Валтер е най-последователен, най-радикален: „Козата не искаше въжето нито дълго, нито късо.“
Това, което се налага накрая, е системата от стойности на колектива с техните думи: „свобода“, „дълг“, „заедно“ (обединението прави силата).
Децата живеят и работят от години „заедно“ в една малка демократична община, която изисква и стимулира тяхното творческо участие, вместо да го потиска, да го отклонява или да го инструментализира. Четат се двете необикновени книги на Марио Лоди: „Има надежда това да се случи във Во“ и „Сбърканото село“. Те обясняват как децата, когато произнасят думи като „свобода“, „дълг“, „заедно“, ги чувствуват пълни с техния опит. Не са заучени думи, това са думи, преживени и завоювани. Те се радват на свободата на мисълта и на свободата на словото. Те са свикнали да критикуват всяка първична материя, включително и напечатаната хартия. Даже и не знаят какво са изпитвания и бележки. Никой момент от тяхната работа не е продиктуван от бюрократични програми, от дидактична рутина, от изискванията на едно училище като институция, но всеки момент е мотивиран като жизнен опит. Това е „момент от живота“, а не е „училищен момент“.
За тях впрочем да се разисква върху разказа на Доде не е училищно упражнение, а е една необходимост.
Повечето от децата са синове на земеделски работници. Ние сме в една ферма на Вале Падана, място, където има силни традиции на социални и политически борби, което е дало своя принос през Съпротивата. Думата „господар“ има за тях точен смисъл. Тя има лицето на „господаря“ на фермата. Господар — неприятел. Главно думата „господар“ е тази, която играе роля на болт в тяхното въображение при „декодифицирането“ на съобщението.
Франческа и Мириам, съобразявайки се с интерпретацията на колектива, се опитват да я извадят от полето на класовата борба, като припомнят за „борбите на италианците за освобождаването им от австрийците“, т.е. прибягват към фигури от смътната митология на училищните книги. Но решаващото сравнение е произнесено пламенно от Валтер, когато открива равенството между „господар“ и „крадец“. На основата на това равенство той може вече да разграничава „непослушание“ и „бунт“.
Франческа беше говорила за господаря, който държеше козата затворена, за да „получава“ от нея мляко. Но Валтер енергично отхвърля глагола „получава“ и неговото училищно ехо („от овцата се получава вълна“…), за да го измени без недомлъвки в едно яростно „да открадне“. Така в дискусията думите в прочетения текст губят тежестта си, а изплуват други, които съчиняват наново приказката според една независима норма.
Даже древният писател казваше: „de te fabula narratur“16. Също и децата, които не знаят латински, отнасят към самите себе си приказките, които слушат. Тези от Во всъщност са забравили козата и поставят в нейното положение самите себе си и „господаря“, таткото — земеделския работник и „господаря“.
Във въображението на детето читател (както и на детето слушател) съобщението не пада като острие върху восък, но се сблъсква с всичките сили на личността. Това се оказва по-очевидно в примера с децата на Марио Лоди, които са били поставени при условия да изявят недвусмислено „авторефлексивния“ аспект на четенето и да се изразят творчески. Но сблъсъкът идва винаги. Той може да се осъществи дълбоко в съзнанието и да остане там непродуктивен, ако детето е принудено да слуша само за да се съгласява с това, което слуша, да чете, като остава в границите на модела за култура и морал, наложен от текста. Но в повечето от тези случаи то не прави нищо друго, освен да се преструва на учтиво…
Разкажете му историята за козата на господин Сеген, като му подчертаете възможността й да бъде апология на „бедите“, с които се сблъсква неподчиняващият се, и детето ще разбере, че вие очаквате от него строго осъждане на непокорството. Ще го изрази даже писмено, ако му наредите да направи резюме на историята. Изкуствено ще се убеди, че вярва в това. Но това не ще бъде вярно. То ще ви е излъгало, както лъжат всеки ден децата, като пишат по „темите“ точно това, което те мислят, че големите искат да прочетат в тях. Колкото за себе си, ще се задоволи да забрави колкото може по-бързо историята с козата, както забравя другите поучителни истории…
Решителната среща между децата и книгите става на ученическите скамейки. Ако настъпи при творческа ситуация, където важи животът, а не упражнението, би се породил този вкус към четенето, с който човек не се ражда, защото не е инстинкт. Ако настъпи в една бюрократична ситуация: ако книгата бъде умъртвена и превърната в инструмент за упражнения (преписи, резюмета, граматични анализи и прочее), задушена от традиционалистичния механизъм на „изпитване — оценка“, тогава ще се роди техниката на четенето, но не и вкусът. Децата ще знаят да четат, но ще четат само когато са задължени. А вън от задължението ще търсят убежище в комиксите — даже когато са способни за по-сложни и по-богати четива — може би защото комиксите не са „заразени“ от училището.
