Полицейският началник веднага наредил да повикат кучкарите, разделил ги на групи, подсилени с подбрани полицаи, и ги разпратил из града да ловят „кучетата, които мяукат“ или — както читателят сам вече е разбрал — седемте котки на леля Панокиа.

Най-малкото коте било заловено само след половин час. То така се било унесло в мяукането, че не разбрало кога го заобиколили. Когато най-сетне видяло около себе си насъбралата се тълпа, помислило, че хората са се събрали да го слушат как мяука, и продължило да мяука с още по-голямо въодушевление. Един от онези, които били дошли да го хванат, се приближил към него приятелски, погалил го няколко пъти по гърба, но веднага след това го хванал здраво за врата и го бутнал в чувала.

Втората от седемте котки била хваната, докато стояла върху седлото на коня на един паметник и оттам приветствала с мяуканията си група иронични и насмешливо настроени котки, които след това отбелязали нейното залавяне с ужасен лай. Третата била открита поради спора й с едно куче.

— Луд ли си, та мяукаш? — казала котката на кучето.

— А според теб какво трябва да правя? Котка съм — мяукам — отговорило кучето.

— Извинявай, виждал ли си се някога в огледало? Ти си куче и трябва да лаеш. Аз съм коте и на мен се пада да мяукам. Ето чуй: мяу-мяу-мяууу.

Накрая, разбира се, завършили със страшен спор и кучкарите, без много да се бавят, хванали и двете животни, но след това пуснали кучето, тъй като то имало право да мяука.

След това хванали четвъртата, петата, шестата котка.

— Остава още една — приказвали помежду си кучкарите и полицаите, за да не заспят от умора.

Но каква била изненадата им, когато след многочасово търсене намерили не една, а две мяукащи котки.

— Изглежда, че са се умножили! — казал един от полицаите.

— Трябва да е заразително — прибавил друг.

Една от двете котки била седмата от котките на леля Панокиа, а другата чисто и просто бил Фидо, когото вече срещнахме в една от миналите глави на книгата и който след дълги размишления бил стигнал до заключението, че може би Дзопино бил прав, като го съветвал да мяука. Веднъж опитал и вече не му било възможно да лае, дори ако искал да прави това.

Фидо се оставил да го заловят, без да окаже съпротива. Седмата котка, която била най-старата от компанията, била много ловка и никак не й било трудно да се покатери на едно дърво. Там тя се забавлявала, като подлудявала своите преследвачи, мяукайки най-хубавите арии от котешкия си репертоар.

Необикновеното зрелище привлякло огромна тълпа и както обикновено се случва, тя се разделила на две: благоразумни, които насърчавали полицаите да сложат час по-скоро край на това зрелище, и шегаджии (а може би не само шегаджии), които подстрекавали котката, насърчавайки я с викове:

— Мяу! Мяу!

Насъбрала се и голяма тълпа котки, които упорито лаели срещу своя побратим — донякъде от завист, донякъде от яд. От време на време някоя от тях, обхваната от заразата, също започвала да мяука. Тогава кучкарите се хвърляли върху нея и я тиквали в чувала.

Наложило се да повикат пожарната команда и да запалят дървото, за да принудят упоритата котка да слезе. По този начин тълпата имала възможност да се порадва и на малкия пожар и всички се разотишли по къщите си напълно доволни.

Като преброили мяукащите котки, те се оказали двадесетина. Скоро след това всички били изпратени в лудницата, тъй като те по свой начин изразявали истината и следователно били сметнати за луди. Директорът на лудницата не знаел къде да ги сложи — дълго мислил и премислял, докато най-сетне решил да ги сложи в килията на Калимеро Полицата. Представете си колко е бил доволен шпионинът в такава компания, която му напомняла за причината на сполетялото го нещастие. Само след два часа той действително полудял и започнал да мяука и да мърка. Той сам се мислел за котка и когато една неблагоразумна мишка прекосила килията, пръв се хвърлил върху нея. Но мишката му оставила в устата само опашката си и се скрила в дупката си.

