Светът може да бъде гледан от височината на човешки бой, но също от задоблачни висоти (във века на самолетите това не е трудно). В действителния живот може да се влезе през главния вход, но може да се промъкнеш в него — и колко по-забавно е това! — през едно прозорче.
7. Дядото на Ленин
Тази малка глава е само продължение на предшествуващата. Отделих я, защото твърде много ме блазнеше мисълта, че дядото на В. И. Ленин — бащата на Мария Александровна Улянова — заслужава да стои в заглавие.
Селският дом на Лениновия дядо се извишава недалеч от Казан, столица на Татарската АССР, върху една баирчинка, в чието подножие тече малка рекичка, носеща по своята повърхност весели колхозни патета. Околността е красива и там аз съм пил хубаво вино, гостувайки у мои татарски приятели. Трите големи прозореца на всекидневната гледат към градината. Децата, между тях и Володя Улянов, бъдещият Ленин, обичали да се промъкват в дома и да излизат през прозорците вместо през вратата. Мъдрият доктор Бланк (баща на Лениновата майка) не само че не забранявал на децата това невинно забавление, но бил наредил да поставят под прозорците здрави пейки, та децата да стъпват на тях при своите провирания, без да рискуват да си счупят вратлетата. Според мен такова поведение е истински образец за това, как трябва да се поставяме в услуга на детското въображение.
С измислянето на истории и с фантастическите способи за тяхното фабрикуване чрез фантазията мисля, че помагаме на децата да проникнат в истинския живот през прозореца вместо през вратата. Щом им е по- интересно, значи — по-полезно им е.
Между другото нищо не ни пречи да увеличаваме допира на децата с действителността посредством по-сериозни хипотези.
Например: Какво би се случило, ако в целия свят, от полюс до полюс, внезапно изчезнеха парите?
Това е тема за развиване не само на детското въображение. Ето защо считам, че тя е особено подходяща за децата, които обичат да си премерват силите с въпроси, надхвърлящи ръста им. За тях това е единствената възможност да пораснат. А няма съмнение, че те искат преди всичко и над всичко останало да пораснат. И все пак правото им да пораснат ние им го признаваме само на думи. Всеки път, когато те пожелаят да се възползуват от него, ние поставяме на карта целия си авторитет само за да им попречим.
По повод на „Фантастическата хипотеза“ остава ми да отбележа още нещо: в крайна сметка тя е само частен случай на „фантазийния бином“, представен от произволното съчетание на някой подлог с някое сказуемо. Менят се съставките на „бинома“, но не и техните функции. В примерите, описани в предшествуващите глави, разгледахме „биноми“, съставени от две съществителни, докато във фантастическата хипотеза съединяваме съществително и глагол, подлог и сказуемо или подлог и определение.
Примери:
— съществително и глагол: „градът“; „лети“;
— подлог и сказуемо: „Милано“, „е обкръжено от морето“;
— подлог и определение: „крокодилът“, „специалист по ихтиология“.
Не се съмнявам, че могат да съществуват и други форми на „фантастически хипотези“, но за целите на тази книжка стига и гореизредената верижка. (Римата, макар че се чувствува как е търсена от автора, тук играе провокаторска роля: надявам се, че ще я забележите.)
8. Произволната представка
Един от словотворческите похвати за продуктивност на фантазията е деформацията на думите. Децата обичат да играят на тази игра: тя е весела и същевременно много сериозна. Учи ги да изследват възможностите на думите, да ги владеят, да ги принуждават да възприемат неизвестни преди облици; стимулира свободата им на „словопроизводители“ и окуражава правото им да разполагат със своя лична реч (мерси, господин Сосюр), поощрява в тях антиконформизма.
В духа на тази игра е именно и прибавянето на произволно избрана представка към думите. Аз самият съм прибягвал към този метод неведнъж.
