Без да каже нито дума, Бананито взел лист и нарисувал желаното от началника ястие.
— С магданоз или без?
— С магданоз! — казал със злобен смях началникът. — Ти наистина ме вземаш за глупак. Когато свършиш, ще те накарам да изядеш целия този лист хартия до последния квадратен сантиметър.
Но когато Бананито свършил, от листа се разнесъл чудният аромат на риба с бяло вино и миг след това пред широко отворените очи на началника от ястието започнала да се издига пара, а то като че ли казвало: „Яж ме! Яж ме!“
— Добър апетит! — казал Бананито. — Трапезата е сложена!
— Вече не ми се яде — измърморил началникът, като се съвзел от изненадата. — Рибата ще остане за пазача, а ти ела с мен!
Бананито до министър кралски се издига, но нещастна участ после го постига
Началникът на стражата съвсем не бил глупак, напротив, бил голям хитрец.
„Този човек — мислел си той, като карал Бананито към кралския замък — струва толкова злато, колкото сам тежи, а може би и няколко квинтала4 отгоре. И тъй като аз имам достатъчно голяма каса, защо някое и друго кило да не стигне до нея: там ще бъде на хладно и напълно запазено от плъховете. Няма съмнение, че кралят ще ми даде добра награда.“
Той обаче останал разочарован: крал Джакомоне, който вече бил предупреден за станалото, заповядал художникът да бъде докаран при него и съвсем хладно освободил началника на стражата с думите:
— Заради вашето откритие ще получите медал за заслуга!
„За какво ли ми е този медал за заслуга — мърморел си началникът на охраната. — Имам вече двадесет и четири, всичките от картон: ако имах маси, които се клатят, можех да използвам медалите, за да подпирам краката им.“
Но нека го оставим да си мърмори и да се сърди! По-добре е да видим какво станало на срещата между Бананито и крал Джакомоне.
Художникът съвсем не се смутил от обстоятелството, че се намирал пред всевластния владетел и отговарял най-спокойно на въпросите му, без да престава да гледа красивата перука с оранжев цвят, която блестяла върху главата на Джакомоне като кошница с портокали.
— Какво има толкова за гледане?
— Възхищавам се от косата ви, Ваше Величество!
— Бихте ли могли да нарисувате такава?
Тайната надежда на Джакомоне била да накара Бананито да му нарисува направо на главата истинска хубава коса, така че да няма нужда да сваля перуката и да я поставя върху нощното шкафче, преди да си легне.
— Толкова хубава, разбира се, не! — отговорил Бананито, като се надявал, че с това ще му направи удоволствие. Той изпитвал съжаление към Джакомоне, че може толкова много да страда от плешивостта си. Толкова хора си стрижат косата от ниско по-ниско, за да не се мъчат да се решат, а освен това нима за хората се съди по цвета на косата? Дори ако Джакомоне имал прекрасна естествена черна и къдрава коса, пак би си останал същият разбойник и пират, какъвто всички го познавали.
Като въздъхнал, Джакомоне изоставил временно идеята художникът да му нарисува коса на главата и решил да използва таланта на Бананито за дела, които да оставят името му в историята като велик владетел.
— Ще те назнача за министър на зоологическата градина — казал той на художника. — Градина има, но в нея няма животни. Ти трябва да ги нарисуваш. Но внимавай, не трябва да пропускаш нито едно.
„По-добре министър, отколкото в затвора“ — помислил си Бананито. И още същата вечер пред очите на стотици зрители нарисувал и накарал да оживеят стотици животни от всички видове: лъвове, тигри, крокодили, слонове, папагали, костенурки, пеликани. И, разбира се, кучета, много кучета: овчарски, ловджийски хрътки, пекинези, даксове — и всичките до едно лаели за голям ужас на придворните.
— Докъде ще стигнем — шепнели те, — ако Негово величество разреши на кучетата да лаят? Нали е незаконно! С този лош пример пред очите на хората в главите им могат да се породят опасни идеи.
