ще ти покажа пътя и след това ще се върна вкъщи, тъй като не искам леля Панокиа да се безпокои за мен.
Бананито — известен художник в страната, своите четки захвърля и грабва камата
Съвсем сам в своята мансарда, художникът Бананито тази вечер не успял да заспи. Приседнал на едно столче, той наблюдавал картините си и тъжно размишлявал:
— Нещо им липсва. Ако не им липсваше това нещо, щяха да бъдат шедьоври. Но какво им липсва? Ето това е въпросът!
Точно в този миг Дзопино, който се бил покатерил на покрива и възнамерявал да влезе през прозореца, без да безпокои домакина, скочил на корниза.
„О, о, още сме будни! — измяукал наум Дзопино. — Ще почакам тук. Не искам да нахалствам. Когато Бананито заспи, ще му поискам назаем боите, без да ме усети. Междувременно я да хвърля поглед на картините му.“
Дъхът му спрял от това, което видял.
„Струва ми се — помислил Дзопино, — че има нещо в повече. Ако не беше то, картините щяха да са приемливи. Но какво точно е в повече? Има много крака! Онзи кон например има направо тринадесет крака. Като си помисля, че аз имам само три… Има и много носове: онзи портрет там има три носа. Съвсем не му завиждам на този господин: ако го хване хрема, ще трябва да употребява три носни кърпи едновременно. Но какво прави сега художникът?“
Бананито бил станал от столчето и си казвал:
„Може би липсва малко зелено… Да, да, точно това трябва да липсва.“
Той взел тубата със зелена боя, изстискал я върху палитрата и започнал да я нанася с четка върху всички картини: върху краката на коня, върху носовете на портрета, в очите на една госпожа, която била нарисувана с шест очи — по три от двете страни на лицето. След това Бананито отстъпил няколко крачки и примижал, за да може да прецени резултата от своята работа.
— Не, не! — измърморил художникът. — Трябва да липсва нещо друго. Картините са грозни, както и преди.
Дзопино не могъл да чуе тези думи от наблюдателния си пост, но видял как Бананито тъжно навел глава.
„Обзалагам се, че не е доволен — помислило си котето. — Не бих искал да съм в положението на онази жена с шест очи, когато й отслабне зрението. Кой знае колко много ще струват три чифта очила!“
Бананито взел друга туба, изстискал я върху палитрата и отново започнал да маже с четката картините, като подскачал из стаята като кон.
— Навярно трябва малко жълто… — говорел си той. — Сигурен съм, че трябва малко жълто.
„Оплескахме я! — помислил си Дзопино. — Сега ще направи страшна каша!“
Но Бананито вече бил захвърлил на земята палитрата и четката и ги тъпчел с крака, като скубел косите си.
„Ако продължава така — казало си котето, — главата му ще заприлича на главата на крал Джакомоне. Трябва да направя нещо, за да го успокоя. Да, но ако се обиди? Никой не обръща внимание на котешки съвети, а и при това почти никой не разбира котешки език.“
Бананито най-сетне се смилил над косите си.
— Стига! — решил той. — Ще взема от кухнята един нож и ще нарежа на парчета картините. Най- голямото парче трябва да бъде по-малко от конфета. Вижда се, че не съм роден за художник!
„Кухнята“ на Бананито била масичката в един от ъглите на мансардата, на която имало котлон, тенджерка, паница, вилици и лъжици. Масичката се намирала точно под прозореца и Дзопино трябвало да се скрие зад една ваза с цветя, за да не бъде забелязан. Но дори и да не се криел, Бананито нямало да го види, тъй като очите му били пълни със сълзи, едри като орехи.
