— Погледни близо до прозорчето.
— Сега те видях. Но ти си Паяк. Какво търсиш тук под земята? Мухите не обичат влагата.
— Аз съм Куция паяк и си имам мрежа на горния етаж. Когато съм гладен, отивам да я навестя и винаги намирам по нещо.
Един пазач удари силно по вратата.
— Тишина там вътре? С кого говориш?
— Казвам молитвите, които зная от майка си — отговори Лукчо.
— Казвай ги тихо — отвърна пазачът, — пречиш ни да вървим в крак.
Лимончетата бяха толкова глупави, че когато чуеха някакъв звук, объркваха стъпката.
Куция паяк слезе по-ниско и прошепна с мекото си гласче.
— Нося съобщение от баща ти.
И наистина той пусна едно листче, което учуденият Лукчо вдигна и прочете на един дъх. Там пишеше:
„Скъпи Лукчо, зная за всичките ти приключения. Не се ядосвай, че не стана тъй, както ти се искаше. На твое място бих направил същото. Няма да ти навреди, ако поседиш малко в затвора. Ще можеш да продължиш учението си и ще подредиш мислите си. Лицето, което ти предава това листче, е нашият пощенски раздавач. Можеш да му имаш пълно доверие. Прегръща те сърдечно баща ти Лукан.“
— Свърши ли да четеш? — попита Паяка.
— Да, свърших.
— Добре, тогава сдъвчи листчето и го глътни. Пазачите не бива да го намерят.
— Готово — каза Лукчо, като дъвчеше листчето.
— А сега — каза Паяка — довиждане.
— Къде отиваш?
— Отивам да разнасям пощата.
Лукчо забеляза, че на врата на Паяка висеше една пощенска чанта, която беше пълна с листчета.
— На кого носиш тези листчета?
— От пет години се занимавам с този занаят: всяка сутрин обикалям килиите и събирам писмата, после ги раздавам. Пазачите никога не са ме открили и никога не са ми намирали нито едно листче, така затворниците могат да си разменят новини.
— Но как се снабдяват с хартия?
— Те изобщо не пишат върху хартия, пишат върху парченца от ризите си.
— Сега разбирам защо това листче имаше такъв вкус — каза Лукчо.
— Мастилото — продължи Паяка — се прави от чорбата, като се изстърже в нея малко тухла от стената.
— Разбрах — каза Лукчо. — Намини утре към моята килия. Ще ти предам писма.
— Добре — обеща Паяка и тръгна да си върви. Едва тогава Лукчо забеляза, че Паяка куца.
— Ударил ли си се?
— Ами, нищо ми няма. Това е само от ревматизма. Не мога да понасям влагата. Стар съм, имам голяма нужда да отида малко на село. Там имам брат, който живее в една царевична нива: всяка сутрин опва мрежата си между два стръка трева и цял ден се наслаждава на чистия въздух и слънцето. Толкова пъти ми е писал да отида да го видя, жалко, че сега съм зает с тази работа. Според мене, когато човек поеме едно задължение, трябва да го изпълнява. Освен това имам зъб на принц Лимон, защото един негов слуга уби баща ми. Премаза бедния старец на стената на кухнята! Петното още стои там. От време на време отивам да го видя и си викам, надявам се, че един ден принцът ще загине, на някоя стена и от него дори и петно няма да остане. Нали така?
— Не съм виждал никога толкова благороден паяк — каза Лукчо учтиво.
— Всеки прави, каквото може — каза скромно Паяка и накуцвайки, стигна до прозорчето, мина под носа на двама тъмничари, които се бяха спрели да видят дали всичко в килията е в ред, и продължи своята обиколка.
Глава двадесет и четвърта
Лукчо губи надежда
Лукчо накъса едно парче от ризата си на малки парченца.
„Ето, хартията за писане е готова — помисли доволен той, — а сега да почакам да ми донесат мастилото.“
Когато пазачът му донесе чорбата, той не сръбна от нея. Настърга с лъжицата малко тухла от стената и изсипа настърганото във водата. Разбърка я малко и после с дръжката на лъжицата написа писмата, които беше си намислил.
„Скъпи татко — се казваше в първото писмо, — помня, че обещах да те освободя. Моментът за това наближава. Намислих един план, който ще ни позволи да избягаме.
Целува те: твой Лукчо“.
Във второто писмо, адресирано до Къртицата, той пишеше:
„Скъпа ми Къртице, не мисли, че съм те забравил. В затвора няма какво да правя и непрекъснато мисля за старите си приятели. Като мислих и премислих, реших, че може би ти ще можеш да ми помогнеш да изляза оттук и да освободя моя татко. Това е малко мъчно, признавам, но ако ти успееш да събереш стотина къртици и ги накараш да ти помогнат, няма да е невъзможно. Очаквам бързия ти отговор, тоест очаквам момента, когато ще изскочиш в килията ми.
Твоят стар приятел: Лукчо.
Послепис: Този път няма да те заболят очите. Килията е по-тъмна от мастилен кладенец.“
Третото писмо беше за Черешко и гласеше:
„Скъпи Черешко, нямам новини от тебе, но съм сигурен, че нашето поражение не те е отчаяло. Обещавам ти, че веднъж завинаги ще поставя дон Домат на мястото му. В затвора мислих за толкова неща, за които вън не бих имал време. Ти трябва да ми помогнеш да изляза оттук. Предай на Къртицата моето писмо, знаеш къде. Ще ти изпратя други нареждания. Поздрави всички: Лукчо“.
Той скри трите писма под възглавницата, изсипа мастилото, което му беше останало, в една малка дупка под леглото, върна паничката на тъмничаря, който мина за вечерна проверка, и заспа.
На следната заран Куция паяк му донесе друго писмо от баща му. Бедният Лукан чакаше с нетърпение да получи новини от Лукчо, но му препоръчваше да не изразходва много бързо ризата си.
Лукчо откъсна почти половината си риза, просна я на земята, потопи пръста си в мастилницата, тоест в дупката под леглото, и започна да пише.
— Какво правиш! — извика раздавачът възмутен. — Ако употребяваш толкова големи листове, след една седмица няма да имаш повече хартия за писане.
— Не се тревожи — отговори Лукчо, — след една седмица аз няма да съм вече тука.
— Синко, ти се мамиш!
— Може би. Но вместо да стоиш да ми четеш проповеди, не би ли могъл да ми помогнеш?
— Бих ти помогнал с всичките си осем крака. Какво си намислил?
— Искам да нарисувам на тази половина от ризата един план на затвора, като отбележа точно разните етажи, стената, двора и всичко останало.
— О, не е трудно, познавам затвора сантиметър по сантиметър.
С помощта на Куция паяк Лукчо бързо нахвърли картата на затвора и отбеляза двора с едно кръстче.
— Защо нарисува това кръстче? — попита Паяка.
— Ще ти обясня друг път — отговори Лукчо уклончиво. — Сега ще ти предам едно писмо за моя татко, а тези две писма и картата ще предадеш на един мой приятел.
— Вън от затвора?
— Да. На младия граф Черешко.
— Далече ли живее?
— В замъка на Череша.
— Зная къде е. Имам братовчед, който работи в стряхата на замъка. Толкова пъти ме е канил, да отида
