се завъртя безшумно върху пантите. Баронът го гледаше учуден.
— Мандарина! Мандарина! — извика той. — Това не било бутилка, а таен ключ. Вижте: вие отворихте вратичката!
„Аха, ето къде бил тайният механизъм“ — помисли дукът. Но той нема време да завърши мисълта си. Вратичката се разтвори и на прага се появи една малка личност, която се поклони много учтиво и извика със звънливо гласче:
— Добър ден, господа. Много ви благодаря за услугата. От три часа безуспешно се мъча да отворя тази врата. Как успяхте да откриете, че ще искам да мина насам?
— Черешко! — извикаха едновременно дукът и баронът. — Скъпи Черешко! — прибави баронът, който беше вече на градус и чувствуваше прилив на нежност.
— Скъпи Черешко! Ела да те прегърна! Дукът не беше чак толкова въодушевен.
„Какво прави тука този малък нахалник?“ — се питаше той, като се пукаше от яд. Но за да не се издаде, каза учтиво:
— Скъпи братовчеде, за нас е истинско удоволствие да отгатваме твоите желания.
— Но тъй като — отвърна бързо Черешко, — тъй като не съм ви осведомил, че ще се върна в замъка именно по този път през подземието, а в замъка няма никой друг освен вас, предполагам, че сте влезли тук с някое недотам честно намерение. Но ще видим тази работа после. Засега приятно ми е да ви представя моите приятели.
И като се отдръпна, Черешко пропусна един след друг всичките си приятели: Лукчо, Репичка, майстор Гроздан, чичо Тиквичка, адвоката и т. н., и т. н.
— Но това е цяло нашествие! — забеляза удивен Мандарина.
Това наистина беше нашествие и идеята за него беше хрумнала на Черешко. След като бяха скитали дълго из гората, нашите приятели най-после се бяха намерили и бяха усетили, че всичките им неприятели с изключение на дука и барона са вън от замъка. Черешко, който знаеше за съществуването на тайния проход, водещ от гората в зимника, им предложи да завладеят неприятелската крепост.
И както видяхте, планът му успя отлично. Те затвориха дука в стаята му и поръчаха на Фасул да го пази.
А баронът остана в зимника, защото никой не искаше да го качва по стълбите.
Глава двадесет и първа
Мистер Морков бива назначен за чуждестранен военен съветник
Когато нощта се спусна и обви с мрак замъка, някои започнаха да се тревожат.
— Но какво ще правим? — питаше кака Тиква. — Не можем да останем тука завинаги! Това не е наша къща. Ние си имаме домове и работа.
— Няма да останем тук завинаги — отговори Лукчо, — ще преговаряме с нашите неприятели. Ще искаме само свобода за всички. Когато се убедим, че няма да направят зло на никого, ще излезем от замъка.
— Но как ще се браним? — се обади господин Грах.
Отбраната на един замък като този е доста трудна операция. Необходими са познания по тактика, стратегия и балистика.
— Какво е това балистика? — попита кака Тиква. — Господин адвокат, не ни залъгвайте с непознати думи!
— Балистика, това значи артилерийско дело — обясни адвокатът, като се изчерви. — Искам да кажа, че между нас няма нито един генерал. Как ще се защищаваме без генерал?
— В гората има най-малко четиридесет генерала — каза Лукчо — и въпреки това не успяха да ни хванат.
— Ще видим — промърмори господин Грах.
Мисълта, че ще трябва да издържи една дълга обсада, без да бъде ръководен от генерал, който да разбира от стратегия, тактика и балистика, го караше да трепери от страх.
— Ние нямаме оръдия — се намеси предпазливо чичо Тиквичка.
— Нямаме и картечници — добави Праз.
— Нямаме пушки — допълни майстор Гроздан.
— Имаме всичко, каквото ни е нужно — каза Лукчо, — не се тревожете. Впрочем не е ли време за лягане?
Те отидоха да спят. В леглото на барон Портокал се побраха седем души и пак остана място. Чичо Боровинка и чичо Тиквичка отидоха да спят в своята къщичка, която беше долу до входната врата.
Кучето Баф, което се беше настанило вътре, ги посрещна доста неприязнено, но понеже почиташе законите, върна се в старата си кучешка колиба, когато му доказаха, че къщата не му принадлежи.
Тиквичка седна и се показа на прозорчето, докато Боровинка се изтягаше върху краката му.
— Каква хубава нощ — каза Тиквичка, — каква спокойна нощ! Има даже и ракети.
Наистина принц Лимон беше организирал в гората празненство, за да развлича графините. Той завързваше по няколко лимончета пред дулата на оръдията и ги изстрелваше към небето. Летящите лимончета представляваха прекрасна гледка.
По едно време обаче Домат се приближи до принца и му прошепна на ухото:
— Ваше височество! Вие ще прахосате цялата армия! Тогава принцът заповяда да прекратят стрелбата и каза:
— Колко жалко!
— Ето — каза Тиквичка, като гледаше от прозорчето си. — Ракетите свършиха.
Принц Лимон преброи войниците, които му оставаха.
Имаше достатъчно, за да продължи гонитбата на затворниците, но все пак щеше да бъде по- благоразумно да дочака сутринта. Той заповяда да опънат една хубава палатка за графините, които от любопитство и възбуждение не можаха да заспят. Към полунощ Домат излезе да се поразходи, за да успокои нервите си.
Аз забравих да ви кажа, че празникът с ракетите го беше ядосал. „Що за глупост — мислеше си Домат — да се прахосват за ракети толкова хубави лимончета!“ Той се покачи на една могила, като се надяваше да открие лагерния огън на избягалите затворници, ако бяха запалили такъв. Но вместо това за най-голямо свое учудване той видя, че прозорците на замъка светят.
„Баронът и дукът се веселят — помисли той раздразнен. — Като заловим бегълците и свършим с Лукчо, ще трябва да помисля и за тия двама готовановци“.
Докато наблюдаваше замъка, той се ядосваше все повече и повече.
„Непрокопсаници! — мислеше ядосаният Домат. — Пладнешки разбойници! Те ще разорят глупавите графини, а и за мене ще оставят само огризките!“
Светлините в замъка угасваха една след друга. Остана да свети само един прозорец.
— Дук Мандарина не може да спи на тъмно — процеди Домат през зъби, — страх го е, много го е страх. Но какво прави сега? Гледай колко е глупав! Развлича се, като пали и гаси лампите. Накрая от щракане ще счупи ключа. Ще предизвика късо съединение и пожар. Престани! Спри, ти казвам! Престани, ти казвам!
Домат не усети, че вика колкото му глас държи. Отначало му се стори че дукът си играе нарочно, за да го ядоса. Но по едно време започна да подозира, че има нещо нередно.
„Ами ако това са сигнали? — помисли той, поразен от постоянството на играта. — Да, но кой ще дава тия сигнали и защо? Какво ли не бих дал, за да узная какво значи всичко това! Три къси светвания... три дълги... пак три къси... тъмно. И сега почва пак: три къси... три дълги светвания... три къси. Обзалагам се, че е отворил радиото и че щрака ключа в такт с музиката. Весели се, негодникът му с негодник!“
Домат се върна към лагера и като срещна един сановник от свитата, който изглеждаше образован, попита го дали разбира от сигнали.
— Разбира се — отговори Лимон, — аз съм доктор по сигнализация, имам диплом от университета в село Камерино.
— А какво означава този сигнал? — и Домат му описа сигнала, който идваше от прозореца на дук Мандарина.
— Това е SOS, което значи „спасете нашите души“. Изобщо сигнал за помощ.
