Фройд — все същият пусти виенчанин! — е описал така добре в труда си върху творческите процеси по време на съня. От тази гледна точка разказаната история наистина приема вид на „сънуване с отворени очи“. Такава е цялата й атмосфера, уклонът й към абсурдност, натрупването на темите.
От тази атмосфера излизаме посредством опитите на бащата да „угаси“ „детето електрическа крушка“. Вариациите на тази тема са натрапени от аналогията, но те се разгръщат многопланово. Тук е привнесен както опитът от привичния жест, с който се загасява лампата (отвинтва се самата крушка, натиска се копче, дръпва се шнурче и т.н.), така и опитът, натрупан от контакта със собственото тяло (от главата се преминава към ушите, към носа, към пъпа и т.н.). На този етап играта придобива колективен характер. Главният разказвач е изиграл ролята само на детонатор, а взривът е повлякъл всички. Неговия резултат кибернетиците биха нарекли „амплификация“.
Докато търсят все нови варианти, децата се оглеждат взаимно, като търсят в тялото на съседа изходна точка за нова находка. Сегашното се намесва в разказаното, неговите форми подсказват нови значения в един процес, който има известна аналогия със способността на римата да диктува на поета, докато последният работи, значения, които, така да се каже, са извън лирическата ситуация. Описаните жестове също са в рима, макар и не според звука. Това са съседни рими, тоест най-простите, както е и справедливо да бъде при детски стихчета.
Заключителният вариант „изул му обущата и то угаснало“ представя още по-решително скъсване с атмосферата на сънуването. И това е логично. Именно бащините обуща са държали детето в „светнало“ състояние, нали от тях всичко е започнало: достатъчно е да му се изуят обущата и светлината ще изчезне, разказът може да свърши. Зародишът на логическото мислене е направлявал магическия инструмент — „татковите обуща“ — в направление, което е противоположно на първоначалното.
От момента, в който децата правят това откритие, те въвеждат в свободната игра на въображението математически елемент „обратимост“ — засега само като метафора, не като понятие. До понятието те ще дойдат по-късно, а междувременно приказният образ, както се вижда, е създал вече основата за структурирането на понятието.
И още една последна забележка (разбира се, само случайността я поставя на последно място): тя засяга втъканите в разказа ценностни критерии. Прочетена от тази гледна точка, историята е разказ за наказаното непослушание — всичко, издържано в рамките на прекалено традиционен културен модел. На бащата се дължи послушание и той има правото да наказва. Цензурата на обкръжаващата среда се е намесила, за да сдържи разказаното в пределите на семейния морал. Намесата на последния наистина дава право да кажем, че върху тази история „са положили ръка и небето, и земята“: подсъзнанието с неговите конфликти, опитът, паметта, идеологията и, разбира се — словото във всичките му функции. Едно чисто психологическо или психоаналитично прочитане не би било достатъчно, за да осветли значението на разказа от различните му страни, както, макар и накратко, аз се опитах да сторя.
6. Какво би станало, ако…
„Хипотезите — пише Новалис — са като мрежи: хвърляш мрежата и рано или късно все нещо ще се хване.“ Нека веднага приведа прочутия пример: какво би станало, ако някой човек се събудеше, превърнат в отвратително насекомо? На този въпрос е отговорил с присъщото му майсторство Франц Кафка в разказа „Метаморфоза“. Не твърдя, че този разказ се е родил като отговор точно на този въпрос, но факт е, че трагедийната ситуация в него се създава именно като следствие на една напълно фантастична хипотеза. Вътре в тази хипотеза всичко става логично и човешки разбираемо, изпълня се със смисъл, който се поддава на различни тълкувания, а символът заживява със свой самостоятелен живот, пригаждащ се към множество реални ситуации.
Техниката на „фантастичните хипотези“ е крайно проста. Тя е изградена във формата на неизменния гореспоменат въпрос. „Какво би станало, ако…“
За да се формулира въпросът, се вземат първите паднали ни подръка подлог и сказуемо. Тяхното съчетание ни снабдява с хипотезата, върху чиято основа може вече да работим.
Да кажем, подлогът е „Реджо Емилия“, а сказуемото — „летя“: какво би станало, ако град Реджо Емилия почнеше да лети?
