хора, защото в стените на вагона имаше издутини нарочно за тях. Дебелите хора се качваха, разполагаха в тях коремите си и се чувствуваха много добре.
Тъкмо когато се готвеха да се качат във влакчето, Черешко чу гласа на Фасул, който казваше:
— Хайде; господин бароне. Ще блъснем още веднъж и ще се нареди.
Барон Портокал се качваше във влака, но неговият голям корем му причиняваше много неприятности. Фасул не успя да го изкачи на стъпалото. Той повика на помощ двама носачи, но и те не можаха да го помръднат. Най-после се притече на помощ и началникът на гарата и започна да бута с тях. Понеже буташе със свирка в уста, по едно време от усилие изсвири.