„Сега какво ли прави? — питал се Дзопино. — Като че взема лъжица. Сигурно е гладен… Не, оставя лъжицата и взема вилица. Оставя и нея и взема нож. Започвам да се безпокоя. Дали няма намерение да убие някого? Кой знае, може би своите критици! Всъщност, щом картините му са толкова грозни, той трябва да се радва, тъй като когато ги изложи, хората не ще могат да кажат истината. Всички ще трябва да казват, че са шедьоври и той ще спечели чувал пари.“
Докато Дзопино разсъждавал така, Бананито извадил от чекмеджето точило и започнал да точи ножа.
— Искам да реже като бръснач! От моите произведения не бива да остане и следа!
„Ако възнамерява да убие някого — помислил си Дзопино, — навярно иска да бъде напълно сигурен, че ударът му ще успее. Ами ако е решил да се самоубие? Това ще бъде по-лошо от престъпление! Сега вече трябва да направя нещо! Няма време за губене. Капитолийските гъски спасиха Рим и аз мисля, че едно куцо коте също би могло да спаси един отчаян художник.“
И нашият малък герой скочил в стаята с трите си крака, като мяукал отчаяно. В същия миг вратата се отворила и в мансардата влязъл изпотен, задъхан, покрит в прах и вар… Познайте кой?
— Джелсомино!
— Дзопино!
— Колко се радвам, че отново те виждам!
— Но ти ли си наистина, скъпи Дзопино!
— Моля ти се, ако се съмняваш, преброй краката ми!
И пред очите на художника, който останал с ножа в ръка и с отворени уста, Джелсомино и Дзопино се прегърнали и затанцували, преливащи от радост.
По каква именно случайност нашият тенор изкачил тъкмо това стълбище, отворил тъкмо тази врата, и то тъкмо в този миг, ще ви обясня ей сега от игла до конец.
Заспи ли, Джелсомино започва да си пее и Домисол сред мрака открива го къде е
Джелсомино, както може би ще си спомните, бил заспал в една изба върху куп въглища. За легло, разбира се, не било много удобно, но когато човек е млад, не държи много на удобствата. Буците въглища, които му убивали, не попречили на Джелсомино дори да сънува.
По едно време, както си спял, той затананикал. Много хора имат навик да говорят насън, а Джелсомино — да тананика. След като се събудел, той не си спомнял нищо. Гласът му изигравал тези шеги — може би за да си отмъсти за дългото мълчание, което Джелсомино му налагал през деня. Нощем гласът му си връщал за всички случаи, когато неговият господар го задушавал в гърлото.
Но когато Джелсомино си тананикал „тихичко“, вдигал достатъчно шум, за да събуди половината град. Хората се подавали възмутени по прозорците и питали:
— Какво правят нощните пазачи? Няма ли кой да накара този пияница да млъкне?
Нощните пазачи напразно тичали нагоре-надолу, улиците навсякъде били пусти.
Сега се събудил и директорът на градската опера, който живеел на другия край на града, на около десетина километра от избата, в която спял Джелсомино.
— Какъв изключителен глас! — възкликнал той. — Това се казва тенор! Кой ли е този човек? Ако само мога да го открия, как бързо ще изпълня с публика операта! Този човек би могъл да ме спаси.
Трябва да отбележим наистина, че от известно време операта в този град била в криза, нещо повече, пред фалит. В Страната на лъжците певците били малко, а и те смятали за свой дълг да пеят фалшиво. И ясно защо: ако пеели добре, публиката викала: „Куче, престани да лаеш!“; ако пеели фалшиво, публиката викала: „Браво, брависимо! Бис!“ А общо взето певците предпочитат да им викат „браво“, отколкото да пеят добре.
Директорът на операта се облякъл набързо, излязъл на улицата и се отправил към центъра на града, откъдето му се струвало, че идва гласът. Няма да ви разказвам колко пъти му се струвало, че вече е открил мястото.
— Трябва да е в тази къща! Гласът иде от онзи прозорец там горе, в това няма съмнение.
След неколкочасово търсене, смъртно изморен и готов да се откаже, най-сетне стигнал до избата на