Достатъчно е прилепването на представката „S“ носителка на отрицателно значение, за да превърне тя „temperino“ (джобно ножче), всекидневен и маловажен предмет, при това опасен и агресивен, в „stemperino“ (не-ножче), фантастичен и миролюбив предмет, който служи не за подостряне на моливите, а за удължаване на графита им, когато върхът се е вече притъпил. Това — за голям яд на продаващите моливи книжари и в разрез с идеологията на потребителското общество. Също не без сексуално оцветени намеци, които, макар и дълбоко прикрити, са все пак (подсъзнателно) разбираеми за децата.
Същата представка „S“ ми дава думата „staccapanni“, тоест нещо обратно на „attaccapanni“ (закачалка), т.е. служи ми не да окачвам дрехи, а да ги откачвам, когато ми е нужно, в някаква фантастична страна, където витрините са без стъкла, магазините без каси и гардеробите съблекални без номерчета. От представката към утопията. Какво, нима е забранено да мечтаем за града на бъдещето, в който палтата ще бъдат безплатни, както водата и въздухът?… При това утопията възпитава не по-зле от който и да е критически ум. Стига да умеем да я пренесем от света на разума (на когото Грамши с право предписва методически песимизъм) в света на волята (чиято главна характерна черта пак според Грамши трябва да бъде оптимизмът). С една дума, напред! Дори „закачалката“, така както си е без представка, е само „книжен тигър“, неспособен да спре прогреса.
После аз измислих цяла „страна с отрицателни представки“, където „оръдието“ става „не-оръдие“ и последното служи да „раз-тури“ войната, вместо да я „тури“ в действие. „Осмислената безсмислица“ (изразът е на Алфонсо Гато) тук, както ми се струва, е повече от прозрачна. Представката „bis“ ни дарява с „bispenna“ (двойна химикалка), която пише двойно дълго време (или с нея пишат ученици близнаци…), с „bispipa“ (двойна лула) — лула за пристрастени пушачи, с „bisterra“ — втора Земя…
„Има още една, втора планета Земя. Ние живеем и на тази, и на онази едновременно. Каквото тук върви накриво, там си върви право и обратно. Всеки от нас има там свой двойник.“ (Научната фантастика вече отдавна широко използува подобни хипотези, затова дори само поради тази причина един такъв разговор с децата ми се струва напълно законен.)
В една отдавна измислена от мен история бях въвел чрез уголемителната представка „архи“ — „архикучета“, „архикокали“, както и думата „тринокъл“ — производно от представката „три“, също като „трикрава“, животно, за съжаление още непознато на зоологията.
В архива си имам и един „античадър“, но още не съм успял да му измисля практическо приложение.
За разрушителни цели чудесно подхожда представката „dis“, чрез която лесно получаваме „discompito“ (разтоварително), тоест домашно, което в къщи не трябва да пишем, а само да разкъсваме на парчета…
Да се върнем пак при зоологията. Освободена от скобите, в които преди малко бяхме я затворили, тя ни среща с едно „вицекуче“ и с един „заместник котарак“. Който от вас има нужда от тези животни, за да насели с тях историите си, аз най-сърдечно му ги подарявам.
Между другото в състояние съм да предложа на Итало Калвино, автор на „Полувиконтът“, едно „полупривидение“: нещо средно между жив човек и призрак, загърнат в чаршаф и дрънкащ с вериги. С него биха могли да се организират чудесни страхотии — смехории.
„Супермен“, вече утвърдена дума от комиксите, е ярък пример за „фантастически префикс“, макар че имитира нещастния „свръхчовек“ на Ницше. Но стига да поискате, с тази представка вие можете да си измайсторите един „супергол-майстор“ или „суперкибрит“ (способен, както изглежда, да подпали цялото съзвездие „Кумова слама“).
Изглежда, че особено производителни се оказват свежите представки, родени през втората половина на двадесетия век. Такива като „микро“. Или „мини“. Или „макси“. Ето ви ги и всичките все гратис: един „микрохипопотам“ (отглежда се в къщи, в аквариум); един „мининебостъргач“, който се побира целият в една „миникутия“ и е обитаван само от „мини-милиардери“; едно „максиодеяло“, способно да покрие в зимния мраз всички бедняци, които умират от студ.
