скок във времето подчертава отдалечаването на играта на джунгла от играта на море.
Влачат лодките, пеейки. Започват отново да плават. Кашонът на Джорджо се преобръща.
Роберта:
— Морето се развълнува.
Падането на Джорджо е неволно: миналото несвършено време използува веднага грешката творчески, обяснявайки я с логиката на играта.
Джорджо се обръща много пъти. За да се забрави неговата несръчност, повтаря я многократно, прави се на палячо. Роберта се смее. Джорджо сега „се прави на палячо“, смехът на Роберта напълно го обезщетява.
Има ли в неговата изява елемент на ухажване, на „свободен танц“?
Джорджо:
— Земя! Земя!
Роберта:
— Ура-а!
Спират до един бор.
Джорджо:
— Мир и благодат!
Джорджо живее в една област, където често се срещат монаси францисканци, събиращи милостиня. Може би и той понякога е мечтал да бъде монах. Не е възможно да се възстанови колко честа е била тази нова намеса. Монасите поздравяват по този начин, влизайки в къщите…
Пристигането до бора трябва да е станало за Джорджо нещо като „прибиране в къщи“. В игрите, както и в съня, въображението кондензира образите с мълниеносна бързина.
Може също да се отбележи, че появата на „острови“ е основателно обяснение за началната фаза от сутринта: „ние се криехме“. Децата са наистина „скрити“, отдалечени от всички, заобиколени са от морето.
Часът е 11:57. Джорджо се сеща, че са загубили пистолетите. Не знаят къде да ги търсят. Предшествуващата минута за тях потъва в едно минало, което не знаят как да възстановят. От прозореца им показвам двата пистолета, отиват да ги вземат, без да се учудят на моето всезнание.
Часът е 12:00. Разменят си корабите. На Роберта се пада сега кашонът. Изправя го. Една от страните се отваря като врата. Асоциацията е така подканяща, че лодката става къща. Сега отиват на лов за зайци.
„Зайците“ са същите шишарки, които преди са били „пилета“. Играта не ги възприема никога като шишарки.
Часът е 12:05. Събрани са шишарки в кашона.
Роберта:
— Тук ще остана завинаги с моята къщичка.
Джорджо:
— Аз си почивам.
Бъдещето и сегашното време на двата глагола означават отдалечаването от играта: един вид пауза на почивката.
Играта сега, когато започва отново, се раздвоява. Джорджо стреля по някой заек, а Роберта трябва да отиде да го прибере, но междувременно тя търси други неща за своята „виличка“.
Роберта:
— Аз имах ферма за отглеждане на млади кокошки.
Джорджо (който се е върнал след плуване с кошницата):
— Аз идвах да те намеря, защото бяхме приятели.
Още няколко минути играта се колебае уморено. Джорджо решително прекъсва нишката, като отива на люлката, извиквайки Роберта да го бута. Люлката ги занимава с малки отклонения до часа за обяд.
Това, което тук скицирахме, както се скицира една тема на един инструмент, без наистина да се изпълни, е „изчитане“ на играта като „разказ в действие“. Аз не съм стенограф, по времето, когато правих тези наблюдения от натура (преди десетина години), не притежавах магнетофон, можех само да си вземам бележки в тетрадка. Тези бележки трябваше да обсъдя с един психолог и прочее и прочее. Но за целта на тази микрограматика на фантазията предшествуващите страници би трябвало да са достатъчни да подскажат как даже върху „оста на играта“ като в един свободен текст се съсредоточават приносът и подбудите, които обособихме, когато анализирахме историята на Пиерино и пластилина. Това са осите на словесния подбор, на опита, на неосъзнатото (кратката, но ужасна игра с пистолета…), привнасящи в играта ценностите. В случая това е редът, в който Джорджо подрежда отново дървата накуп.
За да се обясни напълно една игра, би трябвало да възстановим стъпка по стъпка как става символизацията на предметите, как се извършват измененията и трансформациите, „заобикалките на значението“. За тази работа психологическият инструмент, наистина ценен, се оказва недостатъчен. Не психологията, а лингвистиката или семиотиката е тази, която ще ни обясни как действието с хвърлянето на дървата върху купа, разгледано в тази глава, изисква глагол в минало несвършено време; как се налагат известни аналогии между един и друг предмет от играта веднъж по пътя на формата, веднъж по пътя на значението.
Имаме много, и то разумни („теории“ за играта, но все още няма една „феноменология“ на въображението, която да й даде живот.
44. Въображение, творчество, училище
Разделът „Интуиция“ в Британската енциклопедия цитира Кант, Спиноза и Бергсон, но не и Бенедето Кроче. Ха, все едно да се говори за относителността и да не се споменава за Айнщайн — само това липсва. Бедният дон Бенедето. Толкова бързах да му съчувствувам, че поставих това сведение съвсем произволно в началото на тази глава. И се надявам с това просто действие, че съм си извоювал правото да я накарам да крачи колкото може по-малко тържествено и систематично.
В множеството философски речници и енциклопедии, с които разполагам в къщи и на работното си място, забелязвам веднага, че думите „въображение“ и „фантазия“ дълго време са принадлежали изключително на философията и историята. Младата психология е започнала да се занимава с тях едва от няколко десетки години. Не трябва значи да се учудваме, ако „въображението“ в нашите училища се третира като бедна роднина — всичкото преимущество е на вниманието и на паметта. Да се слуша и съвестно да се запаметява представлява и сега качеството на ученика модел. И после това е най-удобно и гъвкаво! Ученикът с дървената глава, драги Джусти.
Древните, от Аристотел до Свети Августин, в своя език не разполагаха с двете думи, за да направят разлика между „въображение“ и „фантазия“ и да им отредят различни функции. За тях не подозираха нито Бейкън, нито Картезий с цялата си яснота на разума. Трябва да се дойде до XVIII век — при Волф, — за да попаднем на първото разграничение между способността да се произвеждат възприятия за отсъствуващи осезаеми неща и „facultas fingendi“17, състояща се в „създаване чрез разделение и обединение на образи, на образа на нещо, което никога не е възприемано сетивно“. В това направление, ни разказва Абаняно, са работили: Кант, за да бъдат обособени едно „репродуктивно въображение“ и една „продуктивна фантазия“, и Фихте, който привилегирова прекалено функциите на втората.
Решителния принос, за да различаваме „въображение“ от „фантазия“, дължим на Хегел. И двете са за него определения за интелигентност, но интелигентността като въображение е просто репродуктивна, а като фантазия е творческа. Така ясно разграничени и йерархизирани, двата термина служат отлично, за да бъде установено едно същинско расово различие, почти физиологично, между поета (артиста), способен за творческа фантазия, и обикновения човек, простия механик, способен само на въображение, което му служи за чисто практически цели: представя си леглото, когато е уморен, и масата, когато е гладен. Фантазията е към сериите „А“, въображението — към сериите „В“…
На философите прилича да теоретизират върху свършения факт. А в този случай свършеният факт е този, който Маркс и Енгелс разкриват в „Немска идеология“: „Изключителната концентрация на
