да го видя, но никога не съм имал време. Казва, че се е наредил добре. Но ако отида там, кой ще разнася пощата?
— За отиване и връщане, както куцаш, ще ти са необходими два дни. Два дни може и без поща.
— Не бих се отлъчил от моята служба — каза Куция паяк, — но щом не е пътуване за удоволствие...
— Съвсем не — каза Лукчо, — пътуването е много важно и задачата е твърде отговорна. Помисли, че от изхода на твоето пътуване може да зависи свободата на всички затворници.
— На всички?
— На всички — обеща Лукчо.
— Тогава веднага щом свърша обиколката си, ще тръгна на път.
— Не зная как да ти благодаря.
— И няма нужда — отговори Паяка, — ако затворът се опразни, ще мога най-сетне да отида да живея на село.
Той сложи трите писма в чантата си, метна я през рамо и се отправи, накуцвайки, към прозореца.
— Довиждане! — прошепна Лукчо, като мушна носа си между решетките, за да следи раздавача, който се изкачваше към тавана, за да пътува по-спокойно. — И добър път!
Паяка изчезна в мрака и от този момент Лукчо започна да брои часовете и минутите. След двадесет и четири часа той помисли:
„Сега Паяка трябва да е в околностите на замъка. Там сигурно ще намери някой да му покаже пътя. Ако при това научат, че е братовчед на този известен паяк от стряхата, може и да го придружат.“
Струваше му се, че вижда малкото старо паяче да се катери, накуцвайки, до стряхата, да пита за стаята на Черешко, да слиза по стените и се приближава до леглото на младия граф и да го буди с шепот, за да му предаде писмата.
Но и след това Лукчо не се успокои. Паяка можеше да се върне всеки момент. Мина един ден, минаха два, а Паяка не се появи. Минаха три дена. Затворниците бяха разтревожени, защото нямаше поща. Паяка не беше разкрил на никого, тайната си мисия, а беше казал, че ще вземе отпуск за няколко дни. Много затворници си мислеха скрито, че Паяка ги е изоставил на произвола на съдбата, за да отиде да живее в селото, за което постоянно си мечтаеше. Лукчо не знаеше какво да мисли.
Четвъртият ден беше ден за разходка, но Лукчо не видя баща си и никой не можа да му даде сведения за него. Върна се в килията твърде обезсърчен и се хвърли върху нара. Той беше загубил всяка надежда.
Глава двадесет и пета
Приключенията на куция паяк и Седем и половина
Какво се беше случило на Паяка-раздавач? Ще ви разкажа накратко неговата история.
Паяка излезе от затвора и веднага се отправи надолу по булеварда, като вървеше край тротоара, за да не го премажат колите. Колелото на един велосипедист го докосна и за малко щеше да го сплеска. Той едва успя да се отдръпне.
„Майчице! — помисли той уплашен. — Току-виж, моето пътешествие завърши, преди да е започнало.“
За щастие той откри един канал и се вмъкна през решетката. Още не беше успял да влезе, и чу, че го викат.
Беше един негов стар познат, далечен роднина по бащина линия, който някога също бе живял в кухнята на замъка. Казваше се Седем и половина, защото имаше седем крака и половина — другата половина на осмия си крак той беше загубил при едно пътешествие. По-право при един удар с метла.
Куция паяк поздрави Седем и половина с голямо уважение и двамата тръгнаха рамо до рамо, като заговориха за добрите стари времена.
От време на време Седем и половина се спираше, за да разправи някоя подробност около случката с метлата, но Куция паяк продължаваше да върви, без да се поддава на изкушението да си побъбри.
— Закъде бързаш толкова! — попита най-после Седем и половина.
— Отивам да навестя своя братовчед — отговори уклончиво Куция паяк, който не искаше да разправя цялата история за Лукчо, за младия граф и за Къртицата.
— Този, дето живее в замъка Череша? Точно той ме покани да прекарам една седмица под неговата стряха. Просто ще взема да те придружа, сега нямам бърза работа.
Куция паяк не знаеше отначало дали да се радва, или не, но после реши, че като са двама, времето ще минава по-бързо и ще си помагат, ако се случи нещо по пътя.
— Ще ми бъде много приятно — отговори той, — но дали бихте желали да вървите малко по-бързо, защото трябва да изпълня една поръчка и не искам да закъснея.
— Все още ли си пощенски раздавач в затвора? — попита Седем и половина.
— Сега си дадох оставката — отговори Куция паяк. Седем и половина му беше приятел, но има неща, които и приятелите не бива да знаят.
Като си бъбреха така, двамата излязоха най-после вън от чертата на града и успяха да се измъкнат от канала. Куция паяк въздъхна с облекчение, защото в канала имаше лоша миризма, от която му се повдигаше. Беше хубав ден и вятърът си играеше в уханната трева. Седем и половина отваряше устата си, като че ли искаше да вдъхне всичкия въздух наведнъж.
— Каква красота! — възкликна той. — От три години не съм подавал нос вън от моя канал, а сега ми се струва, че няма да се върна никога там и ще се установя завинаги в полето.
— Полето е вече много населено — забеляза Куция паяк, посочвайки на другаря си една дълга редица мравки, които бяха заети с пренасянето на една гъсеница към мравуняка.
— Вие, господа, май не обичате чужда компания! — се обади злобно един щурец, който стоеше на прага на своята дупка.
Седем и половина искаше на всяка цена да спре и да му изясни своето становище по въпроса за полето. Щуреца отговори, Седем и половина отвърна, Щуреца се разгорещи. Седем и половина започна да вика и спорът не преставаше, а времето течеше.
Много народ се насъбра, да слуша спорещите: щурци, калинки, мушици. Един врабец, който изпълняваше полицейска длъжност, забеляза събранието и се впусна да го разпръсне, като се насочи към Седем и половина.
— Ето един добър залък за моите малки — промърмори на себе си той.
Една мушица първа нададе тревога:
— Внимание, полиция!
За миг всички изчезнаха, като че ли земята ги погълна. Куция паяк и Седем и половина се скриха в дупката на Щуреца, който бързо затвори вратата и застана зад нея на пост.
Седем и половина трепереше като лист, а Куция паяк започна да съжалява, че е взел със себе си такъв бъбрив другар, който го караше да губи време и привличаше вниманието на полицията.
„Загазих си — мислеше старият раздавач. — Сигурно Врабеца ме е отбелязал в черния си списък, а когато човек е белязан, лошо му се пише.“
Той се обърна към Седем и половина и му каза:
— Както виждате, пътуването е опасно, какво ще кажете, ако се разделим тука?
— Чудя ти се — извика Седем и половина, — отначало ме убеждаваше да те следвам накрай света, а сега искаш да ме оставиш насред път.
— Вие тръгнахте след мене по собствено желание. Но не е там работата, трябва да изпълня една поръчка в замъка и не смятам да прекарвам деня в тази дупка, макар, разбира се, да съм благодарен на Щуреца за гостоприемството, което ни оказа.
— И аз ще дойда с тебе — каза Седем и половина. — Обещах на твоя братовчед, че ще отида да го навестя, и искам да устоя на обещанието си.
— Тогава да вървим! — рече Куция паяк.
— Почакайте за миг да видя дали е тука полицията — рече Щуреца.
Той отвори внимателно вратата: Врабеца беше още там. Той изследваше внимателно тревата стрък по стрък.
