— Трябва да изкопаем още един малък тунел — каза старата Къртица. — Въпрос на четвърт час. — Къртиците се хвърлиха тутакси в указаната посока. За няколко минути те достигнаха килията на Лукан. Лукчо пръв скочи вътре. Татко му беше там. Изтегнат върху нара, той бълнуваше.
Едва успяха да го отнесат в тунела, защото пазачите нахълтаха в килията. Те търсеха затворниците и не можеха да си обяснят къде може да са се дянали. Когато разбраха, че затворниците са избягали, пазачите си представиха с ужас жестоките наказания, които принцът ще им наложи, и всички дружно хвърлиха оръжията си и на свой ред се вмъкнаха в тунелите, изкопани от къртиците.
Като стигнаха вън от града, те се скриха в къщите на селяните, хвърлиха униформите си и облякоха работни дрехи. Захвърлиха също и звънчетата, които носеха на шапките си. Ще ги съберем ние и ще ги дадем на децата да играят.
Какво питате? Къде е Лукчо ли? А, забравих да ви кажа: Къртицата и Лукчо, като мислеха, че пазачите ги преследват, изкопаха друг тунел и изоставиха прохода, който водеше към полето. Ето защо не се срещнаха с пазачите на затвора. Как? Питате сега къде са? Търпение, ще узнаете и това.
Глава двадесет и седма
В която принц Лимон урежда нов вид конни състезания
Принц Лимон бе намислил да устрои голям празник.
„Моите поданици трябва да се развличат — мислеше принц Лимон, — така няма да имат време да мислят за теглата си.“
Той организира голямо конно надбягване, в което трябваше да вземат участие всички придворни лимони от първа, втора и трета степен, разбира се, като ездачи, не като коне.
Това състезание имаше следната особеност: конете трябваше да теглят коли, на които бяха сложени спирачки. Преди тръгването лимоните поставиха тежки и здрави спирачки на колелата на колите и принцът сам мина да ги огледа, за да види как действуват.
Спирачките действуваха така добре, че колелата на колите никак не можеха да се въртят: така конете трябваше да употребяват сто пъти по-големи усилия, за да теглят колите.
Когато принцът даде сигнала за тръгване, бедните коне забиха копитата си в земята, изпънаха краката си, започнаха да теглят с всички сили, като изпускаха пяна от устата, но не успяваха да помръднат колите и на педя. Тогава лимоните започнаха да ги бият жестоко с богато украсените си камшици.
Една-две от колите се придвижиха с няколко сантиметра и принцът изръкопляска доволен. После той сам слезе на пистата и започна да бие конете наляво и надясно, нещо, което му доставяше, изглежда, огромно удоволствие.
— Бийте моя кон, ваше височество! Не, бийте моя! — викаха лимоните, за да му угодят.
Принцът шибаше до изнемога.
Конете, полудели от ужас, се напрягаха и краката им се огъваха, като че ли щяха да се счупят.
Тази жестока игра беше измислена от принц Лимон, защото, както казваше той, всички коне могат да тичат, като им отпуснеш юздата! Но я ми покажете кон, който тича, когато е спънат!
Всъщност той обичаше да бие конете и организираше тези празненства, за да утоли тази си страст.
Хората се ужасяваха, но бяха принудени да присъствуват, защото принцът беше заповядал да се развличат и трябваше да се развличат.
Внезапно принцът остана с камшик, вдигнат във въздуха, а очите му се разшириха толкова, че още малко и щяха да изскочат навън. Краката му се разтрепераха, лицето му стана по-жълто отвсякога и под жълтата шапка косите му щръкнаха изведнъж и златното звънче отчаяно издрънка.
Бедният принц Лимон видя как земята пред него се отваря.
Първо се беше образувала една вдлъбнатина, после още една, после се беше появила една купчина пръст по средата на настилката на пътя, една гърбица от пръст като тези, които правят къртиците в полето. Накрая купчината се разпука, пукнатината се разшири, появи се една глава, после две рамена и някакво малко живо същество изскочи от земята, като си помагаше с лакти и колене: Лукчо!