Но Джакомоне бил издал заповед да не безпокоят Бананито и да го оставят да прави каквото си иска, така че придворните трябвало да се примирят и да преглътнат протеста си.
Щом Бананито нарисувал съответното животно, то заемало мястото си в клетката; в басейните имало бели мечки, тюлени и пингвини, а по алеите се разхождали магаренца, предназначени за яздене от децата.
Тази вечер Бананито не се върнал да спи в своята таванска стаичка. Кралят го настанил в апартамент в двореца и поставил пред вратата му десет стражи, за да не може да избяга.
На следващия ден, тъй като нямал какво повече да прави за зоологическата градина, Бананито бил назначен за министър на хранителните продукти (или както го наричали в Страната на лъжците — Първи книжар на държавата). Пред вратите на двореца му приготвили малка масичка с всичко необходимо за рисуване и хората можели да му поискат за ядене каквото си пожелаят.
Отначало някои от тях били разочаровани. Те си поръчвали мастило, имайки предвид хляб (според езика на лъжците), и Бананито им рисувал хубаво шише с мастило, а после казвал:
— Да дойде следващият!
— Но какво да правя с това? — роптаел нещастникът. — Не мога нито да го пия, нито да го ям.
Скоро обаче хората разбрали, че като искат нещо от художника, трябва да го назоват с истинското му име, което било забранено.
Възмущението на придворните нараснало.
— Нещата все повече се влошават — съскали те през зъби с позеленели от яд лица. — Това наистина ще свърши зле. Никой не казва повече лъжи. Какво става с крал Джакомоне?
Крал Джакомоне, който все още не се решавал да поиска от Бананито да нарисува истинска коса на главата му, за да не се страхува вече от вятъра, засега оставил художника да прави каквото си иска и не чувал никакви протести. Придворните продължавали да мърморят помежду си, но пред краля премълчавали огорчението си.
Генералите — също.
— Ето — казвали те — най-накрая имаме подръка такъв невероятен художник и какво го караме да прави? Омлети, пилета, кесийки с пържени картофи, шоколадови блокчета. Оръдия ни трябват, оръдия. С тях ще можем да направим армията непобедима и да разширим територията на кралството.
Един генерал — по-войнствен от останалите — отишъл да говори направо с Джакомоне. При тази идея старият пират усетил как кръвта във вените му кипнала.
— Оръдия! — възкликнал той. — Разбира се, че оръдия. кораби, самолети, дирижабли. Кълна се в рогата на Велзевул, извикайте веднага Бананито при мен!
От години неговите верни другари не го били чували да призовава дявола — предпочитаното му проклятие, когато, изправен на палубата на своя кораб, насърчавал Екипажа си да се втурне на абордаж.
Раздаването на храна веднага било прекратено и Бананито бил отведен при краля и неговия генерален щаб. На стените били закачени огромни географски карти. Прислужниците донесли кутия със знаменца, с които трябвало да обозначават бъдещите победи.
Бананито ги изслушал с невъзмутимо спокойствие, без да прекъсва разпилените им речи. Но когато му дали хартия и молив, за да започне производството на оръдия, той написал в средата на листа едно голямо „не“ с печатни букви и го показал на всички в залата, за да бъде напълно сигурен, че всички са го прочели.
— Слушайте, господа — казал им той, — ако искате едно хубаво кафе, за да ви се избистрят мислите, готов съм да ви го приготвя за по-малко от минута. Ако искате да отидете на лов за лисици, ще ви нарисувам коне от най-чиста порода, но тези оръдия трябва да ги забравите. От мен никога не ще ги получите!
Вдигнал се страшен шум. Всички викали в един глас и блъскали с юмруци по масата. А Джакомоне, за да не го заболи ръката, заповядал на един от прислужниците да се приближи и стоварил тежкия си юмрук по
