младеж с глас на морски вълк и мустаци на фелдфебел.
— Бенвенуто, детето ми, колко си променен!
— За добро е, майко. Сега ще мога да работя.
И без да ходи да търси работа, той изкарал количката на баща си и тръгнал по улиците, като викал:
— Вехтошаааря! Стааари нееща купуууваам!
— Какъв хубав младеж! Откъде си? — попитали го съседките, привлечени от хубавия му глас.
— Ама, Бенвенуто, ти ли си? Наистина ли си ти?
— Аз съм, аз съм! Само че се успах на един стол и се събудих с мустаци.
Така Бенвенуто започнал да работи. Всички го обичали. Винаги на крак, винаги енергичен, винаги готов да помогне на другите, винаги на работа. При това положение ясно е, че не можел да не бъде симпатичен на хората. По едно време дори искали да го изберат за кмет.
— Трябва ни човек като теб, който да не се задържа много на стола…
Но Бенвенуто не приел това предложение.
След няколко години умряла и майка му и Бенвенуто си помислил:
— Сега съм сам-самичък! Като се има предвид, че не мога да стоя седнал и да върша нещо, защото ще остарея, не е ли по-добре да тръгна по света и да видя нови неща?
Така и направил: взел количката с всички парцали на нея и тръгнал по света. Той ходел денем и нощем, без да се уморява, гледал непрекъснато нови неща и разговарял с хората.
— Чудесен момък сте — казвали му хората, — поседнете за малко да разменим две приказки.
— Две приказки могат да се разменят и като стои човек прав — отговарял Бенвенуто.
Той бил в непрекъснато движение и не остарявал. Веднъж, като минавал край една къщурка, станал свидетел на гледка, която пронизала сърцето му. Една болна жена лежала на легло, а около нея куп деца пълзели по земята, като пищели, едно от друго по-силно.
— Моля ви, момко… — едва промълвила жената, — ако нямате бърза работа, елате за малко. Аз не мога да се движа и да успокоя децата, а всяка тяхна сълза е като удар с нож в гърдите ми.
Бенвенуто влязъл, взел на ръце едно от децата и като се разхождал напред-назад, го приспал. Същото направил и с другите. Но последното, най-малкото, не се умирявало.
— Седнете за малко — казала жената — и го подръжте на ръце. Ако седнете, ще видите, че ще заспи.
Бенвенуто отишъл при огнището, където имало столче, седнал и детето престанало да плаче. То било наистина чудно дете и когато се смеело, като че цялата стая светвала. Бенвенуто му правил хиляди муцунки, за да го разсмива. Той му изпял и песничка и най-сетне детето заспало.
— Благодаря ви от цялото си сърце — казала жената. — Толкова се бях отчаяла, че ако не бяхте дошли, щях да се самоубия.
— Не, не казвайте това нещо дори и на шега — отговорил Бенвенуто.
И докато се готвел да си тръгне, погледът му паднал върху едно огледало, подпряно на корниза на огнището, и видял, че му се е появил един бял косъм.
„Бях забравил, че като седя, остарявам“ — помислил си Бенвенуто. След това вдигнал рамене, погледнал спящите деца и поел.
Друг път, когато минавал през едно село късно през нощта, видял един осветен прозорец. Вътре се виждала седнала зад стана девойка, която тъчела и въздишала.
— Какво ви е? — попитал я Бенвенуто.
— Три нощи вече не съм мигнала. До утре трябва да свърша тази работа. Ако не я свърша, няма да ми платят и семейството ми ще гладува. А може би ще ми вземат и стана. Какво ли не бих дала, за да мога да поспя поне половин час.
„Половин час — това са само тридесет минути — разсъждавал Бенвенуто. — Нищо няма да ми стане, ако седна и поработя тридесет минути на този стан.“
След това казал:
— Вижте какво, идете да поспите. Аз ще поработя вместо вас! Ужасно много ми се иска да опитам този стан. Толкова е хубав! След половин час ще ви повикам.