Да кажем, подлогът е „Милано“, а сказуемото „обкръжен от морето“: какво би станало, ако Милано внезапно се намереше обкръжен от морето? Ето две положения, в рамките на които повествователните събития могат сами по себе си да се множат до безкрайност. За да се запасим с подръчен материал, можем да си представим как различни лица реагират на необикновената новина, да си въобразим най-различните произшествия, свързани с едното или с другото събитие, или възникналите около тях спорове. Така би се получила полифонна история — роман в стила на последните работи на Палацески. За главен герой бихме могли да изберем например някой малчуган, около когото като в панаирска въртележка да се завърти приключенска вихрушка от най-непредвидени събития.
Забелязал съм, че селските деца, поставени пред подобна тема, приписват първото откриване на новината не другиму, а на селския фурнаджия. Той става най-рано от всички, дори по-рано от клисаря, който трябва да удари камбаната за ранната литургия. В града откритието прави нощният пазач. В зависимост от това, дали у децата е по-силно развито гражданското чувство или привързаността към семейството, пазачът съобщава новината на кмета или на жена си.
Градските деца често са принудени да работят с действуващи лица, които те не познават лично. По- късметлии от тях са селските деца: те не са принудени да мислят за някакъв неопределен фурнаджия, но веднага си мислят за фурнаджията Джузепе (друго име аз и не бих могъл да употребя: баща ми беше фурнаджия и се казваше Джузепе) и последният веднага им помага да въвеждат в разказа познати лица, роднини и приятели. Така играта веднага става много по-забавна.
В споменатите вече статии от вестник „Паезе сера“ аз бях формулирал следните въпроси:
— Какво би станало, ако остров Сицилия си изгубеше копчетата?
— Какво би станало, ако на вратата ви би почукал крокодил, молещ ви за малко розмарин?
— Какво би станало, ако асансьорът ви се провалеше до земния център или изхвръкнеше чак до Луната?
Само третата тема по-късно ми се превърна в истински разказ с главен герой сервитьорът от един бар.
С децата се случва същото. Най-голямо забавление се получава, когато се формулират най-шутовските и неочаквани въпроси: то е именно затова, защото последвалата работа, тоест развиването на темата, е само усвояване и продължение на вече направено откритие. Макар че се получават понякога и случаи, когато темата, съвпаднала с личния опит на детето, оказала се съзвучна с обстановката, в която то расте, с обкръжението му, подбужда детето да навлезе в нея самостоятелно, да пристъпи към вече изпълнената с познато за него съдържание действителност откъм необикновената й страна.
Неотдавна в едно средно училище аз и децата формулирахме заедно такъв въпрос: „Какво би станало, ако на телевизионната викторина «Рискувай всичко» като участник се явеше един крокодил?“
Въпросът се оказа много продуктивен. Той като че ли ни разкри нов зрителен ъгъл, под който да гледаме телевизия и от който да съдим собствения си опит на телевизионни зрители. Наяве изскочиха какви ли не смешни предложения за инсценировка, като почнем например от разговора между крокодила, който настоява да бъде допуснат до състезанието като специалист по ихтиология, и напълно шашнатите чиновници от телевизионния театър на булевард „Мацини“. В самите излъчвани състезания крокодилът се проявяваше като непобедим. При всяко удвояване на залагането той си глътваше най-спокойно по един от конкурентите, без дори да се сети после да пролее сълзи. Накрая изяждаше и водещия — Майк Бонджорно, но на свой ред крокодилът биваше изяден от помощничката на водещия — хубавата Сабина, на която децата бяха пламенни поклонници и на всяка цена искаха да я изкарат финалистка победителка.
По-късно аз преработих разказа и със значителни изменения го включих в книгата си „Новели, изработени на машина“. В моя вариант крокодилът е експерт по котешкото акане, наистина фекална материя, но този натурализъм придаде на разказа демистификационна функция. В края на разказа Сабина не изяжда крокодила, но го заставя да изплюе в обратен ред погълнатите жертви.
Струва ми се, че не се намираме вече в областта на безсмислицата. Намираме се по най-очевиден начин в друг етап: при употребата на фантазията за установяване на активна връзка с действителността.
