— Коне, камили, придворни — мърморел той, — а нито парченце сирене. Дори плъховете бягат далеч от тази мансарда. Миризмата на глад не харесва никому. Гладът мирише по-лошо и от отрова.
Като надникнал в един тъмен ъгъл, той открил малко платно, една покрита с прах картинка, на задната страна на която живеела стоножка, която, обезпокоена от Дзопино, хукнала да бяга със стоте си крака. Те наистина били сто и тя нямало да се обиди, ако Бананито й нарисува един-два повече. Картинката представлявала нещо, което с много добра воля можело да се сравни със сложена маса. Върху една чиния например имало някакво чудовищно животно, което би могло да бъде печено пиле, ако имало само два крака, а така, както било нарисувано, приличало на роднина на стоножката.
„Ето една картина — помислил си Дзопино, — която бих желал да видя в действителност. Пиле с двадесетина кълки, какво удобство за едно семейство, за един гостилничар, за едно изгладняло коте! Жалко, че трябва да се изтрият повечето от краката, но няма какво да се прави. Пак ще остане достатъчно за следобедна закуска за трима души.“
Дзопино занесъл картината на Бананито и го помолил да поработи и върху нея с ножа си.
— Да, но пилето е варено — възразил Бананито. — Как може да оживее?
— На нас ни трябва именно варено, а не живо! — отговорил Дзопино.
На тази забележка художникът нямало какво да отговори, още повече че в този момент и той си спомнил, че не е хапвал нищо от предната вечер, погълнат изцяло от своята живопис.
Пилето не оживяло, но от картината изпаднало истинско, изпущащо пара и аромат пиле — като че току-що извадено от тенджерата.
— Няма съмнение, че като художник ще направиш кариера — казал Дзопино, захапвайки едното крило (двете кълки оставил за Джелсомино и Бананито), — но като готвач си ненадминат.
— Добре би било да има и малко вино — казал изведнъж Джелсомино, — но по това време кръчмите са затворени, а и да са отворени, няма полза, тъй като нямаме пари.
В този миг на Дзопино му дошла нова идея:
— Защо не нарисуваш чаша вино, а още по-добре — бутилка?
— Ще се опитам! — отговорил художникът, който още горял от ентусиазъм.
Той нарисувал една бутилка с вино и когато го оцветил, то станало толкова хубаво, че ако Джелсомино не побързал да хване бутилката, виното щяло да се разлее по пода.
Тримата приятели вдигнали тост за живописта, за певческото изкуство и за котетата. Но при последния тост Дзопино се натъжил и трябвало дълго да го молят, за да каже какво му тежи на сърцето.
— И все пак — решил да заговори най-сетне той — аз съм сбъркано коте като онези по платната допреди половин час. Имам само три крака и дори не мога да кажа, че съм изгубил четвъртия си във войната или под трамвая, защото ще излъжа. Кой знае дали Бананито…
Нямало нужда да добави нищо друго. Художникът вече взел четката и за миг изрисувал един хубав котешки крак, който щял да се хареса дори на Котарака с чизми. И най-доброто било, че кракът веднага се залепил на съответното място на тялото на Дзопино, който най-напред с несигурна стъпка, но после все по- уверено опитал да ходи с него из мансардата.
— Ах, красота! — започнал да мяука той. — Просто се родих. Толкова различен се чувствам сега, че направо бих искал да си сменя името.
— Какъв съм глупак! — извикал Бананито, като се ударил по челото. — Нарисувах този крак с маслени бои, докато другите ти крака са направени с тебешир.
— Нищо, нищо! — казал Дзопино. — Ще карам с него така, както си е. Ще си запазя и старото име, защото като размислих — пак ми подхожда. Предният ми десен крак се скъси най-малко с половин сантиметър от писането по стените.
Бананито настоял на всяка цена да отстъпи леглото си на Джелсомино. Той си легнал на земята върху куп стари платна. Дзопино се настанил в джоба на палтото на Бананито, закачено на вратата, и сънувал куп чудни сънища.
