Седем и половина изпусна угрижен една дълга въздишка и каза, че при това положение те не бива да направят нито една крачка навън и че той няма да позволи на Куция паяк да мръдне.
— Не ти позволявам да рискуваш живота си — каза той, — познавах баща ти и се чувствувам, задължен към него.
Не оставаше нищо друго освен да се чака. И тъй като Врабеца не мръдна за миг, целият ден мина в празно чакане. Едва при залез слънце полицията се оттегли в казармите си, тоест в кипариса, който се издигаше край близкото гробище, и нашите двама пътешественици можаха да тръгнат на път.
Куция паяк беше много ядосан, загдето беше загубил целия ден.
През нощта двамата извървяха доста път, но по едно време Седем и половина заяви, че е уморен и иска да почива.
— Не може! — протестираше Куция паяк. — Невъзможно е! Аз няма да спра.
— Искаш значи да ме оставиш на средата на пътя, и при това нощем. Така ли постъпваш със старите приятели на баща си? Ах, как бих искал бедният старец да е тука, за да може да те укори, както заслужаваш.
Той прави, струва и най-после Куция паяк трябваше да се примири. Намериха си място под водосточната тръба на една черква и се разположиха да почиват.
Излишно е да ви казвам, че Куция паяк не можа да мигне цяла нощ и гневно наблюдаваше стария си спътник, който блажено хъркаше.
„Ако не беше той, сега щях да съм пристигнал и може би вече щях да съм поел обратния път“.
Щом небето започна да се прояснява на изток, той го събуди без много церемонии.
— Да тръгваме! — заповяда Куция паяк.
Но сега пък трябваше да чака Седем и половина да се измие. Старият бърборко ми дълго седемте си и половина крака и чак след това заяви, че е готов да върви.
Сутринта премина без други приключения. Към пладне трябваше да се скрият от погледа на един друг врабец, който заплашително се приближаваше. Те се сгушиха в нещо като тесен проход. Когато се увериха, че опасността бе минала, те излязоха и се намериха на едно равно пространство без трева и утъпкано във всички посоки от неразпознаваеми стъпки.
— Чудно място — забеляза Седем и половина, — бих казал, че цяла армия е минала оттука.
От едната страна на равнището се издигаше ниска постройка, откъдето се чуваха подозрителни гласове.
— Аз не съм любопитен — каза Седем и половина, — но бих дал едно парченце от осмия си крак, за да узная къде се намираме и кой живее вътре.
Куция паяк продължаваше да крачи бързо, без да се оглежда наоколо. Беше смъртно уморен, защото не беше мигнал през нощта, и главата го болеше, понеже беше започнал да слънчасва. Имаше странно предчувствие, че никога няма да стигне в замъка, струваше му се, като че ли замъкът, вместо да се приближава, се отдалечаваше все повече и повече. Кой знае дали бяха вървели в правилна посока: вече би трябвало да се вижда поне най-високата кула. И двамата бяха стари, а освен това и без очила, защото никой не е виждал досега паяк с очила — беше напълно възможно да са минали край замъка, без да го забележат. Куция паяк беше погълнат от тези мисли, когато една малка зелена гъсеница мина бързо край тях, като викаше:
— Спасявайте се, идат кокошките!
— Загубени сме! — извика ужасен Седем и половина. Той беше чувал за тези ужасни неприятели и започна да тича с всичките сили на седемте си крака, като подскачаше върху остатъка от осмия.
Куция паяк не можа да избяга така бързо, защото беше разсеян, а и никога не беше чувал да се говори за кокошки. Когато един от тези огромни хищници го връхлетя, той едва има присъствие на духа да откачи чантата от врата си, да я хвърли на раменете на стария си приятел и да му извика.
— Занеси пратката на ...
Но не успя да каже на кого трябваше да се занесе пратката.
Кокошката го глътна наведнъж. Бедни Куци паяче, ти няма вече да носиш пощата от килия в килия, няма да се спираш да побъбриш със затворниците! Вече никой няма да те види да се качваш, накуцвайки, по влажните мрачни стени на затвора!
Кончината на Куция паяк беше спасила Седем и половина, който успя да достигне мрежата на кокошарника — защото равното място беше именно кокошарник! — и да се спаси, преди кокошката да се обърне към него. След това от усилията и от преживения страх той припадна. Когато дойде на себе си не можа да си спомни къде е. Слънцето се готвеше да залезе, значи беше лежал в безсъзнание доста дълго време.
На няколко метра от себе си той видя заплашителния профил на кокошката, която през всичкото това време не го беше изпуснала из очи и продължаваше да скубе перушината на врата си, като се мъчеше да се провре през мрежата.
Видът на ужасната човка веднага му припомни тъжния край на Куция паяк. Седем и половина проля една сълза в негова памет, опита се да стане и забеляза, че половината му крак беше затиснат от нещо. Той видя чантата, която Куция паяк му беше хвърлил преди да умре и която преди това той самият не беше забелязал поради липса на време. Той си спомни последните думи на доблестния раздавач: „Занеси пратката на...“
— На кого? — се запита Седем и половина. — И каква пратка? Няма ли да е по-добре да хвърля тази чанта в първата дупка и да се върна в моя канал?
Там няма врабци, няма кокошки. Ех, има наистина лоша миризма, но поне няма опасности. Ще надникна в чантата, но само от любопитство.
Той започна да чете писмата и малко по малко очите му се пълнеха със сълзи, трябваше да ги бърше, за да продължава четенето.
— И нищо да не ми каже! А аз го карах да си губи времето с моите дрънканици, когато е трябвало да изпълни толкова важна задача. Не, не, ясно: Куция паяк загина по моя вина. Сега мой дълг е да връча последната му пратка. И дори ако трябва и аз да умра, поне ще съм направил нещо заради честната памет на своя верен приятел. О, помня баща му от времената, когато бяхме заедно в кухните на двореца на владетеля! Аз плаках над петното, което той остави там на средата между пода и тавана.
И той се впусна на път, без дори да помисли за сън, и призори стигна в замъка. Намери лесно пътя за стряхата. Там Паяка-братовчед го прие много сърдечно. Седем и половина му разправи всичките си приключения. Двамата заедно предадоха писмата на Черешко, който все още живееше на тавана за наказание. После Паяка-братовчед предложи на Седем и половина да му гостува през цялото лято и старият бъбривец прие с радост. Той много се боеше от обратния път.
Глава двадесет и шеста
Където се говори за един тъмничар, който не знае да смята
Една сутрин тъмничарят, който носеше на Лукчо супата от хляб и вода, сложи на земята паничката, спря се, загледа за момент Лукчо със строг вид и каза:
— Баща ти е зле. Много е болен.
Лукчо искаше да узнае нещо повече, да зададе някои въпроси, но тъмничарят му каза само, че баща му не може да излиза от своята килия, и после добави:
— Внимавай добре да не издадеш пред някой, че аз съм ти казал. Може да ме уволнят, а трябва да издържам семейство.
Лукчо бе поразен. Очевидно униформата не беше достатъчна, за да направи от човека тъмничар: този старец с грубо лице беше в края на краищата един баща на семейство, който не бе успял да намери по- добър занаят, за да изхрани децата си.
Този ден беше ден за разходка. Затворниците излязоха на двора и започнаха да обикалят в кръг, а един пазач отмерваше такта, като биеше барабана:
— Едно... две... едно... две...
„Едно... — мислеше Лукчо. — Паяка-раздавач изчезна, без да се обади повече. Минаха десет дни, откак замина, и едва ли ще се върне. Не е предал съобщението, иначе Къртицата щеше да дойде... Едно... две...