След като събрал всички тези сведения, Дзопино тръгнал за вкъщи, за да ги съобщи на Джелсомино. По едно време чул гласа на тенора, който подхващал една от известните песнички, които му били донесли толкова неприятности.

„Този път — помислил си Дзопино — мога да се обзаложа на четирите си крака, включително новия, че Джелсомино е заспал и сънува. Ако не побързам, полицаите ще стигнат преди мен.“

Пред къщата той заварил огромна тълпа, която слушала унесено. Никой не помръдвал, никой не говорел. И ако от време на време някое от околните стъкла ставало на сол, никой не излизал да протестира. Прекрасният глас на Джелсомино действал като магия. Дзопино забелязал двама млади полицаи със същото унесено изражение на лицето. Полицаите, както знаете, имали заповед да арестуват Джелсомино, но тези двамата нямали никакво намерение да го сторят. За нещастие обаче пристигнали и други полицаи и началникът им си разчистил път с лакти: изглежда, че той нямал много нежен слух, тъй като музиката на Джелсомино съвсем не го опиянявала.

Дзопино се изкачил по стълбите тичешком и връхлетял в мансардата като гръмотевица.

— Събуждай се! Събуждай се! — викнал той, като загъделичкал с опашката си Джелсомино по носа. — Концертът свърши! Полицията идва.

Джелсомино се стреснал и попитал:

— Къде съм?

— Ще ти кажа къде ще бъдеш след малко, ако не побързаме — отговорил Дзопино. — Ще бъдеш в дранголника!

— Пак ли пях?

— Хайде по-бързо, да бягаме по покривите.

— Ти говориш като коте, но аз не съм свикнал да танцувам по керемидите.

— Идвай бързо, ще се държиш за опашката ми!

— А къде ще отидем?

— Далеч оттук, това е сигурно! И все някъде ще стигнем.

Дзопино пръв изскочил от прозореца на мансардата върху покрива, а на Джелсомино не оставало друго, освен да го следва, като затворил очи, за да не му се завие свят.

Послушайте сега за патилата на най-доброто старче в страната

За щастие къщите в този град били по-нагъсто и от сардели и за Джелсомино не било много трудно да скача от покрив на покрив, насърчаван от Дзопино, комуто се искало да са малко по-отдалечени един от друг, за да може да направи някой и друг скок по свой вкус. По едно време обаче Джелсомино се подхлъзнал и паднал на една тераса, където някакво старче поливало цветята.

— Извинете — казал Джелсомино, като се държал за коляното, където се бил ударил. — Съвсем нямах намерение да идвам у вас по този начин.

— Няма защо да се извинявате — отговорило старчето любезно. — Щастлив съм, че сте ми дошли на гости. Лошото е, че сте си ударили крака. Надявам се, че няма нищо счупено.

Дзопино също се смъкнал от покрива и измяукал: „Мога ли да вляза?“

— Охо, ето и друг гост — казало старчето радостно. — Заповядайте, заповядайте! Много ми е приятно.

С всяка изминала минута коляното на Джелсомино се подувало все повече.

— Много съжалявам — продължило старчето, — че нямам никакъв стол да ви предложа да поседнете.

— Да го сложим на леглото — казал Дзопино, — ако не ви е неприятно, разбира се.

— Лошото е — обяснило старчето, — че нямам и легло. Ще отида да поискам стол от съседите.

— Не, моля ви се, няма нужда — побързал да каже Джелсомино. — Мога да поседя и на пода.

— Заповядайте вътре — поканило ги старчето. — Седнете на пода, а аз ей сега ще ви приготвя по едно хубаво кафе.

Стаичката на стареца била малка, но чиста и с хубави лъскави мебели: маса, писалище, гардероб. Но

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату