Татко е болен и за бягство и дума не може да става. Как да го пренесем? Кой знае колко време ще трябва да живее в нелегалност, без лекари и без лекарства. Драги Лукчо, остави всяка надежда и се примири с това, че ще трябва да прекараш целия си живот в затвора... И да останеш в него и след смъртта си“ — прибави си той наум, като хвърли поглед към гробището на затвора, което се виждаше през едно прозорче в стената на двора.
Този ден разходката изглеждаше по-тъжна от всеки друг път. Затворниците в униформи на черни и бели резки вървяха приведени и никой не се опитваше да прошепне някоя дума на съседа си, както обикновено правеха. Всички мечтаеха за свободата, но този ден тя им се виждаше далечна, по-далечна от слънцето, скрито зад облаците в този мъглив и дъждовен ден. Като че ли, за да засили общата тъга, започна да вали дъжд. Затворниците се сгърбиха още повече, но продължаваха да вървят, защото по правилника разходката трябваше да се състои при всякакво време.
По едно време Лукчо дочу, че го викат.
— Лукчо — шепнеше един добре познат носов глас, — забави на следващия кръг.
— Къртицата! — каза си Лукчо и сърцето му подскочи от радост. — Пристигна! Тука е!
Веднага след това помисли за баща си, затворен в своята килия.
Той толкова бързаше да се върне на това място на кръга, където беше чул гласа на Къртицата, че блъсна с крак затворника, който вървеше пред него. Той се обърна ядосан:
— Внимавай къде стъпваш!
— Не се сърди — прошепна Лукчо, — предай веднага новината, след четвърт час всички ще бъдем вън от затвора.
— Луд ли си? — отвърна затворникът.
— Прави каквото ти казвам! Предай да бъдат готови! Ще бягаме по време на разходката.
Затворникът помисли, че няма да загуби нищо, ако предаде съобщението. Преди кръгът да завърши, стъпките на затворниците станаха по-весели и по-живи. Гърбовете им се изправиха. Даже и пазачът, който биеше барабана, забеляза промяната:
— Много добре! — извика той. — Изпъчи гърдите! Прибери корема! Назад рамената! Едно... две... едно... две...
Това не беше вече разходка на група затворници, а маршировка на рота войници.
Когато стигна мястото, където беше чул гласа на Къртицата, Лукчо забави хода си.
— Тунелът е готов. Изходът се намира на една крачка надясно от тебе, трябва само да скочиш, и земята ще пропадне под краката ти, защото оставихме един съвсем тънък пласт.
— Ще започнем при следната обиколка — отговори Лукчо.
Къртицата каза още нещо, но Лукчо беше вече отминал. Той ритна отново затворника, който беше пред него, и прошепна:
— При следната обиколка, щом те ритна с крак, скочи една крачка вляво и се друсни силно!
Затворникът искаше да запита нещо, но в това време тъмничарят, който биеше барабана, гледаше точно към тях.
Трябваше да се направи нещо, да се отвлече вниманието му. Предадоха по кръга и по едно време един затворник извика:
— Ай!
— Какво става? — извика пазачът, като се обърна внезапно.
— Настъпиха ме по мазола — отговори затворникът. Докато пазачът гледаше заплашително тази част на редицата, другият й край беше стигнал вече изхода на тунела.
Лукчо ритна затворника, който беше пред него. Той скочи наляво, натисна с крак земята и пропадна. На това място остана дупка, достатъчно голяма да мине един човек, и Лукчо предаде:
— При всяка обиколка ще бяга по един затворник — този, когото ритна.
Така и стана. При всяка обиколка един затворник отскачаше настрана, скачаше в дупката и изчезваше.
— Ай! Ай!
— Какво става? — крещеше пазачът.
— Настъпиха ме по мазола — отговаряше плачевен глас.
— Тази сутрин само се настъпвате, внимавайте повече. След пет или шест обиколки тъмничарят започна да гледа кръга от затворници, който го заобикаляше, с известно безпокойство. „Чудно — мислеше той, — кълна се, че редицата е станала по-къса.“
За да се убеди, че така му се е сторило, той започна да брои затворниците. Но тъй като те обикаляха в кръг, не можа да си спомни откъде беше започнал да брои и ги преброи два пъти.
Така сметката не излизаше, защото затворниците излязоха повече.
— Как е възможно да се увеличи числото им? Не е възможно да са се умножили! Колко глупаво нещо е смятането!
Както вече разбрахте, тъмничарят не беше много силен по този предмет. Той започна да прави сметката отначало и всеки път, когато броеше затворниците, те увеличаваха числото си. Накрая реши да не ги брои повече. Погледна редицата и си потърка очите: невъзможно! Бяха останали само половината затворници!
Той повдигна очи към небето, за да види дали някой затворник не се носи из облаците, и точно в този миг един друг затворник скочи и изчезна.
Оставаха двадесет и осем затворници. През цялото време Лукчо не преставаше да мисли за баща си. Всеки път, когато някой затворник скачаше наляво и се вмъкнеше в тунела, сърцето му се свиваше:
— О, ако беше татко!
Но Лукан беше затворен в своята килия и беше немислимо да го освободят. Лукчо реши в сърцето си, че ще остави да избягат всички затворници, а той сам ще остане с баща си. Не искаше свобода, щом като старият Лукан не може да се радва на нея.
Сега оставаха петнадесет затворници, десет, девет, осем, седем...
Тъмничарят беше толкова учуден, че продължаваше да бие машинално барабана. „Дяволска работа! — мислеше той отчаяно. — При всеки кръг изчезва по един, какво да правя? — Остават още седем минути до края на разходката. Ами ако всичките изчезнат преди края на разходката? Ето сега останаха всичко седем. Какво казвам, вече са само пет.“
Сърцето на Лукчо се свиваше от мъка. Той се опита да повика Къртицата, но не получи отговор. А искаше да я поздрави, да й каже защо не може да избяга.
И в този момент тъмничарят реши да сложи край на вълшебството, което беше причина да изчезнат под носа му всичките затворници, и извика:
— Стой!
Оставаха четирима затворници и Лукчо.
Те застанаха мирно и се спогледаха.
— Хайде веднага — извика Лукчо, — докато пазачът не е дал тревога.
Затворниците не чакаха да ги канят. Един след друг те се хвърлиха в тунела. Лукчо стоеше и ги гледаше тъжно. Но по едно време почувствува, че го теглят за краката. Другарите му бяха отгатнали намерението му и без много да се церемонят, го завлякоха надолу по тунела.
— Не ставай глупак! — викаха те. — Вън от затвора ще бъдеш по-полезен на баща си. Хайде по- скоро.
— Чакайте ме! Чакайте ме! — викаше, плачейки тъмничарят, който най-после беше открил измамата. — Идвам и аз. Не ме изоставяйте! Принцът ще ме обеси! Вземете ме със себе си!
— Да го почакаме — нареди Лукчо. — И на него дължим малко, че успяхме да избягаме.
— Но все пак да побързаме — каза един носов глас зад него. — Тука е така светло, че ще получа слънчев удар.
— Мила Къртице — отговори Лукчо, — не бива да бягаме, татко ми лежи болен в килията си!
Къртицата се почеса по главата.
— Зная къде е килията му — каза тя, — изучих много добре плана на затвора, който ти ми прати, но ще имаме ли време? Трябваше да ме предупредиш по-рано.
Тя издаде един особен звук и за миг стотина къртици се събраха пред Лукчо.
