представяйки се понякога различно оцветени и чрез което детето тълкува значението: червеното е гняв; жълтото е страх… Но кодексът на „психологическия цвят“ не е даден веднъж завинаги, той може да бъде пресъздаден всеки път от художника, ще бъде открит и реконструиран отново.
На героите трябва да припише глас. Истина е, че мястото, откъдето тръгват думите, е почти винаги означено с точност: тази уста, ако лицето говори; тази глава, ако героят мисли (и даже различието между произнасяните реплики и репликите наум изисква точно отчитане на определени сигнали).
Когато героите разговарят, то трябва да отнесе репликите към единия или към другия; да разбере в какъв ред се произнасят (не всякога времето в комикса тече отляво надясно, както в типографията), дали са едновременни; дали единият герой говори, а другият мисли; дали единият от тях мисли едно нещо, а казва друго нещо и прочее.
Едновременно с това детето трябва да разпознава и да различава обстановката, вътрешна и външна, да отбелязва нейните изменения, нейното влияние върху героите, да схваща елементите, предварящи това, което може да се случи на героя, ако направи определено нещо или отиде на определено място. А той не го знае, защото не е всезнаещ, както внимателният читател. В комикса обстановката не е почти никога декоративна, но е функционална на повествованието, тя е негова структура.
Необходимо е активно присъствие на въображението, за да се изпълнят празнините между две картинки. На кино или пред телевизионния екран образите следват в непрекъсната последователност, като описват стъпка по стъпка хода на действието. В комикса действието може да започне в първата картинка и да завърши в следващата, като прескочи всички междинни преходи. Героят, който в първата стои гордо на кон, във втората лежи в праха. Самото падане е чисто въображение. Още от даден жест проличава крайният ефект, но не и развитието. Предметите изменят разположението си; трябва да си представяме как всеки един от тях преминава от първоначалното разположение до новото. Цялата тази работа е поверена на ума на читателя. Ако киното е текст, комиксът е стенография, от която трябва да извличаме текста.
Междувременно читателят не трябва да губи от поглед звуците, посочени в нарочни облачета, да им улови нюансите (едно „пляс“ не е „скръц“), да бъде индивидуализирана тяхната причина. В по-обикновените комикси азбуката на шумовете е много ограничена и грубовата. В комичните комикси или в по-изтънчените такива към основните шумове се прибавят често нови изобретения и те също биват дешифрирани.
Целият ход на историята е в това, да строи отново във въображението, комбинирайки указанията от пояснителните бележки с тези на диалозите и на шумовете, с тези на рисунката и цветовете, свързвайки в мисълта в една непрекъсната нишка множеството накъсани нишки. От тях се състои сценарият, чиято канава остава невидима за дълго време. Читателят е, който дава смисъла на всичко: на характерите на героите, които не са описани, а показани в действие; на техните отношения, които произлизат от действието и от неговото развитие; на самото действие, което му се разкрива единствено чрез скокове и фрагменти.
За едно дете на шест-седем години това ми изглежда един труд доста обременителен, богат на дейности на логиката и фантазията независимо от стойността и съдържанието на комикса, които тук не са предмет на разискване. Неговото въображение не присъствува пасивно, но е подтиквано да взема позиция, да анализира и обобщава, да класифицира и решава. Няма място за празно фантазиране, докато умът е принуден да внимава във всички посоки, а фантазията е призована да разгърне своите най-благородни функции.
Бих казал, че до известна степен главният интерес на детето към комикса не е обусловен от неговото съдържание, но е съприкосновение с формата и същността на изразителността на самия комикс. Детето иска да овладее начина, ето това е. Чете комикса, за да се научи да чете комикси, за да разбере правилата и условността. Наслаждава се от работата на собственото си въображение повече, отколкото на приключенията на героя. Играе със собствения си ум, не с историята. Не че нещата се съгласяват да бъдат така категорично ясни. Но си струва труда да бъдат различавани, ако различаването ни помага да не подценяваме детето дори и в този случай: да не подценяваме дълбочината на неговата сериозност, моралното усърдие, което влага във всички свои дела.