Чу се носовият глас на Къртицата, която викаше уплашено:
— Лукчо, върни се, сбъркахме пътя!
Но Лукчо изобщо не я чу. Пред него стоеше принц Лимон, неподвижен като каменна статуя, с изплашено и изпотено лице. Едната му ръка беше вдигната и държеше камшик. Сърцето на Лукчо се сви.
Без да мисли какво прави, той се приближи до владетеля и измъкна камшика от ръцете му. Размаха го и изплющя във въздуха, като че да го опита, после удари силно по гърба принца, който беше толкова изненадан, че не се опита да се защити.
— Ай! — извика владетелят.
Лукчо отново вдигна камшика. Тогава владетелят се обърна и побягна презглава. Това бе сигналът. Зад Лукчо се появиха като по чудо избягалите затворници и тълпата с радостни викове ги разпозна един след друг. Бащата виждаше сина си, жената своя мъж.
За миг полицейските кордони бяха разкъсани, тълпата се изля на пътя, вдигна на ръце затворниците и ги понесе триумфално. Придворните лимони, уплашени, се опитаха да избягат. Но колите, както знаете, бяха запрени със спирачки и не се мръднаха нито на педя. Така лимоните бяха заловени и здраво вързани един за друг.
Принц Лимон обаче има време да скочи в своята каляска, която не участвуваше в надбягването и затова беше без спирачка, и запраши с пълна скорост. Той даже и не помисли да се върне в двореца си, а пое направо по пътя за полето, като удряше конете с една тояга, за да ги накара да тичат по-бързо. Конете бяха послушни и се впуснаха в такъв галоп, че каляската се обърна и принцът се заби с главата надолу в едно торище.
— Място, подходящо за него! — би казал Лукчо, ако можеше да го види.
Глава двадесет и осма
Домат облага с данък лошото време
Докато в града се разиграваха надбягванията със спънатите коне, в един от салоните на замъка Череша, който се използуваше за съдебна зала, Домат беше събрал всички жители на селото за разглеждане на едно много важно дело.
Излишно е да ви казвам, че председател беше самият Домат. Адвокат беше, естествено, господин Грах. Дон Мерудия изпълняваше писарската длъжност и пишеше отговорите в една дебела книга, и то с лявата си ръка, за да може да продължи да си бърка в носа с дясната.
Хората бяха много изплашени, защото когато се събираше съдът, винаги се случваха неприятни работи. Последния път например съдът беше решил, че въздухът е собственост на графините Череша, и затова всеки, който диша, трябваше да плаща наем на управата на замъка. Веднъж в месеца Домат обикаляше къщите, караше хората да дишат дълбоко и вземаше мярка на дъха им, после правеше някакви умножения и накрая определяше размера на данъка. Чичо Тиквичка, както знаете, въздишаше непрекъснато и затова беше обложен с извънредно висок данък.
Дон Домат пръв взе думата и каза всред дълбоката тишина:
— Напоследък приходите на замъка са твърде оскъдни. Както знаете, двете бедни стари госпожи, пълни сираци, живеят в голяма мизерия и се намират в печалната необходимост да издържат дука Мандарина и барона Портокал, за да не ги оставят да умрат от глад.
Майстор Гроздан хвърли поглед към барона, който седеше в един ъгъл със затворени очи и вкусваше от една заешка яхния с гарнитура от врабчета.
— Тука не се хвърлят погледи — заяви строго Домат, — престанете да гледате така или ще бъда принуден да опразня залата.
Майстор Гроздан побърза да забие погледа във върха на обувките си.
— Благородните графини, наши любими господарки, представиха иск, написан на обгербвана хартия, за да добият признание на едно важно тяхно право. Адвокате, прочетете документа!
Господин Грах се надигна, изкашля се, изпъчи важно гърдите си и зачете:
— Долуподписаните Череша първа и Череша втора смятат, че бидейки собственички на въздуха, трябва да бъдат признати и за собственички на дъжда. Затова те искат от всички граждани да им заплащат в