Дзопино вестника разгръща и попада на твърде неприятна изненада
Бананито излязъл от вкъщи рано сутринта, въоръжен с четки, платна и ентусиазъм и изгарящ от нетърпение да покаже колкото се може по-скоро своето майсторство на всички. Джелсомино още спял, но Дзопино придружил донякъде художника, като го съветвал:
— Рисувай цветя и ги продавай. Сигурен съм, че ще се върнеш с цял чувал фалшиви пари, толкова необходими в тая чудновата страна. Рисувай цветя, каквито няма през този сезон. Хората лесно могат да си купят другите от цветарниците. И още нещо: не рисувай мишки, защото ще изплашиш жените. Казвам ти го за твое добро, съвсем друго е с мен: аз бих ги схрускал с удоволствие.
След като се разделил с Бананито, Дзопино купил вестник, за да направи удоволствие на Джелсомино, като му покаже какво пише в печата за неговия концерт. Вестникът се наричал „Съвършен лъжец“ и, разбира се, целият бил пълен с лъжливи съобщения или такива, които трябвало да се разбират обратно.
Една статия например била озаглавена „Голяма победа на състезателя Персикети“. А ето и самия текст на информацията: „Известният шампион по бягане с чувал Флавио Персикети вчера спечели десетия етап от обиколката на кралството, откъсвайки се с двадесет минути от Ромоло Барони, стигнал втори, и с тридесет минути и петнадесет секунди от Пиеро Клементини, пристигнал трети. Групата, пристигнала един час след победителя, е била водена от Пасквалино Балсимели.“
Какво странно има в това, ще каже читателят. Състезанието бягане с чувал е състезание като всяко друго. Нещо повече, даже е по-интересно за гледане от колоездачните или автомобилните състезания. Всичко това е вярно, но читателите на „Съвършен лъжец“ знаели, че такова състезание изобщо не се е състояло, че Флавио Персикети, Ромоло Барони, Пиеро Клементини, Пасквалино Балсимели и „групата“ никога не са слагали крак в чувал и че не са и сънували да се състезават.
Работата обикновено ставала така. Всяка година вестникът организирал състезание за бягане с чувал на етапи, което изобщо не се провеждало. Но някои амбициозни граждани, за да видят името си във вестника, плащали, за да се включат, и след това всеки ден внасяли определена сума, за да спечелят етапа. Който давал най-много, той бил обявяван за победител и геройствата му се описвали надълго и нашироко във вестника, като го представяли за „шампион“, „супер ас“ и т. н. Редът на пристигането бил списъкът на направените вноски. През дните, в които вноските били слаби, вестникът си отмъщавал, като съобщавал, че групата е спала през целия път, че „асовете“ и състезателите от втора ръка едва са се влачили, че това е просто скандал и че шампиони като Персикети и Барони би трябвало да се постегнат през следващия етап, ако действително държат да останат любимци на публиката.
Всъщност Персикети бил производител на захарни изделия и появяването на името му във вестника служело за рекламиране на неговите произведения. И тъй като бил много богат, той почти винаги излизал пръв, с голямо предимство пред останалите. На финала винаги бил „посрещан с целувки и триумфално носен от публиката“, а нощем запалянковците правели серенади под прозореца на хотела му. Така поне пишел вестникът, тъй като всъщност „запалянковците“ не знаели не само да свирят или да пеят, а дори и тъпан да бият, и спокойно спели в леглата си.
На същата страница Дзопино видял и друго заглавие: „Избягната трагедия на ул. «Корнелия» — петима души не умряха и други десет не понесоха и най-малки наранявания“.
В информацията се казвало: „Вчера на десети километър от ул. «Корнелия» два автомобила, които се движеха в противоположни посоки с голяма скорост, изобщо не се сблъскаха. В избягнатото сблъскване не изгубиха живота си (следваха имената)… Други десет гуши (следваха имената им) не бяха ранени и следователно нямаше нужда да бъдат откарани в болницата.“
За съжаление това съобщение не било измислено, а било от ония, които трябвало да се разбират обратно.
Съобщението за концерта на Джелсомино било дадено по същия начин. Там се казвало например, че „известният тенор бе мълчал от първия до последния миг на концерта“. Вестникът помествал също така и снимка на развалините на сградата с текст: „Както читателят може да види със собствените си уши, не се е случило абсолютно нищо.“
Джелсомино и Дзопино много се забавлявали, като чели „Съвършен лъжец“ и особено литературната му
