— Това ще ти бъде трудно — отбелязал Дзопино. — Ако например трябва да изпееш някоя приспивна песничка на децата, те изобщо няма да могат да заспят.
— Понякога добро може да се върши и като се събуждат хората, които спят — казал кротко Бенвенуто.
— Ще уредя този въпрос! — заключил Джелсомино, като ударил с юмрук по земята.
— Засега обаче — казал Дзопино — трябва да лекуваш коляното си.
А коляното му наистина все повече отичало и Джелсомино не можел нито да ходи, нито да стои прав. Било решено той да остане в къщата на Бенвенуто, докато оздравее напълно. Бенвенуто, който почти никога не спял, трябвало да бди над съня му и да му пречи да пее — нещо, което щяло да привлече отново полицаите.
Дори във мрачната килия Бананито се готви да си хапне знаменито
Както си спомняте, Бананито излязъл рано сутринта с най-добри намерения. Той нямал ясно определена цел, но горял от единственото желание да покаже на хората своето майсторство.
Тъкмо тогава градът се пробуждал. Чистачките били излезли да мият улиците с маркучи. Те подхвърляли закачки към отиващите на работа с велосипеди работници, които рискували всеки момент да бъдат окъпани. Утрото било свежо и ведро и спрелият се на тротоара Бананито бил обладан от най-чудни мисли. Той усещал дори аромата им, сякаш изведнъж около него между камъните на градската настилка поникнали милиони теменужки.
— Ето нещо красиво, което мога да нарисувам! — казал той решително.
И както се бил спрял пред входа на една фабрика, приклекнал на тротоара, извадил боите и започнал да рисува. Скоро около него се събрала групичка работници.
— Обзалагам се — казал един от тях, — че ще нарисува традиционния кораб или някой светия с ореол на главата. Но къде е кучето, което носи шапка в уста, за да събира милостинята?
— Чакайте да ви разкажа една история! — обадил се друг. — Веднъж един художник нарисува на земята червена черта и всички около него си блъскаха главите да отгатнат какво иска да каже.
— Е, и какво искаше да каже?
— Хората също питаха и художникът им отговори: „Искам да видя дали някой може да мине под чертата, а не над нея.“ След това взе шапката си и си отиде. Трябва да беше малко луд.
— Но този тук не е луд — обадил се някой. — Гледайте, гледайте!
Без да вдига глава от работата си, Бананито продължавал да рисува така бързо, че очите на зрителите не успявали да следят ръката му. И на тротоара, така както той си го представял, израснала чудна градина с теменужки. Уж на тротоара имало само рисунка, но всичко било толкова хубаво, че изведнъж започнало да се усеща чудно ухание.
— Като че се усеща аромат на теменужки! — пошепнал един от работниците.
— Наричай ги тиквички, ако не искаш да те бутнат в дранголника — предупредил го един негов другар. — Но това, което казваш, е вярно: усеща се ароматът им.
Всички около Бананито затихнали. Чувало се само драскането на кредата по плочите и при всяка нова теменужка ароматът още повече се засилвал. Работниците били развълнувани. Те прехвърляли от ръка в ръка пакетчетата си със закуска и уж опитвали дали гумите на велосипедите са достатъчно напомпани, но не изпускали нито едно движение на Бананито и разширявали ноздрите си, за да усещат по-добре аромата, който веселял сърцето.
фабричната сирена изсвирила, но никой от тях не се помръднал, за да тръгне за фабриката. Чувало се само одобрителното възклицание: „Браво! Браво!“ Бананито вдигнал очи и срещнал погледите на заобиколилите го зрители. В тях той прочел такава симпатия, че просто му станало неудобно. Събрал набързо боите си и се отдалечил. Един от работниците го догонил.
— Какво правиш? Защо бягаш? Още миг — и щяхме да ти дадем всичките пари, които имаме в джобовете си. Никой от нас досега не е виждал такава хубава рисунка.
— Благодаря! — промълвил Бананито. — Благодаря! След това прекосил улицата и останал сам.
Сърцето му биело така силно, че чак палтото му се повдигало, като че под него имало коте. Той бил наистина щастлив! Дълго обикалял из града, без да се реши да нарисува нещо друго. Стотици идеи му хрумвали и стотици хрумвания отхвърлял.
Най-сетне видял едно куче, което истински го вдъхновило. Той приклекнал на тротоара и почнал да рисува.
Винаги има минувачи, които, като нямат какво да правят, скитат по улиците: минувачи по професия или може би безработни. И така около Бананито отново се събрала малка тълпа, която започнала да коментира:
— Гледайте колко е оригинален, седнал да рисува коте, като че малко котета скитат из града.
— Да, но това е специално коте — казал Бананито весело.
— Чухте ли? Специално коте, може би коте с очила!
Приказките спрели внезапно, когато кучето, което рисувал Бананито, след последното докосване с кредата по опашката скочило на четирите си крака с радостен лай. Тълпата ахнала от учудване и един полицай веднага дотичал.
— Какво има? Какво се е случило? Аха, виждам, виждам! Нещо повече — чувам: коте, което лае. Като че ли не ни стигат кучетата, които мяукат. Чие е то?
Зяпачите бързо се разпръснали, за да не трябва да отговарят на въпросите на полицая. Само един нещастник, който бил съвсем близо до него, не успял да се измъкне, тъй като полицаят вече го бил хванал за ръката.
— Негово е! — едва пошепнал той, като посочил с наведени очи към Бананито.
Тогава полицаят го пуснал да си върви и хванал Бананито.
— Хей, ти! Тръгвай с мен!
Бананито не чакал дълго да го канят, прибрал боите си в джоба и тръгнал с полицая, без да губи доброто си настроение. Кучето, от своя страна, с вирната като корабно платно опашка, вече било решило да върви по свой път.
В очакване да бъде разпитан, Бананито бил затворен в килия. Ръцете го сърбели от желание за работа. Той нарисувал едно птиче и го пуснал да хвърчи, но птичето не пожелало да се отдалечи от него, кацнало на рамото му и започнало да кълве ухото му.
— Разбрах! — казал Бананито. — Гладно си!
И без да се бави, му нарисувал няколко зрънца просо. Тогава се сетил, че и той не е закусвал.
— Две пържени яйца ще ми стигнат. И една жълта праскова!
Той нарисувал това, от което се нуждаел, и скоро из стаята се разнесъл аромат на пържени яйца, който проникнал през вратата и достигнал ноздрите на пазача.
— Хм… Каква прелест! — казал си младият пазач и разширил ноздри, за да разбере откъде идва миризмата.
Скоро тази работа му се видяла подозрителна и той погледнал през шпионката на килията. Като видял затворника, който се хранел с чудесен апетит, той останал така смаян, че в това положение, с глупав израз на лицето, го заварил неговият началник.
— Хубава работа! — извикал началникът с възмущение. — Много добре! Значи на затворниците вече се носи ядене от ресторанта?
— Не съм аз… не съм аз! — започнал да заеква пазачът.
— Не знаеш ли правилника? Хляб и вода, вода и хляб и нищо повече!
— Съвсем не зная как го е направил — успял най-сетне да каже пазачът. — Може би е имал яйца в джоба си!
— Да, а котлонът? Както виждам, в мое отсъствие е въведена новост: килии с ползване на кухня…
Но началникът сам трябвало да се увери, че в килията няма никакъв котлон. Бананито, за да спаси пазача от неприятности, решил да признае как си е приготвил закуската.
— За глупак ли ме мислиш? — извикал началникът, след като недоверчиво го изслушал. — Какво ще направиш, ако ти заповядам да ми нарисуваш парче риба, приготвено с бяло вино?
