колкото повече време минава, толкова по-силно усещаш глада. Все ще намерим нещо, ще видиш. Но най- напред искам да напиша нещо на тази стена, към която толкова дълго бях прикован.
И със своя крак от червен тебешир Дзопино написал върху белега на зида:
Мяу, да живее свободата!
Да се намери нещо за ядене не било лесна работа. През цялото време, докато обикаляли из града, Джелсомино непрекъснато гледал в земята с надежда да намери някоя фалшива монета. Дзопино, напротив, гледал хората, като че търсел някой свой познат.
— Ето я! — казал той най-после, като посочил една възрастна жена, която крачела бързешком по тротоара с голям пакет в ръце.
— Коя е тази жена?
— Леля Панокиа, покровителка на котките. Всяка вечер носи пакет с нещо за ядене за бездомните котки, които се събират близо до парка на двореца на Джакомоне.
Леля Панокиа, въпреки възрастта си, била строга жена, изправена, слаба и висока почти два метра. На пръв поглед човек би помислил, че е от онези жени, които гонят котките с метла. Но Дзопино бил прав — тя съвсем не била такава.
Джелсомино и неговият другар тръгнали след нея и стигнали до площадче, в дъното на което се виждал зид с остри стъкла от бутилки по него. Десетина изгладнели котки посрещнали леля Панокиа, като лаели в пълен безпорядък.
Тъкмо когато леля Панокиа развила пакета, за да изтърси съдържанието му на тротоара, Дзопино скочил сред котките и издал едно пискливо:
— Мяу!
Коте, което мяука, вместо да лае, било нещо наистина необикновено за тази страна. Изненадата била толкова голяма, че котките останали неподвижни като котешки статуи с отворени уста. Дзопино успял да грабне две глави от моруна и един гръбнак на камбала и с два скока се покатерил на зида на парка, прескочил го и се мушнал в един храст.
Джелсомино се огледал. Страшно му се искало и той, на свой ред, да прескочи зида, но леля Панокиа го гледала така подозрително, че не посмял.
„Не ми се ще да вдигам тревога“ — помислил си той. И като се преструвал на случаен минувач, завил в една странична улица.
След първия миг на изненада котките отново започнали да лаят, като дърпали полата на леля Панокиа, която, трябва да отбележим, била по-учудена и от тях. След това тя въздъхнала и им разпределила остатъка от храната, погледнала още веднъж към зида, зад който бил изчезнал Дзопино, и си тръгнала за вкъщи.
Едва отминал ъгъла, Джелсомино намерил фалшивата монета, която отдавна търсел, и така можал да си купи хляб и сирене (или както се казвало в тази страна — мастило и гума за триене). Нощта бързо се спуснала. Джелсомино бил уморен и страшно му се спяло. Той намерил една отворена врата, влязъл в избата и заспал върху купчина въглища.
В прозореца Дзопино вглежда се наслуки и вижда Джакомоне да крие сто перуки
Докато Джелсомино спи (без да подозира, че именно насън ще му се случи ново приключение, за което ще ви разкажа по-късно), нека тръгнем по следите на трите червени лапи на Дзопино. Главите от моруна и гръбнакът от камбала му се сторили прелестни. Той за пръв път слагал нещо в уста: докато бил на стената, никога не чувствал глад. Също така за първи път едно коте прекарало нощта в кралския парк. „Жалко, че и Джелсомино не е тук — мислел си той. — Иначе би могъл да направи серенада на крал Джакомоне и да му изпотроши всички стъкла.“
Като погледнал към двореца, забелязал цял ред осветени прозорци на най-горния етаж.
„Сигурно крал Джакомоне си ляга — казал си Дзопино. — Не бих искал да изпусна такова представление.“
Какъвто си бил пъргав, той се заизкачвал от един прозорец на друг и ето — погледнал в една огромна зала, която всъщност била само преддверието към спалнята на Негово величество.
Две безкрайни редици от лакеи, прислужници, придворни, адмирали, министри и други представители на властта дълбоко се покланяли при преминаването на дебелия и страшно грозен Джакомоне. Но той все пак имал две прекрасни неща: гъсти дълги къдрави коси с огнен оранжев цвят и теменужена нощница, на предницата на която било извезано името му.
