нямало никакъв стол, нито легло.
— Вие винаги прав ли стоите? — запитал Дзопино.
— По принуда! — отговорил старецът.
— И никога ли не спите?
— Спя прав, и то само понякога, много рядко. Не повече от няколко часа седмично.
Джелсомино и Дзопино се спогледали, като че искали да си кажат: „Ето още един, който разправя опашати лъжи.“
— Страхувам се да не съм много любопитен — казал Дзопино, — но на колко сте години?
— Не зная точно! Роден съм преди десет години, но трябва да съм на седемдесет и пет или седемдесет и шест ГОДИНИ.
От израза на лицата им старецът разбрал, че гостите не му вярват. Той въздъхнал и продължил:
— Това, което ви разказвам, не е лъжа, а невероятна история. Невероятна, но истинска! Ако искате, ще ви я разкажа, докато стане кафето. Името ми е Бенвенуто — започнал да разказва той, — но ме наричат „Бенвенуто, който никога не сяда“…
Бенвенуто бил син на вехтошар. Такова живо дете като него рядко се срещало. Едва го били вписали в регистрите, а Бенвенуто вече изскачал от пелените и тичал из вкъщи. Вечер го повивали и приспивали, а на сутринта краката му се подавали извън пелените. Люлката скоро му станала малка.
— Вижда се — казал баща му, — че бърза да порасне и да започне да помага за издръжката на семейството.
Вечер го слагали в леглото, а сутринта вече дрехите не му ставали. Обувките му били малки, а в ризите изобщо не можел да се побере.
— Ех, няма какво да се прави — казвала майка му. — За щастие в къщата на вехтошар парцали не липсват. Ще му ушия нова дреха.
Само за една седмица той толкова пораснал, че съседите смятали, че вече е време да тръгне на училище. Майка му го завела при учителя, който я посрещнал с думите:
— Защо не го доведохте в началото на учебната година? Вече сме във втория срок, как да го приема?
Когато майката обяснила на учителя, че Бенвенуто е само на седем дни, учителят направо се ядосал:
— На седем дни ли? Та аз да не съм бавачка, госпожо. Елате след шест години и тогава ще говорим по този въпрос!
Но когато вдигнал главата си от дневника, видял, че Бенвенуто е дори по-голям от другите му ученици. Сложил го на последния чин и започнал да обяснява, че две и две прави четири.
На обед звънецът ударил и всички деца изскочили от чиновете, за да си отидат. Само Бенвенуто не се помръдвал.
— Бенвенуто — извикал учителят, — какво чакаш? Ела да се наредиш в редицата!
— Не мога!
От осем часа сутринта до обед той толкова бил пораснал, че чинът му станал тесен. Наложило се да извикат прислужника, за да му помогне да се измъкне от чина.
На другата сутрин го сложили на по-голям чин, но на обед Бенвенуто пак не можал да излезе, тъй като и този чин му бил станал малък и той се чувствал като мишка в капан. Този път извикали дърводелец, за да разкове чина.
— Утре ще вземем един чин от пети клас — казал учителят, като се почесал по главата.
И действително на следващия ден той наредил да донесат един от най-големите чинове.
— Как е сега, удобно ли ти е?
— Широк е — отговорил Бенвенуто весело. И за да покаже, че наистина чинът е широк, сядал и ставал няколко пъти. Но всеки път, когато сядал, все по-трудно се измъквал от чина, а когато ударил звънецът на обед, и този чин му бил станал малък и пак трябвало да викат дърводелеца.
Директорът на училището и кметът започнали да протестират:
— Каква е тази работа, учителю? Изглежда, не успявате да поддържате дисциплината. Тази година чиновете се трошат като лешници. Трябва да следите по-отблизо тези палавници. Нима общината може да купува всеки ден нови чинове?
Най-сетне бащата решил да отведе сина си при първия лекар в града, на който разказал надълго и нашироко как стои работата.
— Ще видим — казал лекарят, слагайки очилата си, за да вижда по-добре. След това премерил Бенвенуто на височина и ширина.
— Сега седни! — казал лекарят.
Бенвенуто седнал и след минута лекарят казал:
— Стани!
Бенвенуто станал и лекарят отново го измерил на височина и ширина.
— Хм! — казал докторът, като изтрил очилата си с кърпа, за да бъде действително сигурен, че вижда добре. — Пак седни!
Той накарал Джелсомино да прави това няколко пъти и най-сетне отсякъл:
— Действително интересен случай! Това момче страда от нова болест, от която никой преди него не е страдал. Болестта му е такава, че като стои седнал, расте бързо. За него една минута се равнява на един ден. Лечението е следното: трябва да стои винаги прав. В противен случай само след няколко седмици ще го видите белобрад старец.
След заключението на лекаря животът на Бенвенуто съвсем се променил. В училище му дали специален чин — без седалка, за да не може дори да се изкуши да седне. Вкъщи трябвало да се храни прав и тежко му, ако се опитал да поседне и почине дори за миг.
— Внимавай, искаш да остарееш преждевременно ли?
— Ставай, ставай или искаш да ти побелее косата?
А не лягал ли да спи?
Не! Никакво легло, ако не искал да се събуди с бяла брада. Бенвенуто трябвало да се научи да спи прав като конете. Затова и съседите го кръстили „Бенвенуто, който никога не сяда“. И този прякор му останал за цял живот.
Един ден баща му се разболял и скоро след това бил на смъртно легло.
— Бенвенуто — казал той на сина си, преди да затвори завинаги очи, — сега грижата за семейството пада върху теб. Грижи се за майка си, която вече е стара и не може да работи. Намери си почтена работа. Работата няма да те уморява, напротив, така ще останеш млад, тъй като няма да ти остава време да седиш.
На следния ден след погребението Бенвенуто започнал да търси работа, но където и да отидел, хората му се смеели в лицето:
— Работа ли търсиш, момче? Да, но тук не се играе на топчета. Много си малък, за да постъпиш на работа във фабрика.
— Работа ли? Та нали ще ни глобят, ако те приемем на работа. Забранено е деца да се приемат на работа.
Бенвенуто не протестирал, но си мислел как да се справи с това положение.
Той се върнал вкъщи, седнал пред огледалото и зачакал.
— Докторът каза, че ако стоя седнал, ще остарея. Я да видим дали е вярно…
След няколко минути забелязал, че наистина расте, тъй като обувките му станали тесни. Той се събул и започнал да наблюдава краката си как растат. Когато се погледнал отново в огледалото, останал изненадан.
— Кой ли ще е този младеж с черни мустаци, който ме гледа? Струва ми се, че го познавам. Има нещо познато в лицето му…
Най-сетне разбрал каква е работата и започнал да се смее:
— Та това съм аз. Наистина колко бързо съм пораснал! А сега да ставам прав, защото не ми се иска да остарея…
Представете си какъв израз е имало лицето на майка му, когато видяла пред себе си такъв едър и здрав
