парадиране, за което трябва да се държи сметка.
В течение на дискусията същото дете ще бъде едно от най-готовите да признае, че светът е пълен със страдания, явни или прикрити, с неща, които не вървят добре, и ако би почувствувало дълга да се намеси навсякъде, не би му останало много време за спане. Но неговата реакция беше също така ценна и ми подсказва, че за твърде добрия господин ще трябва да се намери по-скоро един авантюристичен финал, отколкото патетичен. Ще трябва да го поставим при условията на този, който триумфира над своите неприятели, а не при условията на този, който непрекъснато изтърпява нещо. Всъщност този път историята ще завърши така: човекът, който излиза всяка нощ да се притичва на помощ на другите, е сбъркан с крадец и е поставен в затвора, но от всички страни на света дотичват да го освободят всички онези, на които е помагал.
Не може да се каже предварително коя особеност на разказа, коя дума, кой пасаж ще ръководи „декодифицирането“.
Друг път разказвам историята за един Пинокио, който става богат, като трупа и продава зеленчуците, които си доставя чрез разпространяване на лъжи, като при всяка от тях носът му се удължава. При откритата дискусия за финала всички присъствуващи деца си представят един наказващ завършек. Уравнението „лъжа — зло“ участвува в системата от ценности, които даже не се дискутират. Нещо повече, този Пинокио е идентифициран с „мошеник“ и справедливостта изисква мошеникът накрая да бъде наказан. Децата изобщо наказваха „хитреца Пинокио“, въпреки че се бяха забавлявали с неговата история, защото мислеха, че изпълняват своя дълг. Никое от тях нямаше достатъчно опит за нещата от този свят, за да знае, че някои видове крадци, вместо да завършат със затвор, стават граждани първа категория и стълбове на обществото. Финал, при който Пинокио става най-богатият и най-известният човек на света и му правят паметник приживе, децата не намериха.
Дискусията става по-жива и по-творческа, когато трябва да се намери наказанието, което приляга. Тук влиза в действие задължителната двойка „лъжа — истина“. Децата решават цялото богатство на мошеника да се превърне в дим в момента, когато той каже истината. Но тъй като Пинокио е хитрец и се пази добре да не я казва, трябва да се намери трикът, чрез който да се накара да я каже въпреки волята му. Търсенето на този трик става много забавно. Същата „истина“, която се приема като стойност, но не е „забавна“, става такава в момента, в който е подправена с „трика“.
Тук децата не са вече на страната на палача, който трябва да отмъсти за оскърбената истина, но на страната на мошеника, който трябва на всяка цена да измами друг мошеник. Условната моралност е само алиби за тяхното забавление, искрено казано, „неморално“. Изглежда, като че ли има един закон: няма автентично създаване без известна двусмисленост.
Откритите истории, т.е. незавършените или онези с повече финали по избор, имат формата на задача на фантазията. Разполага се с известни данни и трябва да се вземе решение относно тяхната комбинация, която е резултантна. В това решение влизат изчисления от различен произход: фантазийни, основани върху чистото движение на образите; морални в зависимост от съдържанието на чувството, в зависимост от опита; идеологически, ако излезе на бял свят едно „съобщение“, което да пояснява. Може да се случи така, че започват с дискусия за финала на историята, а по пътя съглеждат аргумент за дискусия, който съвсем не се отнася вече за историята. Според мен трябва да се почувствуваме свободни и тогава да изоставим историята на нейната участ и да приемем това, което случаят ни подскаже.