При преминаването му всички се покланяли и почтително шепнели:
— Добър ден, Ваше Величество! Щастлив ден, господарю!
От време на време Джакомоне се спирал, за да се прозее и всеки път, когато правел това, някой придворен възпитано поставял ръка пред устата му. След това Джакомоне отново тръгвал, мърморейки:
— Тази сутрин съвсем не ми се спи. Чувствам се бодър като кукуряк.
Естествено той искал да каже точно обратното, но толкова бил свикнал да кара другите да лъжат, че сам казвал опашати лъжи и пръв си вярвал.
— Ваше Величество има лице само за плесници! — отбелязал, покланяйки се, един от министрите.
Джакомоне го изгледал кръвнишки, но навреме си спомнил, че тези думи означават, че има прекрасно лице: усмихнал се, прозял се пак, а след това се обърнал, помахал с ръка за поздрав към придворните, прибрал полите на нощницата си и се оттеглил в спалнята.
Дзопино отишъл на друг прозорец, за да може да продължи наблюденията си.
Щом останал сам, Негово величество Джакомоне веднага изтичал към огледалото и започнал да реше със златен гребен оранжевата си коса.
„Изглежда, много харесва косата си — мислел си Дзопино, — но в края на краищата има право: наистина косата му е хубава. Интересно как човек с такава коса е можал да стане пират. Трябвало е да стане художник или музикант.“
В този именно миг Джакомоне оставил гребена, нежно поел две къдрици край слепите очи и — едно, две, три! — с едно-единствено движение на ръката — готово, главата му останала гола като яйце. Дори един индиански воин не би могъл така бързо да скалпира някой от враговете си.
— Перука! — извикал Дзопино смаян.
Красивата коса с оранжев цвят не била друго, а хубава перука: под нея главата на Негово величество имала грозен розов цвят и била осеяна с брадавици и бучки, които Джакомоне опипвал, като въздишал тъжно. След това той разтворил един шкаф и пред смаяните очи на Дзопино се показали най-различни перуки: руси, сини, черни, сресани по сто различни начини. Джакомоне, който на публични места винаги се явявал с перуката с оранжев цвят, когато оставал сам, т. е. в леглото, обичал да сменя перуките си, за да се утешава за своята плешивост. Нямал никакво основание да се срамува от това, че косата му окапала: на почти всички нормални хора на известна възраст косата окапва. Джакомоне обаче бил друг човек: той не можел да понася главата си без грива.
Пред очите на Дзопино Негово величество пробвал десетина перуки, като се разхождал пред огледалото и се възхищавал на ефекта: гледал се в анфас, в профил и с едно огледалце оглеждал врата си като примадона, преди да излезе на сцената. Най-сетне една перука с виолетов цвят, цвета на нощницата му, особено много му допаднала. Той я сложил на главата си, легнал и загасил светлината.
Дзопино още половин час надничал тук-там от корнизите на прозорците на кралския дворец. Разбира се, това съвсем не подхожда на възпитан човек: и ако не е добре да се подслушва пред вратите, представете си колко по-лошо е да се наднича през прозорците. Да оставим настрана, разбира се, обстоятелството, че вие никога не бихте успели да го направите, тъй като нито сте котка, нито акробат. Особено много му харесал един от придворните, който, преди да си легне, съблякъл официалната си униформа, като разхвърлил на всички посоки пагони, отличия, саби. И знаете ли какво облякъл? Старите си дрехи на пират: панталони със закърпени колене, моряшка фланелка и черна лента на дясното око. В това облекло старият пират легнал не в леглото, а отгоре на балдахина, тъй като, изглежда, изпитвал носталгия по наблюдателния кош на главната мачта. След това запалил проста моряшка лула и жадно засмукал дима, чийто мирис Дзопино с големи усилия успял да понесе, без да се закашля.
„Гледай, гледай — казал си нашият наблюдател — каква е силата на истината: дори един стар пират обича истинските си дрехи.“