41. Истории за игра
Разказвам на група деца (радиопрограмата „Толкова истории за игра“) една история за призраци. Живеят на Марс. Напротив, живуркат, защото никой не ги взема на сериозно, големи и малки ги малтретират и най-сетне губят вкус към дрънкане на стари ръждясали вериги… Решават накрая да емигрират на Земята, където според това, което знаят, много хора все още се страхуват от призраци.
Децата се смеят и уверяват, че те никак не се страхуват от тях.
— Историята — казвам — се прекъсва тук. Трябва да я продължим и завършим. Вие какво бихте подсказали?
Ето отговорите:
— Докато пътуват за Земята, някой да смени местата на пътните табели в безвъздушното пространство и призраците ще се намерят на далечна планета.
— Даже няма нужда да объркат пътните табели. Призраците не виждат, защото имат чаршаф на очите, сбъркват пътя и се намират на Луната.
— Някои пристигат също на Земята, но са твърде малко, за да изплашат хората.
Пет деца между шест и девет години, единодушни дотогава в желанието си да подиграят призраците, сега са също така съгласни да се избегне тяхното нахлуване на Земята. Като слушатели се чувствуваха доста на сигурно, за да се смеят. Като разказвачи обаче се подчиняват на вътрешен глас, който препоръчва благоразумие. Тяхното въображение е ръководено сега от едно несъзнателно отношение към всички техни страхове (от призраците и друго, очевидно, което приема да бъде представено от призраците).
Така върху математиката на въображението повлияват поривите на чувството. Историята може да продължи само през многобройни филтри. Въпреки че тя се представя открито като гротескна история, чута е като заплаха. „Кодът на получателя“ е позвънил на едно алармено звънче, и то там, където кодът на предавателя би искал да възбуди смях.
В това време разказвачът може да избира между един успокояващ финал („призраците умират в дъното на Млечния път“) или един предизвикателен финал („дебаркират на Земята и правят всякакви бели“). Лично аз в този случай избрах пътя на изненадата: в околностите на Луната, призраците, избягали от Марс, се сблъскват с тези, избягали от Земята, и заедно потъват в пропастите на космичното пространство. Опитах се да балансирам страха със „смях на превъзходство“. Ако съм сбъркал, разкайвам се.
На друга група деца в същия цикъл на предавания предлагам историята на човек, който не може да спи, защото всяка нощ чува ридания и не може да се успокои, че не се е притекъл на помощ веднага на този, който има нужда от него, близък или далечен. (В разказа той може да се премества мигновено от един кът на Земята до друг). Проста парабола на солидарност. Но от дошлите да дискутират възможния край деца първото поканено да даде съвет отговаря: „А аз бих си сложил тампони в ушите!“
Да заключим от този отговор, че се касае за едно егоистично и асоциално дете, е лесно, но ще се отклоним от целта си. Всички деца са по природа егоцентрични, но не е там въпросът. Това дете в действителност е „декодифицирало“ комичната страна на ситуацията, предпочитайки я пред патетичната: не е чуло ридания, не е преживяло положението на един нещастник, който нощ след нощ не е оставян да спи спокойно, няма значение по каква причина.
Прибавям, че бяхме в Рим и че съвременните му жители още от деца са готови за реплика. И още: обстановката никак не притесняваше тези деца (това беше радиостудиото, в което сме се срещали много пъти) и те бяха свикнали да казват първото нещо, което им идваше в главата. И че има едно детинско
