художествения талант в някои индивиди и неговото задушаване в голямата маса, свързано с това, са следствие от разделението на труда…“
Ето на какво се крепи обществото. Теоретизациите за качествената разлика между обикновения човек и художника (буржоата) съвсем му прилягат.
Сега нито философията, нито психологията успяват да видят коренните разлики между въображението и фантазията. Употребата на двата термина като синоними не е вече смъртен грях. За това трябва да се отправят благодарности и на Едмунд Хусерл, феноменолога, и даже на Жан-Пол Сартр, в чието есе „Въображението“ намирам една хубава фраза, която не се уморявам да преписвам: „Въображението е акт, не е вещ.“
Но разграничението може да се отнесе (за това говори Елемир Зола в своята „История на фантазирането“) към „фантазията“ и „фантастиката“. Първата конструира с реалното и върху реалното, а втората стремително бяга от реалното. Обаче: 1. Зола приписва на „фантастиката“ вместо на „фантазията“ голяма част от модерното и съвременното изкуство и затова то трябвало да се взема на малки дози. 2. В своята книга „Предлогически опит“ Едуард Таубер и Морис Р. Грийн доказват, че даже фантазирането не е нещо, което е за хвърляне на котката, тъй като черпи обикновено от по-недостъпните сфери на вътрешния опит, то е един свръхрафиниран шпионин, който може да бъде полезен.
Един добър наръчник по психология (аз използувам „Сборника“ на Гарднер Мърфи, Борингиери, Торино, 1957 г., и се чувствувам с него добре) може да даде тъкмо днес повече информация върху въображението, отколкото е дала цялата история на философията чак до Бенедето Кроче. А след него бяха също Бертран Ръсел („Анализ на ума“) и Джон Дюи („Как мислим“). Може полезно да се плагиатствува от „Психологията на изкуството“ на Виготски и от „Психологията на изкуството“ от Рудолф Арнхайм. Естествено за да си премериш силите с детския свят, четеш поне Пиаже, Валон и Брунер. От тези тримата на всичко, на което попаднеш, няма опасност да те обърка. И ако се отдалечаваш твърде много от земното, допитай се до Селестен Френе…
Малко ще послужи за съжаление четенето на диалога „За измислянето“ от Алесандро Манцони. Заглавието обещава много, но вътре всичко е като Розмини, където и един пасаж не запомняш.
Книжка, цялата от злато и сребро, обаче е „Въображение и творчество в детската възраст“ от Л. С. Виготски, която за мене, възрастния, има две достойнства. Първо, описва ясно и просто въображението като начин на действие на човешкия интелект. Второ, признава на всички хора — а не само на малцина привилегировани (художниците) или на малцина избраници (било подбраните чрез тестове, било финансираните от някоя фондация) — еднаква способност към творчество, като различията обикновено са резултат на социални и културни фактори.
Творческата функция на въображението принадлежи на обикновения човек, на учения, на техника. Тя е същината на научните открития, както и при раждането на едно произведение на изкуството. Тя е направо необходимо условие за ежедневния живот…
Зародиши на творческо въображение, настоява Виготски, се проявяват още в игрите на животните, а още повече през детската възраст. Играта не е прост спомен от преживени впечатления, но една тяхна творческа преработка, един процес, през който детето комбинира чрез тях данните от опита, за да изгради нова действителност, отговаряща на неговата любознателност и на неговите потребности. Но тъкмо защото въображението гради единствено с материали, взети от действителността (и затова в зряла възраст то може да строи в по-големи мащаби), детето, за да подхранва своето въображение и да го прилага при съответни задачи, които укрепват неговата структура и разширяват неговите хоризонти, трябва да расте в среда, богата на импулси и стимули във всяко направление.
Настоящата „Граматика на фантазията“ — тук, струва ми се, е мястото да го изясним окончателно — не е нито теория на детското въображение (има си хас…), нито сбирка от рецепти, някаква енциклопедия на истории. Считам, че е предложение наред с всички други целещи да обогатят със символи средата (дом, училище, без значение), където расте детето.