42. Ако дядо стане котарак
Много пъти на различни групи деца, на различни места, в Италия и чужбина, предлагах незавършената история за един стар пенсионер, който, като се чувствувал безполезен в къщи, където всички, големи и малки, са твърде много заети, за да му обърнат внимание, решава да отиде да живее с котките. Казано — сторено, отива на площад „Аржентина“ (нали сме в Рим), преминава през желязната бариера, отделяща улицата от археологическата зона — царство на изоставени котки от всякакъв вид, и ето го превърнат в хубав сив котарак. В края на една прилягаща за случая серия от приключения той се завръща в дома си. Като котарак обаче. И като такъв е приет и приветствуван. За него хубаво кресло, ласки, мляко и месце. Като дядо не беше никакъв — като котарак е център на вниманието в къщи…
В този момент питам депата: „Искате ли сега дядото да остане котарак или отново да се превърне в предишния дядо?“
Деветдесет и девет пъти от стоте децата предпочитат котаракът да се превърне отново в дядото. По съображения за справедливост и обич или за да се освободят може би от едно неприятно безпокойство, което може да крие чувство за вина. Искат дядото възстановен, интегриран отново в неговите човешки права, обезщетен. Това е правилото.
Регистрирах досега единствено две изключения. Едно дете веднъж поддържаше енергично, че дядото би направил добре да остане котарак завинаги, за да „накаже“ тези, които са го наскърбявали. А едно момиченце на пет години каза малко песимистично: „Трябва да остане котарак, иначе всичко ще започне, както преди, и няма повече да се грижат за него.“
Ясен е смисълът на двете изключения. И те са също продиктувани от симпатия към дядото.
Питам най-напред всички деца: „Но какво ще направи котаракът, за да стане отново дядото?“
Децата независимо от географската ширина и височината над морското равнище не се колебаят да посочат разрешението: „Трябва да мине отново под бариерата, но в обратната посока.“
Бариерата: ето магическия инструмент на метаморфозата. Като разказвах историята за първи път, не се досещах за нищо. Децата бяха тези, които ми го откриха и които ми показаха правилото: който минава под бариерата в едната посока, става котка, който минава под нея в обратна посока, става отново човек.
С бариерата в средата обаче би било възможно също противопоставянето между „минавам отгоре“ и „минавам отдолу“. Но никой никога не ми го е загатвал. Вижда се, че ритуалната употреба на бариерата трябва да се съобразява с много точни правила и да не се прекалява с променливите. „Преминаването отгоре“ ще бъде запазено за котките, които отиват и се връщат, като остават такива… И наистина, когато едно дете веднъж възрази: „Как котаракът, преминавайки под бариерата, за да се върне в къщи, не е станал веднага отново дядото?“, веднага друго дете взе да му възразява: „Но този път не е минал отдолу, а е минал отгоре (прескочил е бариерата).“
След което обаче възниква подозрението, че превръщането на котката наново в дядо не е продиктувано изключително от мотиви за справедливост, но също така — макар и мъничко да пресилваме — и от съображения за симетрия във фантазирането. Станало е едно магическо събитие в едно направление. Въображението, без да го съзнава, вече е очаквало да се извърши магическо събитие и в обратна посока.
За да бъде пълно удовлетворението на слушателя, трябваше да има формалнологическа основа — или поне една морална. Разрешението беше подсказано едновременно от математическия ум и от сърцето.
Може би впечатлението, което остава, че единствено сърцето решава, зависи от някакъв дефект в анализа. С това, разбира се, не искам да отрека напълно, че сърцето има своите основания в смисъла, посочен от Паскал. Но и въображението, както се видя, има своите.
43. Игри в боровата горичка
10:30 часът. Джорджо (седем години) и Роберта (пет и половина години) излизат от хотела в боровата горичка, която го огражда.
Роберта:
— Да потърсим гущери?
Аз, който ги наблюдавам от прозореца, разбирам много добре причината на това предложение. Роберта лови гущерите с ръце, Джорджо обаче изпитва от тях отвращение. Обикновено Джорджо предлага да тичат, защото е по-бърз. Роберта отбива удара, като предлага да рисуват, защото там е по-добра. Природата е нелоялна в своята наивност.
Обикалят бавно. Освен че търсят гущери, търсят случая. Също Новалис го твърди: „Играта е експериментиране със случая.“ Избягват широките пространства, като остават зад кухнята на хотела, където горичката е по-домашна. Идват до един куп с дърва.