Всичко останало относно комиксите е вече казано добре или зле и аз не ще го повтарям.
40. Козата на господин Сеген
Веднъж учениците на Марио Лоди чели в клас историята за бедната козичка на господин Сеген, която, отегчена от въжето, с което господарят й я държи вързана, избягва в планината, където вълкът — в края на героично сражение — си я изяжда. Пазя стария брой на „Инсиеме“ — едно вестниче за ученици, което от години децата на Во, едно поколение след друго, съставят и изпращат на своите приятели, — където е цитирано разискването, последвало едно прочитане на тази случка. Ето го:
Валтер: Доде е написал историята за една коза, козата на господин Сеген, и ние я разисквахме, защото не бяхме съгласни с него.
Елвина: Козата на Доде избягва, защото искаше свобода, а вълкът я изяжда. Ние преправихме историята по друг начин.
Франческа: Господарят казваше на козата, че в планината има вълк, но й го казваше, защото искаше да държи козата затворена, за да получава от нея мляко.
Данила: Ние писахме, че козата е избягала и е намерила щастие в планината на свобода.
Мириам: Както човекът иска да живее свободен, така и нашата коза желае да живее свободна.
Марио: И имаше право за това. Ако беше дошъл вълкът, козите заедно биха го убили с рогата си.
Мириам: Аз мисля, че Доде е искал да покаже, че когато не се подчиняваме, случват се беди.
Валтер: Но нашата коза, прескачайки оградата, не се е подчинила на един господар, който я е държал затворена, за да й краде млякото: в този случай не е непослушание, а е бунт срещу крадеца.
Марио: Вярно, защото той й крадеше млякото, докато тя искаше да бъде свободна.
Мириам: Но на него му трябваше млякото на козата.
Франческа: А на козата трябваше свобода. Господарят можеше да води козата на разходка в планината и тя щеше да му дава мляко.
Валтер: Но козата, както казва Доде, не искаше дълго въже на врата: не искаше въже нито дълго, нито късо.
Франческа: Тази приказка ме кара да мисля за борбата на италианците да се освободят от австрийците.
Мириам: Когато италианците бяха свободни, бяха щастливи като козата, когато е пристигнала на върха.
Във вестничето следваше текстът на историята, написана наново от децата. В нея мечтата на козата беше увенчана с триумфа на едно общество от свободни кози на свободна планина.
Избрах този текст, за да проследя в друго направление изследването на „оста на четенето“, започнало с детето, което чете комикси. А и защото без друго като ограничен случай илюстрира това, което теоретиците на информацията разбират, когато твърдят, че „декодифицирането на едно съобщение става винаги според кода на получателя“.
Историята на Доде всъщност би се поддала на по-тънка интерпретация. Не е просто случай на наказано непослушание. Козата на финала приема героически смъртта, като се сражава. Би могло направо да се стигне дотам, че да я накараме да каже „по-добре да умра, отколкото да живея в робство“… Но децата от Во, отказвайки да се пъхат в неясни отсенки, както са неясни често пътеките на хумора, са отстранили грубо от историята един реакционен морал, достоен да изтърпи обвинение. Славната финална трагедия не можеше да ги убеди: героят за тях трябва да победи, справедливостта трябва да тържествува…
Всички деца, еднакво „придържащи се към съдържанието“ и нечувствителни към благосклонността на израза, после изказват в хода на дискусията различни становища.
Мириам съвсем не изглежда разположена да отрече, че „когато не се подчиняваме, случват се беди“, и признава с напълно феминистичната си способност да се поставя на мястото на другите, че на господарят „му трябвало млякото на козата“.
Франческа би се задоволила с един реформистки компромис: „Господарят можеше да води козата на разходка в планината, а тя щеше да му дава мляко.“