Умът е нещо единствено. Неговата творческа способност се разгръща във всички направления. Приказките (чувани или измислени) не са „всичко“, което служи на детето. Свободното използуване на всички възможности на езика представлява само едно от направленията, в които то може да се развие. „Tous se tient“18, както казват французите. Въображението на детето, подтиквано да измисля думи, ще използува своите инструменти във всичко онова от опита, което предизвиква неговата творческа намеса. Приказките служат на математиката, както математиката служи на приказките. Служат на поезията, на музиката, на утопията, на политическото поприще: изобщо на човека като цяло, не само на фантазьора. Служат именно защото привидно не служат за нищо, като поезията и музиката, като театъра или спорта, ако не станат занятие.
Те служат на цялостния човек. Ако едно общество, основано върху мита на производителността и върху действителността на изгодата, има нужда от хора наполовина — предани изпълнители, прилежни възпроизводители, послушни безволеви инструменти, — това значи, че е организирано зле и че трябва да се промени. За да се промени, необходими са творчески хора, които знаят да използуват своето въображение.
Творчески хора, разбира се, търси и това общество за своите цели. Кропли пише наивно в книгата си „Творческа способност“, че изучаването на дивергентното мислене се помества в рамките на „максималното оползотворяване на всички интелектуални източници“ и е съществено, „за да запази собствените позиции в света“. Премного сме благодарни: „търсят се творчески личности“, за да остане светът такъв, какъвто е. А, не, господине: нека развиваме творчеството у всички, за да се промени светът.
За това „творческо начало“ трябва да знаем повече. Ще си изясним понятието — но след полезна консултация с „Творческото въображение“ на Т. Рибо — и с вече цитираната книга на Марта Фатори „Възпитание и творчество“, където са показани и коментирани, там дори понякога имаше случаи на критика, съвременни американски изследвания — първите впрочем достоверни изследвания по този въпрос. И не бива да казваме, че това зависи естествено от факта, че американците са по-богати от другите. В много неща са също така по-внимателни и по-подготвени. И знаят да работят добре.
„Творческата способност“ е синоним на „дивергентно мислене“, т.е. тя може да разкъсва непрекъснато схемите на опита. „Творчески“ е един интелект, докато работи, докато пита, открива проблеми там, където други намират задоволителни отговори, чувствува се добре при неустойчиви ситуации, другите предугаждат само опасности, способен е на самостоятелни и независими (даже от бащата, от учителя и от обществото) оценки. Той отхвърля кодовете, борави с предмети и понятия, без да се предава пред забраните на конформизма. Всички тези качества се проявяват в творческия процес. И този процес — чуйте!, чуйте! — има винаги закачлив характер даже и когато е замесена „строгата математика“… (И тук трябва да припомним категорично, че същото нещо казва и моят приятел професор Виторио Кекучи от университета в Пиза в своята брошура „Творческа способност“, издадена от Алфредо Нези в неговите „Тетрадки от Корея“. Казва това и го доказва чрез електронни изчислители със съвсем малко експерименти върху математически игри.)
Също и Марта Фатори напоследък заключава, че всички могат да бъдат „творци“, стига да не живеят в репресивно общество, в репресивно семейство, в репресивно училище… Възможно е значи да бъдем възпитавани на „творчество“.
Към тези заключения се присъединяват и преподавателите от Движението за сътрудничество по възпитанието в „Творчество при изразяването“, където те излагат някои свои изследвания. Общо взето, това е компилация под знака на едно неизказано мото: „Нека организираме такова училище, което да е благоприятно за възникване и развитие у всички деца на онези качества и наклонности, посочвани като характерни за «творческите» типове.“
Особено значимо ми изглежда тяхното завоевание — не го прави една личност, а едно войнствено движение, събрало най-напредничавото от италианските училища, когато, казвайки „творчество“, те разбират цялата училищна система, а не само определени „предмети“.
Цитирам:
„В миналото се говореше за творчество най-често във връзка с така наречените дейности за изразяване и с играта, противопоставяна на другия опит като математическо-научна концептуализация, изследване на средата, историко-географски проучвания… Фактът, че дори и по-заетите и добре устроените в живота хора
