1. Едно куче пробягва по улицата: то носи на гърба си шкаф. Какво се чудите — той му е колибката. Всякога я мъкне със себе си, както охлювът — своята черупка. И така нататък, по ваш избор.
2. Шкафът на кучето: струва ми се, че това е идея най-вече за архитекти, дизайнери, специалисти по луксозните интериори. Шкафът на кучето е предназначен да побира дрехите му: неговата пелеринка, различните намордници и каишки, плетените терлички, предпазителя за опашката с пискюлчета, гумени кокали, котета играчки, указател на градските улици (нали кучето трябва да ходи за млякото, вестника и цигарите на господаря!). Нито шкафът, нито умът ми обаче могат да поберат още някаква история на тази тема.
3. Кучето в шкафа — тази тема е още от пръв поглед многообещаваща. Доктор Полифемо се прибира в къщи, отваря шкафа, за да вземе домашния си халат, и какво — намира там едно куче. Заставени сме веднага да измислим обяснение на това появяване. Но обяснението може да бъде отложено за по-късно. За момента е по-интересно да се анализира от близко разстояние положението. Кучето е от неопределена порода. Може би е обучено за особен лов: да търси гъби трюфели или циклами из Алпите, или рододендрони. То е добродушно, маха приветливо с опашка, вежливо подава лапичка, но да излезе от шкафа не иска и да чуе, колкото и доктор Полифемо да го умолява. След това доктор Полифемо отива в банята да вземе душа си и в тоалетното шкафче намира друго куче. Трето куче си седи в кухненския шкаф сред тенджерите, четвърто — в машината за миене на съдове, още едно — полузамръзнало — в хладилника. Едно мъниче се е свило в ъгъла при метлите, а друго — още по-миниатюрно, в чекмеджето на писалището. Доктор Полифемо би могъл в този момент да извика портиера на помощ, за да бъдат отблъснати нашествениците, но не това му повелява неговото кучелюбно сърце. Напротив, той изтичва при месаря и купува десет килограма филе, за да нахрани гостите си. И от този час той всекидневно започва да купува по десет килограма месо. Но това не може да остане незабелязано. Месарят заподозрява нещо. Започват шушукания, пораждат се злословия, запълзяват клевети. Дали този доктор Полифемо не крие в къщата си шпиони, търсещи атомни тайни? Не прави ли той някакви дяволски експерименти, иначе защо ще му е толкова месо? Горкият доктор започнал да губи клиентите си. Запристигали доноси в полицията. Полицейският началник разпоредил да се обискира домът му. И само при обиска се изяснило, че доктор Полифемо, невинен, е понасял толкова обиди изключително поради любовта си към кучетата. (И т.н. и т.н.)
На този свой стадий разказът е само „суровинен материал“. Неговата обработка, превръщането му в готов продукт е задача на писателя. Но това, което ни интересуваше, бе привеждането на един пример: как се употребява „фантазийният бином“. Безсмислицата може да си остане безсмислица. Важен тук е механизмът, който децата успяват да овладеят и приложат на практика много добре, като при това извличат от упражнението истинско удоволствие — аз лично имах възможност да наблюдавам това из толкова училища на Италия.
Упражнението, за което става дума, разбира се, принася и напълно реални плодове, върху това ще ни се случи да поговорим по-нататък. Но не бива да остане недооценен моментът на радостното развлечение. Особено ако си признаем, че в нашите училища главно се говори, а смях се чува много малко. Една от най- трудно изкоренимите представи е тази, че педагогическият процес, кой знае защо, трябва да бъде нещо сериозно-мрачно. Все нещо е знаел от свой личен опит Джакомо Леопарди, щом е написал в своя „Дзибалдоне“ с дата от 1 август 1823 година следното:
„Най-хубавото и най-щастливото време от живота на човека — детството, е така хилядократно изтезавано от хилядите мъки, тревоги, трудове и страхове на възпитанието и учението, че възрастният човек дори сред своите злочестини и митарства на възрастен не би приел да се превърне отново в дете от страх да не изстрада пак това, което е страдал в детството си.“
5. „СВЕТЛИНА“ и „ОБУЩА“
Историята, която следва по-долу, е била измислена от едно дете на пет години и половина с участието на още три негови другарчета в детската градина „Диана“ в град Реджо Емилия. „Фантазийният бином“, от който тя се е появила — „светлина“ и „обуща“, — е бил подсказан от учителката (на следния ден подир обсъждането на биномния метод в нашия семинар). Но ето и самата история без по-нататъшни предговори:
„Имало едно време момченце, което все обувало татковите обуща. Веднъж, вечерта, таткото се ядосал, че детето взема обущата му, взел, че го окачил на електрическата крушка, ама после, в полунощ, то паднало и тогава таткото казал: «Какво става, да не е някой крадец?» Отишъл да види — детето лежи на земята. И цялото светело. Тогава таткото се опитал да му завърти главата — но то не угаснало, опитвал се с мачкане на края на носа му — пак не угасвало, опитал с дърпане на косата — но още не угасвало, опитал с натискане на пъпа — пак не угасвало, опитал да му изуе обущата и успял — угаснало.“ Находката при финала, намерена не от главния разказвач, но от друг малчуган, толкова допаднала на децата, че те почувствували потребността да изръкопляскат сами на себе си: тъкмо последният образ наистина по съвършен и логичен начин затварял кръга и придавал на разказаното завършеност. Но тук е имало и нещо повече.
