— Предавам се! — казал Дзопино. — Добре че не се обзаложих на един крак. Сега щяха да ми останат само два.
— Трябва да направя нещо — въздъхнал Бананито.
Като се разхождал из мансардата, Джелсомино се спрял пред портрета на мъж с три носа, който вече бил направил впечатление и на Дзопино.
— Кой е този?
— Един виден царедворец!
— Щастлив е, че има три носа: така ще усеща приятните аромати три пъти по-силно.
— О, това е дълга история. Като ми поръча да му направя портрета, изрично поиска да му нарисувам три носа. Дълго спорихме. Отначало исках да му нарисувам само един, после му предложих да се задоволи поне с два, но в края на краищата нямаше какво да се прави: той настояваше — или три, или никакъв портрет! А виждате ли какво излезе от тази работа? Плашило за непослушните деца!
— Изглежда, положението е същото и с този кон. Кралски кон ли е? — запитал Джелсомино.
— Кон ли? Не виждате ли, че е крава?
Джелсомино се почесал по врата.
— Може и да е крава, но на мен ми се струва, че е кон. Или по-точно казано, щеше да е кон, ако имаше четири крака, а не тринадесет, както има той. С тринадесет крака можеха да се нарисуват три коня и пак щеше да остане един крак в повече.
— Да, но кравите имат тринадесет крака — протестирал Бананито. — Така учат и децата в училище!
Джелсомино и Дзопино се спогледали, като че искали да си кажат: „Ако беше лъжливо коте, щяхме да го научим да мяука, но на какво можем да научим този нещастник?“
— Според мен — казал Джелсомино — картината ще стане по-хубава, ако се махне някой и друг крак.
— Да, но после ще ми се смеят всички, а критиците ще предложат да бъда изпратен в лудницата. Ах, сега си спомням какво исках да направя с ножа: исках да нарежа на парчета картините си. И сега веднага ще направя това!
Той отишъл да вземе ножа и се върнал със заплашителен вид пред картината, на която в пълен безпорядък били нарисувани тринадесетте крака на коня, наричан от него крава.
Бананито вдигнал ножа, за да нанесе първия удар, но изведнъж като че ли променил намерението си.
— Това е резултат на толкова месечен труд! — въздъхнал той. — Мъчително е да го унищожиш със собствените си ръце.
— Ето един хубав израз! — казал Дзопино. — Когато си взема бележник, ще си го запиша, за да си го припомням. Но преди да нарежете картината, защо не опитате да направите това, което казва Джелсомино?
— Е, добре! — съгласил се Бананито. — Какво ще загубя от това? Никога не е късно да нарежа картините на парчета.
Той започнал ловко да стърже с ножа боята, докато изчезнали пет от тринадесетте крака.
— Струва ми се, че вече изглежда по-добре — насърчавал го Джелсомино.
— Тринадесет без пет прави осем — казал Дзопино. — Ако картината изобразяваше два коня, всичко щеше да е наред. Извинете, исках да кажа — две крави.
— Да махна ли още някой крак, а? — попитал Бананито и без да чака отговор, изтрил още два крака.
— Посоката е добра, смелост! Смелост! Още малко и — готово! — възкликнал Дзопино.
— Сега как ви се струва?
— Оставете само четири крака и да видим какво ще стане.
Когато краката останали четири, от платното се чуло радостно цвилене и веднага след това конят скочил на пода и обиколил мансардата в ситен тръс.
— Най-сетне, най-сетне, сега започвам да се чувствам по-добре. Там вътре бе наистина много тясно! — казал конят. Като минал край едно малко огледало, закачено на стената, конят се огледал критично, а след това самодоволно изцвилил:
— Колко съм красив! Наистина съм красив кон! Господа, просто не зная как да ви благодаря. Ако някога попаднете в моя край, ще ви дам възможност да пояздите.
— В кой край? Хей, спри се, спри се! — викнал подир коня Бананито.
Но конят вече бил изскочил през вратата право на стълбището. Чувал се само тропотът от четирите му копита, като скачал от площадка на площадка. Малко след това нашите приятели видели от прозореца прекрасното животно да прекосява уличката и да се отправя към полето.
От вълнение Бананито плувнал в пот.
— И все пак — казал той, когато успял да си поеме дъх, — това наистина беше кон! Щом той го казва, трябва да му вярвам. А като си помисля, че в училище с неговата фигура ме учиха да пиша буквата „к“ в думата крава!
— Карай, карай по-нататък! — настоял Дзопино с ентусиазъм. — Хайде да опитаме с друга картина!
Бананито отишъл при картината, която изобразявала камила с три гърбици: те приличали на дюни в пустинята. Започнал да стърже, стъргал, стъргал и най-сетне останали само две.
— Вече е по-добре — мърморел си той и продължавал трескаво да работи. — И тази картина започна да става хубава. Ах, дали и тя ще се превърне в истинска жива камила?
— Когато стане достатъчно хубава — да! — казал Джелсомино.
Но нищо не се случило: камилата продължавала да си стои на платното неподвижна, безразлична, като че нищо не я засягало.
— Опашките! — извикал изведнъж Дзопино. — Тя има три опашки, достатъчно за цяло камилско семейство.
Когато изчезнали излишните опашки, камилата най-тържествено слязла от платното, отдъхнала си с облекчение и отправила благодарствен поглед към Дзопино:
— Добре че се сети за опашките! Иначе рискувах да остана завинаги в тази мансарда. Знаете ли дали има пустини тук наоколо?
— Има една в центъра на града — казал Бананито. — Тя е обществена пустиня, но по това време е затворена.
— Той иска да каже, че има обществена градина — обяснил Дзопино на камилата. — Истински пустини е трудно да се намерят на по-близко разстояние от две-три хиляди километра. Но гледай да не те видят пазачите, в противен случай ще свършиш в зоологическата градина.
Преди да си тръгне, камилата също се огледала в огледалото и намерила, че е хубава. След това прекосила уличката в лек тръс; един нощен пазач, който я видял, не повярвал на очите си и започнал да се щипе, за да се събуди.
— Изглежда, започвам да остарявам — заключил той, когато камилата се скрила от погледа му. — Вече заспивам, когато съм на служба, и сънувам, че съм в Африка. Трябва да внимавам, иначе ще ме уволнят.
Нищо не можело вече да спре Бананито. Никаква заплаха със смърт или анонимно писмо. Той скачал от една картина на друга, работел с ножа и сияел от радост:
— Това се казва хирургия! За десет минути направих повече операции, отколкото професорите в болницата правят за десет дни.
Щом се очистели от лъжите, с които били пълни, картините ставали хубави, а ставайки хубави, те ставали верни и направо живи. Кучета, овце, кози скачали от платната и тръгвали по света, като търсели място, където ще могат да бъдат щастливи, а котките направо тръгвали да ловят мишки.
Бананито нарязал на парчета само една картина — портрета на царедвореца с трите носа. Имало опасност, ако му остави само един нос, и той да скочи от платното и да накаже художника, че е нарушил заповедите му. Джелсомино му помогнал да го направи на конфети.
Дзопино започнал да тършува с вид на човек, който търси нещо, и от недоволния му израз се разбрало, че не може да намери онова, което търсел.
