Цяла нощ се мъчих да се освободя от зимника, където тези бандити ме бяха затворили. Представете си, прегризах със зъби вратата.
— Изгризали сте навярно и половин дузина бъчви — промърмори кисело Домат.
— Като излязох навън, започнах да се търкалям надолу по хълма и премачках едно негърско племе, подкупено от ония бандити, за да превземе замъка.
Когато Череша първа му обясни, че това са били четиридесет генерала, бедният барон не можеше да се успокои, но в дъното на душата си се почувствува доволен от своята мощ.
Принц Лимон, който току-що беше завършил утринната си баня, излезе от палатката си. Той видя какво е станало и помисли отначало, че неприятелят е направил излаз, но остана още по-неприятно изненадан, когато узна, че нещастието е било предизвикано от съюзник с добри намерения.
— Аз не съм подписвал военни съюзи с никого. Воювам самичък — каза възмутено той и като събра останките от войската си, която заедно с генералите, войниците и други не наброяваше повече от тридесет души, произнесе следната реч:
— Да ме пази бог от приятелите, с неприятелите сам ще се справя!
Знае се, че принцовете не ценят приятелството. Те винаги си спечелват опасни неприятности и тогава се утешават, като цитират безсмислени поговорки.
След половин час започна втората атака. Десет избрани лимончета изтичаха нагоре по стръмнината, издавайки дивашки викове, за да изплашат поне жените и децата, които се намираха между обсадените. Те бяха приети много учтиво. Даже много, много, както би казала Дръж. Лукчо беше наредил да свържат пожарните помпи с най-големите бъчви от зимника и когато нападателите се приближиха, заповяда:
— Вино!
Би трябвало да изкомандува „огън!“ ще кажат тези, които дирят навсякъде недостатъци, но помпите бяха за гасене на пожар, а не за палене.
Нападателите бяха облени от мощни червени и благоуханни струи. Виното влизаше в устата и носа им, като заплашваше да ги удави.
Те се обърнаха, макар и с нежелание, кръгом и започнаха да слизат надолу, преследвани от струите на помпите. Те стигнаха долу напълно пияни за голям ужас на графините. Представете си виковете на принца:
— Позор! Заслужавате да ви пребия от бой. Само простаците пият червено вино на гладен стомах. Ето че още десет души излязоха от строя.
Десетте бойци един след друг се изтегнаха в краката на негово височество и захъркаха силно. Положението ставаше все по-критично. Домат се хвана за косите и изкрещя на мистер Морков.
— Дайте ни някакъв съвет! Нали сте чуждестранен военен съветник?
В замъка, както можете да си представите, въодушевлението нямаше граници.
Голяма част от неприятелите вече беше ликвидирана. Може би след малко между двата червени стълба на входната врата щеше да се покаже бяло знаме.
Глава двадесет и трета
Лукчо се запознава с един паяк, който разнася писма
Не, излишно е да ви заблуждавам: между двата стълба на входната врата не се показа никакво бяло знаме. Вместо това се появи цяла дивизия лимончета, току-що пристигнали от столицата. И на нашите приятели не остана нищо друго, освен да се предадат или да избягат.
Но и да избягат не успяха, защото тунелът, който водеше в гората, беше зает от войските на принца.
Кой им беше съобщил за този тунел?
И това не мога да скрия от вас: господин Грах, виждайки, че нещата вървят зле, бе преминал на страната на неприятеля от страх да не го обесят втори път.
Радостта на Домат от залавянето на Лукчо беше толкова голяма, че той освободи всички други затворници да се върнат по къщите си. Черешко за наказание бе затворен на тавана.
Цяла рота лимончета придружи Лукчо до затвора. Те го хвърлиха в една подземна килия.
Там два пъти на ден пазачът му носеше чорба от вода и хляб. Лукчо я изгълтваше, без да види дори какво яде, защото беше гладен, и освен това, защото в затвора нямаше светлина. Лукчо прекарваше остатъка от деня на нара и си мислеше:
„Да можех поне да срещна баща си, поне да можех да му съобщя, че и аз съм тука!“
Пред килията на Лукчо се разхождаше денем и нощем патрул от лимончета, които удряха силно с токовете си.
— Сложете си поне подметки от гума! — викаше Лукчо, понеже не можеше да заспи. Но те не му обръщаха никакво внимание.
След една седмица дойдоха да го вземат.
— Къде ме водите? — запита Лукчо, като мислеше, че го карат на бесилката. Но те го изведоха на двора за разходка. Лукчо трябваше да се скара на краката си, които бяха отвикнали да го носят, а след това се зае и с очите си, които бяха отвикнали от светлината и не искаха да се отварят.
Дворът беше кръгъл и затворниците, облечени в дрехи на бели и черни черти, обикаляха в кръг, наредени един зад Друг.
Разговорите бяха строго забранени. В центъра на кръга стоеше един пазач и отмерваше такта с един барабан.
— Едно... две... едно... две...
Лукчо влезе в редицата и тръгна след един прегърбен затворник със сиви коси. От време на време той кашляше и раменете му потрепваха болезнено.
„Бедният старец — мислеше Лукчо, — ако не беше толкова стар, щеше да прилича на татко.“ По едно време старият затворник беше обхванат от толкова силен пристъп на кашлица, че залитна и трябваше да се опре на стената, за да не падне. Лукчо се притича, за да го подкрепи, и го погледна в лицето, прорязано от хиляди бръчки. Затворникът също го погледна с поизгасналите си очи, после го хвана за раменете и прошепна:
— Лукчо! Сине мой!
— Татко, колко си остарял!
Баща и син се прегърнаха и заплакаха.
— Лукчо, не плачи — прошепна старецът, — бъди смел!
— Аз не плача, татко. Мъчно ми е само, че си остарял и болен. Аз бях обещал да дойда да те освободя.
— Не се отчайвай, ще се върнат и за нас щастливите дни!
Но точно в този момент пазачът, който отмерваше такта, удари силно барабана си.
— Ей там! Вие двамата! Не виждате ли, че ми разваля те цялата редица! Ходом марш!
Лукан се откъсна бързо от сина си и отново се включи в редицата. Обиколиха двора още два пъти. После редицата започна да влиза в коридора, който водеше към килиите.
— Ще намеря начин да се свържа с теб — прошепна Лукан.
— Но как?
— Ще видиш. Дръж се, Лукчо!
— Довиждане, татко!
И старецът изчезна в своята килия. Килията на Лукчо беше два етажа по-долу, под земята. Сега, след като видя баща си, тя не му се струваше толкова тъмна. Ако човек се вгледаше добре, през прозорчето откъм коридора идваше малко светлина, колкото да се видят щиковете на лимончетата, които минаваха пред килията.
На следния ден, докато се развличаше да брои щиковете, Лукчо чу, че някой го вика. Но не можеше да разбере откъде.
— Кой ме вика? — попита учудено той.
— Погледни към стената.
— Какво ще гледам, като не мога да я видя.