Аз мисля, че самият Зигмунд Фройд — ако би могъл лично да присъствува, та макар и незримо, като привидение — би изпитал силно вълнение при слушането на тази история, която така лесно се поддаваше на интерпретация в духа на „едиповия комплекс“, и то още при завръзката с това дете, което посяга да нахлузи обущата на бащата. Та нали „да смъкнеш обущата на баща си“ означава да заемеш мястото му край майката. Неравна борба, осеяна с призраците на смъртта. Ето: да „окачиш“ някого не значи ли да го „обесиш“? А къде е лежало детето: „на земята“ или „в земята“? Дори да възникнеха съмнения спрямо подобно тълкуване, те биха отпаднали, ако се разчетеше, както трябва, това „угаснало“, което дава на драмата толкова трагична развръзка: „да угаснеш“ и „да умреш“ са синоними. „Угасна в прегръдката господня“, четем в некролозите, които нашите италианци разлепват по стените. Побеждава по-силният, по- зрелият за живота. Побеждава в полунощ, в часа, когато бродят духовете… И преди смъртта — мъчението: завъртял му главата, дърпал му ушите, смачкал му носа…
Няма много да се увличам в това непозволено практикуване на психоанализа. Има си специалисти: „Videant consules!“ („Нека се заемат отговорните лица!“ — римска поговорка).
Но ако „глъбинното“, подсъзнателното е превзело „фантазийния бином“, служейки си с него за инсценировка на своите драми, поставя се въпросът: откъде точно то се е вмъкнало вътре. Мисля, че пролуката е резонансът, събуден в детското съзнание от думата „обуща“. Всички деца обичат на игра да надяват обущата на татко и мама. За да бъдат „те“. За да станат по-високи. Но също — просто да бъдат „други“. Преобличането като игра — освен своето символично значение — е винаги забавно поради гротесковото въздействие, което поражда. То си е театър: преобличането в чужди дрехи, играенето на роля, вживяването в друг нечий живот, откриването на нови жестове. Жалко, че, общо взето, само през карнавалното време е позволено на децата да обличат татковото сако или бабината фуста. А би трябвало в къщи винаги да има по един кош с излезли от употреба дрехи, които да служат за играта на „маскиране“. Детските градини в Реджо Емилия за тази цел притежават не по един кош, но по цяла стая гардеробна. В Рим на улица „Санио“ има един битпазар, където се продават най-различни дрехи, като например излезли от мода вечерни облекла; там ходехме, когато дъщеря ни беше малка, за да попълваме запасите на гореспоменатия кош. Нейните другарки бяха особено обикнали дома ни именно поради този кош.
Защо детето „свети“? Най-очевидната причина би трябвало да потърсим в аналогията: окачено на електрическата крушка като лампа, детето започва да се държи като лампа. Но това обяснение щеше да бъде задоволително, ако детето беше „светнало“ в същия момент, в който бащата го беше „окачил“. Точно в този момент обаче разказът не отбелязва никакво „светване“. Ние виждаме, че детето „цялото светело“ едва след като е паднало на земята. Аз мисля, че ако детското въображение е имало нужда от известно време (само няколко мига), за да открие аналогията, то това се е случило, защото аналогията не се е проявила веднага видяна — разказвачът „вижда“ детето „окачено“, вижда го „светнало“, — а е протекла по-напред по „оста на селекция“, по оста на „словесния подбор“. Докато разказът е протичал, в главата на детето се е вършела отделно друга работа около думата „окачено“. Ето веригата: „окачено“, „включено“, „светнало“. Словесната аналогия и непроизнесената гласно рима са накарали да щракне също аналогията с видимата картина. Накратко казано, извършила се е работа по „кондензиране на образите“, която доктор