Девойката се отпуснала върху една скамейка и веднага заспала като котенце. Бенвенуто започнал да работи, но не посмял да я събуди, тъй като всеки път, когато се приближавал към нея, му се струвало, че тя сънува прекрасни сънища.
Зазорило се, слънцето изгряло и събудило девойката.
— Та вие ме оставихте да спя цялата нощ!
— Нищо! Нищо! Аз така добре се забавлявах.
— Напрашили сте си косата.
„Кой знае с колко години съм остарял!“ — помислил си Бенвенуто. Но никак не съжалявал, защото бил помогнал на девойката да свърши работата си. И тя била най-доволният и щастлив човек на света.
Друг път Бенвенуто видял един старец на смъртно легло.
— Съжалявам много — казал му старецът, като въздишал, — съжалявам много, че трябва да умра, без да изиграя една хубава игра на карти. Всичките ми приятели измряха преди мен.
— Щом това ще те зарадва — казал Бенвенуто, — и аз зная да играя карти.
Започнали да играят, но Бенвенуто стоял прав. Старецът го смъмрил:
— Защо стоиш прав и ми гледаш картите? Искаш непременно да спечелиш, така ли? Използваш обстоятелството, че съм нещастен старец.
Бенвенуто седнал на един стол и седял там до края на играта. Той бил смутен и непрекъснато бъркал. Старецът спечелил играта и потрил доволно ръце — като хлапак, който е крал круши и се е измъкнал безнаказано.
— Още една игра? — предложил той весело.
Бенвенуто желаел да стане от стола, който му отнемал дните и месеците, а може би и годините, но не искал да огорчи стареца и продължавал да седи. Той изгубил и втората игра, а след това и третата. От радост старецът изглеждал подмладен.
— Аз се натоварих и с неговите години — казал си Бенвенуто, гледайки се в огледалото в стаята на стареца. — Нищо! Кой знае от колко време е мечтал да спечели някоя игра на карти.
Така всеки път, когато се налагало да седне, за да помогне някому, косите на Бенвенуто все повече побелявали, след това той започнал да се прегърбва, както се привеждат дърветата при силен вятър, а очите му вече не виждали, както преди. Бенвенуто продължавал да старее, докато най-сетне не му останал нито един чер косъм, а тези, които познавали неговата история, казвали:
— Ето каква ти е печалбата от това, че правиш добро! Ако беше мислил само за себе си, и сега щеше да си бъдеш млад и пъргав като врабец.
Бенвенуто не обръщал внимание на тези думи. Всеки бял косъм му напомнял за някое добро дело. Защо трябвало да се разкайва за добрите си дела?
— Можеше да си гледаш живота, вместо да се раздаваш на хората… — казвали му съседките.
Но Бенвенуто поклащал глава, усмихвал се и си мислел, че за всеки бял косъм е спечелил по един приятел. Хиляди били те, разпръснати по цялата земя.
— Вие имате ли толкова приятели? А и на вас се иска да имате толкова много приятели, нали? — отвръщал им той.
Не се изморявал да пътува по света, макар че вече трябвало да се подпира с бастун и често да спира, за да си поема дъх. И така, пътувайки по света, той стигнал в Страната на лъжците, където преживявал като вехтошар, какъвто бил и баща му.
— Но как от толкова много страни в света не можахте да изберете друга, по-добра от тази, и да останете там? — попитал Дзопино на това място от разказа.
Бенвенуто се усмихнал:
— Именно в тази страна хората се нуждаят най-много от помощ. Тя без съмнение е най-нещастната страна в света и следователно тук ми е мястото.
— Ето — възкликнал в този миг Джелсомино, който слушал разказа на стареца със сълзи на очи, — ето това е верният път! Сега разбирам какво би трябвало да правя с моя глас. Вместо да скитам по света и да причинявам само нещастия, би трябвало да го използвам за благото на хората.
