Тези приказки се разбирали обратно, както всичко друго в Страната на лъжците. Сега разбирате защо още много преди девет часа салонът бил претъпкан до такава степен, че игла да хвърлите, нямало да има къде да падне.
Точно в девет часа пристигнал в кралската ложа Негово величество Джакомоне I с оранжевата си перука, която носел с голямо достойнство. Всички присъстващи станали прави, поклонили се и отново седнали по местата си, като полагали усилия да не поглеждат перуката. Никой не си позволил да направи и най-малкия намек за станалия сутринта инцидент. Всички добре знаели, че салонът гъмжи от шпиони, готови да си запишат в бележника кой какво е казал. Домисол, който с нетърпение очаквал появяването на владетеля, погледнал какво става в салона през една дупка на завесата, дал знак на Джелсомино да бъде готов, а сам той отишъл при оркестъра. При първия сигнал на диригентската палка прозвучали и първите акорди на националния химн, който започвал така:
Да живее мъдрият ни крал!
Да пребъдат къдрите му с цвят на портокал!
Никой, разбира се, не посмял да се засмее. Имало хора, които после се клели, че в този миг Джакомоне леко се изчервил, трудно е обаче да им се вярва, защото за да изглежда по-млад, тази вечер той си бил сложил дебел пласт пудра.
Когато Джелсомино се появил на сцената, агентите на Домисол дали знак за виковете и освиркването:
— Долу Джелсомино!
— Махай се, куче!
— Върни се в блатото, жабок такъв!
Джелсомино посрещнал тези и други подобни викове с голямо спокойствие, прокашлял се и изчакал салонът да затихне. След това започнал първата песен от програмата с възможно най-тих глас, като стискал така устните си, че отдалеч изглеждало, сякаш пее със затворена уста. Той запял една обикновена песничка от своя край, но я пял с такова чувство, че скоро салонът се изпъстрил с носни кърпи. Хората не успявали да изтрият сълзите си. Песничката завършила с леко извишаване на гласа, но Джелсомино не само не се стараел да засили, а обратното, да снижи гласа си. И въпреки това той не успял да избегне една дузина „так-пум“. Много от лампите, които осветявали сцената, се пръснали, финалът бил заглушен от страшните викове и свиркането на публиката. Всички станали прави и започнали да викат:
— Върви си! Палячо! Не се показвай повече! Иди да правиш серенади на китовете!
Изобщо, ако вестниците можели да пишат истината, щели да съобщят: „Ентусиазмът бе неудържим!“
Джелсомино се поклонил и започнал втората песен. Този път трябва да признаем, че той малко се поотпуснал, тъй като харесвал песента, а да пее била единствената му страст. Публиката го слушала в екстаз. Джелсомино забравил, че трябва да бъде благоразумен, и взел височина, която предизвикала възторг на километри разстояние у хората, които не могли да намерят място в салона.
Джелсомино очаквал нови ръкопляскания или — по-добре казано, нова буря от освирквания и обиди. Вместо това, избухнал всеобщ смях, който го накарал да се вцепени. Публиката сякаш го забравила и като му обърнала гръб, гледала в една-единствена точка. Джелсомино също се загледал нататък и от това, което видял, кръвта замръзнала във вените му и гласът — в гърлото му. Високите тонове не успели да съборят тежките полилеи в салона, но затова пък резултатът бил много по-лош: оранжевата перука отлетяла от главата на крал Джакомоне. Владетелят барабанел нервно с пръсти по парапета на ложата и се мъчел да разбере на какво се дължи веселието. Бедният, той изобщо не подозирал нищо, а и никой не смеел да му каже истината, като си спомнял твърде добре какво станало сутринта с езика на прекалено ревностния придворен.
Домисол, който бил с гръб към салона, дал знак на Джелсомино да започне третата песен.
„Ако Джакомоне се излага — помислил си Джелсомино, — защо и аз да правя същото? Този път искам да пея наистина добре.“
И той запял добре, обзет от някакво страшно вдъхновение, и гласът му така мощно зазвучал, че още при първите тонове сградата започнала да се разпада. Най-напред паднали тежките полилеи, като затиснали неколцина от публиката, които не успели навреме да избягат. След това паднал един ред от ложите — централният, на който била кралската ложа. За свое щастие Джакомоне вече бил напуснал салона. Когато се погледнал в огледалото, за да провери дали не трябва да напудри отново бузите си, той с ужас открил, че е без перука.
После се говорело, че още същата вечер заповядал да отрежат езиците на всички придворни, които били с него в салона и които не му съобщили за злощастния случай.
Докато Джелсомино продължавал да пее, публиката панически бягала към изходите. Когато паднали и последната редица ложи, и целият балкон, в залата останали само Джелсомино и Домисол. Първият продължавал да пее със затворени очи, забравил, че е в театър, и отдал се напълно на удоволствието от пеенето, а Домисол, напротив, с широко отворени очи си скубел косите и крещял:
— Какво стана с театъра ми! Разорен съм! Разорен съм!
На площада пред операта публиката този път ентусиазирано викала:
— Браво! Браво!
Този път обаче хората викали по такъв начин, че телохранителите на Джакомоне се спогледали и един от тях казал:
— Дали не му викат браво, защото пее добре, а не защото пее лошо?
Джелсомино завършил с такъв финал, че раздвижил дори купчината развалини от сградата, откъдето се вдигнал огромен облак прах. Едва тогава той разбрал какво е направил. Тогава видял и Домисол, който заплашително размахвал диригентската палка, като се опитвал да го достигне, газейки планина от развалини.
„Кариерата ми като певец е свършена — помислил си Джелсомино и изпаднал в пълно отчаяние. — Да се опитам поне да спася кожата си.“
Той се измъкнал през една дупка на стената, излязъл на площада и прикривайки лицето си, се смесил с народа. След това се добрал до една безлюдна улица и хукнал като луд. Домисол, който не го изпускал от погледа си, тичал след него и викал:
— Спри се, нещастнико! Плати ми театъра!
Джелсомино свил в една тясна уличка, вмъкнал се в първия срещнат вход, изкачил се по стълбите до тавана, блъснал вратата и… ето го в ателието на Бананито в същия миг, в който Дзопино влизал през прозореца.
Ако един художник си знае занаята, рисунките му тръгват самички по земята
Бананито останал с отворена уста, като слушал Джелсомино и Дзопино да си разказват премеждията. Той продължавал да държи в ръка ножа, но вече дори не си спомнял защо го бил взел.
— Какво искахте да правите? — попитал го Дзопино с известно подозрение.
— Та това се питам и аз! — отговорил му Бананито. Достатъчно било обаче да се огледа наоколо, за да изпадне отново в най-черно отчаяние: картините му продължавали да стоят по местата си все така грозни, както в глава девета на нашия разказ.
— Както виждам, вие сте художник! — казал почтително Джелсомино, който дотогава нямал достатъчно време да открие това.
— Мислех се за такъв! — казал тъжно Бананито. — Мислех си, че съм художник. Но, изглежда, най- добре ще е да сменя професията си. И ще избера такава, при която цветовете ще имат най-малко значение. Ще стана например гробар и тогава ще работя само с черния цвят.
— Да, но в гробищата има и цветя! — забелязал Джелсомино. — На тази земя няма нищо, което да е само черно.
— Въглищата! — казал Дзопино.
— Но когато са запалени, те излъчват червена, бяла, синя светлина!
— Да, но черното мастило си е черно и толкоз!
— Но и с черно мастило могат да се напишат толкова пъстри и весели истории.
