„Помощ? — помисли изненадан Домат. — Значи не е игра. Дукът иска да ни съобщи нещо. Щом предава този сигнал, той сигурно е в опасност.“
И без да му мисли много, той се отправи бързо към замъка. Като стигна до входната врата, той изсвири, за да извика Баф. Той очакваше, че Баф ще изскочи от хубавата си нова къщичка. Но за негова голяма изненада Баф излезе с увиснали уши от старата си колиба.
— Какво става? — запита Домат.
— Аз почитам закона — отговори мрачно кучето. — Законните собственици ми показаха необорими документи и не можах да постъпя иначе, освен да им отстъпя.
— Кои собственици?
— Някои си Тиквичка и Боровинка.
— Къде са сега?
— В къщата си, спят. Или поне предполагам, че спят, защото не мога да разбера как Тиквичка, който едва може да седне в къщичката си, би могъл да спи там.
— А кой е в замъка?
— О, много хора, цял куп поканени. Хора от долен произход: разни обущари, цигулари, лукове и така нататък.
— Искаш да кажеш, че Лукчо е тук?
— Да, мисля че така се казваше един от гостите. Доколкото можах да разбера, дук Мандарина е много обиден. Затворил се е в апартаментите си и не излиза от тях.
„Това значи, че дукът е затворен“ — размисли Домат, за когото всяка дума на кучето носеше нова изненада.
— А барон Портокал — продължи Баф — се е затворил не в своите апартаменти, а в зимника. Вече няколко часа оттам гърмят непрестанно отпушени бутилки и това е много весело.
„Проклет пияница!“ — помисли Домат.
— Не мога да разбера — продължи кучето — защо младият граф Черешко дружи с хора от толкова долен произход, като забравя своя произход и положение.
Домат се затича веднага назад към лагера, за да събуди принца и графините и да им съобщи страшната новина. Графините пожелаха да се върнат веднага в замъка, но принцът възрази.
— Снощните развлечения намалиха значително силата на моята войска. Нямаме достатъчен брой войници, за да предприемем едно нощно нападение. Ще чакаме зората.
Той заповяда да повикат дон Мерудия, който разбираше от смятане, и му поръча да преброи войниците, които бяха останали след кръвопролитното нощно увеселение. Дон Мерудия се снабди с тебешир и черна плоча и обиколи палатките, като отбелязваше с кръстче всеки войник и с две кръстчета всеки генерал или сановник от свитата. Оказа се, че са останали седемнадесет лимончета и около четиридесет генерала, без да се смятат Домат, дон Мерудия, принц Лимон, графините, Морков, Дръж и конете.
Домат не виждаше ползата от конете, но дон Мерудия забеляза, че при обсада конните части са много полезни. Започна голям стратегически спор. Накрая дон Мерудия успя да убеди принц Лимон и той му повери командуването на една конна част.
Планът на битката беше проучен с помощта на мистер Морков, който за случая беше повишен в чин чуждестранен военен съветник.
Най-напред той посъветва всички да боядисат лицата си в черно, за да уплашат обсадените. Принцът накара да отпушат много бутилки, обгори тапите и сам с удоволствие почерни лицата на своите генерали.
— Каква чест за нас! — казаха генералите, като се покланяха. Принцът използуваше този поклон, за да почерни и вратовете им.
Към изгрев слънце боядисването беше благополучно привършено. Принцът беше много доволен и настоя графините и Домат също да се почернят.
— Положението е много тежко — каза той, — а освен това не сме употребили още всички тапи.
Графините се примириха със сълзи на очи. Атаката започна точно в седем часа.
Глава двадесет и втора
Без да иска, барон Портокал премазва двадесет свои генерали
Първата част от плана на атаката се състоеше в следното: кучето Дръж трябваше да се възползува от естественото приятелство, което го свързваше с кучето Баф, и трябваше да го накара да отвори главната врата на парка. През нея в бърз набег трябваше да нахлуят кавалерийските ескадрони, командувани от дон Мерудия. Първата част от атаката обаче пропадна напълно, защото се оказа, че вратата не само не беше заключена, но беше широко разтворена; Баф, застанал мирно, беше взел за почест с оръжието си, т. е. с опашката си. Дръж се върна назад твърде уплашен и съобщи чудното събитие.
— Тук се мъти нещо — каза мистер Морков, като употреби любимия израз на чуждестранните военни съветници.
— Тук се мъти много, много нещо — добави Дръж.
— Откъде ли са ги взели тези кокошки? — попита принцът.
— Кои кокошки?
— Тези, които мътят.
— Не става дума за кокошки, които мътят, ваше височество. Щом са оставили главната врата отворена, значи ни готвят някаква клопка.
— Тогава ще влезем отзад — реши принцът.
Но и задната вратичка беше отворена. Стратезите на принца не знаеха какво да правят. На принца почна да му омръзва тази война.
— Тя вече трае много дълго! — оплака се той на Домат. — Дълго трае и е много трудна. Ако знаех, че ще бъде така, нямаше да я започвам.
Накрая принцът се реши на един смел личен подвиг: той построи в една редица четиридесетте си генерала и изкомандува:
— Миррр-но!
Четиридесетте генерала се изпънаха като един.
— Ходом марш! Едно, две, едно, две...
Храбрият взвод премина вратата и се запъти към замъка, който, както знаете, беше на върха на хълма. Изкачването беше доста уморително. Принцът започна да се поти и се върна назад, като остави командуването на един Лимон първа степен.
— Продължавайте вие — каза той. — Аз отивам да подготвя общата атака. И без това първата линия на неприятеля е вече пробита благодарение на личната ми намеса.
Лимон първа степен отдаде чест и пое командуването. След десет крачки той даде на войниците си пет минути почивка. Тъкмо се готвеше да отдаде заповед за последната атака — до замъка оставаха още няколко стотина метра, — когато се чу страхотен тътен и един снаряд с невиждани размери се затъркаля по стръмнината по посока на четиридесетте генерала. Те, без да чакат заповедта на Лимон първа степен, се обърнаха кръгом и се оттеглиха надолу с пълна скорост. Но тяхната пълна скорост беше много по-малка от скоростта на тайнствената лавина, която за няколко секунди ги настигна, премаза двадесетина от тях като зрели сливи и продължи да се търкаля надолу, премина входната врата, отблъсна кавалерията на дон Мерудия, която се готвеше за набег, и преобърна каляската на графините Череша.
Когато снарядът се спря, всички видяха, че това не беше нито магнетична мина, нито бъчва с динамит, а самият нещастен барон Портокал.
— Скъпи братовчеде! — извика развълнувана Череша първа, притичвайки към него напрашена и разрошена от падането.
— Госпожо, нямам чест да ви познавам, никога не съм бил в Африка.
— Но това съм аз, Череша първа!
— О, небеса! Защо сте се маскирали така?
— По стратегически причини. А вие защо се търкаляхте така по стръмнината?
— За да ви дойда на помощ. Наистина, сторих го по малко груб начин, признавам, но нямах друг избор.
