Джелсомино и можете да си представите изненадата му, когато при бледата светлина на запалката си установил, че изключителният глас излиза от гърлото на едно заспало върху въглищата момче.
— Щом пее така силно, като спи, мога да си представя какво ще бъде, като е буден! — заключил директорът на операта, потривайки ръце. — Този човек е златна мина и както се вижда, той и не подозира това. Аз ще бъда единственият миньор и на негов гръб ще направя огромно състояние.
Той събудил Джелсомино и му се представил:
— Аз съм маестро Домисол. Изминах десет километра пеш, за да те открия. Ти непременно трябва да пееш в операта, и то още утре вечер. Хайде, ставай да вървим вкъщи и да направим една репетиция!
Джелсомино се опитал да откаже. Обяснявал, че му се спи, но маестро Домисол му обещал широко и удобно легло. Джелсомино му обяснявал, че никога не е учил музика, но маестрото се заклел, че човек с такъв глас няма никаква нужда дори да познава нотите. А в това време и самият глас на Джелсомино напирал:
— Смелост! Нали искаше да станеш певец? Приеми! Може би това ще бъде началото на твоето щастие.
Маестро Домисол сложил край на разискванията, като грабнал Джелсомино за ръка и го повлякъл насила след себе си. Завел го в дома си, седнал пред пианото, ударил един акорд по клавиатурата и заповядал:
— Пей!
— Няма ли да бъде по-добре да отворим прозорците? — попитал плахо Джелсомино.
— Не, не желая да безпокоя съседите.
— Какво да пея?
— Каквото искаш! Изпей някоя песничка от твоя край!
Джелсомино подхванал една песничка от своя край, като се мъчел благоразумно да пее тихичко и гледал с широко отворени очи към стъклата на прозорците, които треперели до счупване и малко им трябвало да станат на сол.
Стъклата не се счупили, но още в началото на втората строфа полилеят станал на парчета и стаята потънала в мрак.
— Отлично! — извикал маестро Домисол, като запалил свещ. — Прекрасно! Чудесно! От тридесет години в тази стая пеят тенори, а досега никой не е успял да счупи дори една чашка за кафе.
В началото на третата строфа със стъклата на прозорците се случило това, от което Джелсомино се страхувал. Маестро Домисол станал от пианото, спуснал се към него и го запрегръщал.
— Слушай, момчето ми — викал той, като плачел от ентусиазъм, — това е най-доброто доказателство, че не съм се излъгал. Ти ще станеш най-големият певец на всички времена! Публиката ще откачи колелата на автомобила ти, за да те носи на ръце към славата.
— Да, но аз нямам автомобил! — казал Джелсомино.
— Ще имаш десет, ще имаш по един за всеки ден от годината. Благодари на небето, че си срещнал маестро Домисол. Хайде, изпей още една песен.
51
Джелсомино опитал друга песен. За първи път някой го хвалел, че пее добре. Той не бил суетен, но хвалебствията се харесват на всички. Изпял още една песен, като този път дал малко по-голяма свобода на гласа си, но съвсем малко по-голяма, и то само на едно-две места. Това обаче било достатъчно, за да се развихри истинска буря.
Стъклата на прозорците на близките къщи зазвънтели едно след друго. Изплашените съседи се подавали на прозорците:
— Земетресение! Помощ! Спасявайте се кой както може!
Колите на пожарната команда хвърчали тревожно и свирели със сирените си. Улиците веднага се изпълнили с хора, които бягали към полето, като носели в ръце спящи деца и тикали колички, натоварени с покъщнина.
Маестро Домисол не се побирал в дрехите си от радост:
— Великолепно! Страхотно! Невиждано!
Той целунал сто пъти Джелсомино и изтичал да вземе шал, за да увие гърлото му и да го предпази от евентуално въздушно течение. След това го завел в столовата и му сложил ядене, което би стигнало да нахрани десет безработни.
— Яж, момчето ми, яж! — непрекъснато го канел маестрото. — Ето това пиленце е отлично за високите тонове. А онази овнешка плешка е много препоръчителна за уплътняване на ниските тонове. Яж! От днес ти си мой гост. Ще живееш в най-хубавата стая на къщата ми. Ще направим специална облицовка на стените, за да можеш да се упражняваш колкото си искаш, без да те чува никой.
На Джелсомино му се искало да изтича и да успокои изплашените хора или най-малкото да телефонира на пожарната команда, за да й спести излишните курсове, но маестро Домисол не му позволил:
— Остави тази работа, момчето ми! Ако си признаеш, ще трябва да плащаш всички изпочупени стъкла, а сега нямаш нито стотинка. Може и да те арестуват, а попаднеш ли веднъж в затвора, сбогом, музикална кариера!
— А ако причиня повреди и на театъра?
Домисол избухнал в смях:
— Театрите са направени специално за да могат певците да пеят в тях. Те могат да издържат не глас, а бомба. Сега иди да си легнеш, а аз ще приготвя афиш и ще го дам веднага за отпечатване.
Тук Джелсомино пее в театъра и кралската перука я отнася вятъра
Сутринта, когато гражданите се събудили, намерили разлепен по целия град следния афиш:
Тази сутрин (но не точно в 48 часа) отвратителният тенор Джелсомино,
истинско куче сред кучетата,
след многобройните му неуспехи и освирквания в най-големите оперни театри на Европа и Америка
съвсем няма да пее в градската опера.
Гражданството се умолява да не посети концерта.
Входните билети са безплатни.
Естествено тези думи трябвало да се разбират обратно и гражданите разбрали смисъла на обявата. Вместо „неуспехи“, трябвало да се разбира „триумфални успехи“, а това, че „съвсем няма да пее“, означавало тъкмо обратното: че Джелсомино ще пее точно в 48 часа, т. е. точно в 21 часа.
Джелсомино съвсем не искал да се споменава Америка.
— Та аз никога не съм бил в Америка! — протестирал той.
— Именно затова ще го пишем — настоявал маестро Домисол. — Това е лъжа и затова тъкмо така трябва да бъде написано. Ако беше ходил в Америка, трябваше да пишем, че си бил в Азия. Такъв е законът! Но ти не мисли за закона, а за пеенето!
Цялата сутрин, както нашите читатели вече знаят, била доста напрегната (тъкмо тогава станали известни думите на Дзопино, написани на фасадата на двореца). Следобед спокойствието отново се възстановило и много преди двадесет и един часа салонът на операта, както писали след това вестниците, бил „безлюден като пустиня“, с което искали да кажат, че бил претъпкан.
Публиката масово се стекла с надеждата да чуе истински певец. И наистина маестро Домисол, с цел да напълни салона, лично се погрижил да разпространи най-страхотни слухове за Джелсомино.
— Носете си памук, за да си запушите ушите — разправяли из града агентите на Домисол. — Този тенор е нещо ужасно и ще ви накара да изпитате адски страдания.
— Представете си десет бесни кучета, които лаят едновременно. Прибавете след това хор от сто котки, на които някой е запалил опашките, смесете го с писъка на една сирена на пожарната команда, ето това действително би наподобявало гласа на Джелсомино.
— Направо казано, чудовище!
— Истинско чудовище! Би трябвало да квака в блатата като жабок, а не в оперните зали. Нещо повече, би трябвало да пее под водата и да има някой, който да му натиска главата, за да не може да си вземе въздух и да се удави като бясно коте.
