страница, където било поместено и следното стихотворение:
Един готвач от Пиза помолил гущер: „Братко, отдавна се облизвам — ела да хапнем сладко! Ще хрускаме павета и зъбите си после ще чистим със рендета!“
— Не е напечатан отговорът на гущера — отбелязал Дзопино, — но си представям какъв е: сигурно са го чули как се кикоти от Апенините до Андите.
В края на последната колона на последната страница те открили кратко съобщение, озаглавено просто „Опровержение“. Там Джелсомино прочел следното:
„Опровергава се по най-категоричен начин, че тази нощ в три часа на ул. «Дълбок кладенец» полицията е арестувала госпожа леля Панокиа и внучката на същата — Ромолета. Естествено тези две лица не са били изпратени в лудницата към пет часа, както някои твърдят. Подпис: началник на полицията“
— Началник на лъжците — негодувал Дзопино. — Това означава, че двете нещастници са вече в лудницата и нещо ми подсказва, че всичко това е по моя вина.
— Гледай — прекъснал го Джелсомино, — чети тук! Има още едно опровержение.
То се отнасяло направо до Джелсомино и в него се казвало:
„Съвсем не е вярно, че полицията търси известния тенор Джелсомино. Затова няма никакво основание, тъй като Джелсомино съвсем не трябва да отговаря за нанесените вреди на градската опера. Затова всеки, който знае къде се укрива Джелсомино, не трябва да го съобщи на полицията, тъй като ще бъде най-сурово наказан.“
— Работата се усложнява — отбелязал Дзопино. — Ще бъде добре ти да не мърдаш от вкъщи. Аз ще изляза да видя какви новини има из града.
Джелсомино не искал да се примири да бездейства и да чака, но трябвало да признае, че Дзопино има право. Затова го оставил да излезе, а той се изтегнал на леглото и търпеливо се приготвил да прекара деня в безделие.
Редно е в Страната на лъжата правдата за болест да се смята
Оставихме леля Панокиа на къщната врата да слуша първите мяукания на котките си, щастлива като музикант, комуто се е паднало щастието да открие неизвестна симфония на Бетховен, останала в продължение на сто години в някое чекмедже. Оставихме Ромолета, когато бързаше да се върне вкъщи, след като беше посочила на Дзопино пътя за мансардата на Бананито. Малко след това леля и внучка спели спокойно в леглата си, без и да подозират, че писмата на Калимеро са раздвижили полицейския апарат. В три часа през нощта отделни части от този апарат — и по-точно едно отделение полицаи, нахлули в къщата по най-безцеремонен начин, накарали възрастната жена и момиченцето да се облекат колкото е възможно по-скоро и ги отвели в затвора.
Началникът на полицейското отделение, след като предал двете затворнички на началника на затвора, искал веднага да си отиде да спи, но се оказало, че погрешно си е направил сметката.
— Какво са сторили тези две лица? — попитал колегата му.
— Старата учеше кучетата да мяукат, а момичето е онова, което пише по стените. Две опасни престъпнички. На твое място бих ги вкарал в подземието и бих засилил охраната.
— Аз най-добре зная какво трябва да правя — отговорил началникът на затвора. — А сега да чуем какво казват те.
Разпитали първо леля Панокиа. Арестуването не я изплашило. Нищо не можело да смути нейното щастие, след като седемте котки най-сетне си възвърнали истинския глас. Затова тя с най-голямо спокойствие отговорила на всички въпроси.
— Не, не са кучета, а котки!
— В доклада пише, че са кучета.
— Не, те са котки, които ловят мишки.
— Та именно кучетата ловят мишки.
— Не, господине, котките ловят мишки и котките мяукат. А моите лаеха като всички котки в града. Но за щастие тази нощ за пръв път започнаха да мяукат.
— Тази жена е луда — казал началникът на затвора. — Нейното място е в лудницата. Госпожо, чувате ли се какво говорите?
— Истината и само истината!
— О, но тогава работата е съвсем ясна — извикал началникът на затвора. — Тя е луда за връзване. Не мога да я приема: това е затвор за хора със здрав разум. Лудите се изпращат в лудница!
И въпреки протестите на полицейския началник, който виждал как мечтите му за сладък сън се стопявали, той получил обратно леля Панокиа и цялата преписка, която се отнасяла до нея. След това пристъпили към разпита на Ромолета.
— Ти ли си писала по стените?
— Да, това е чистата истина!
— Чухте ли? — възкликнал началникът на затвора. — И тази е луда. Да се изпрати в лудницата! Вземай си обратно и момичето и ме остави на мира. Нямам време за губене с луди.
Позеленял от яд, полицейският началник качил в колата задържаните и ги откарал в лудницата, където веднага ги приели и ги затворили в една огромна стая заедно с други луди, които също се били изтървали да кажат истината.
Но не смятайте, че премеждията за тази нощ свършили с това.
Когато полицейският началник се върнал в канцеларията, кого, мислите, намерил там да го чака? Калимеро Полицата с шапка в ръка и с ужасна мазна усмивка на лицето.
— А вие какво искате?
— Ваше превъзходителство — започнал Калимеро, като се поклонил и усмихнал още по-мазно. — Дойдох да получа стоте хиляди фалшиви талера. Наградата се пада на мен, тъй като по моя заслуга бяха арестувани враговете на нашия владетел.
— Аха, значи вие сте онзи, който писа писмата — казал замислено началникът. — Но действително верни ли са нещата, които писахте?
— Ваше превъзходителство, това е самата истина, кълна се!
— Аха, аха! — възкликнал полицейският началник и по лицето му се разляла злорада усмивка. — Ето още един, който твърди, че казва истината. Приятелю мой, аз вече бях усетил, че нещо не сте в ред, но сега вие сам ми доказахте това. Хайде в лудницата!
— Милост, Ваше превъзходителство — започнал да вика Калимеро, като хвърлил шапката си на земята и започнал да я тъпче с крака в пристъп на отчаяние. — Не ми причинявайте това зло! Аз съм приятел на лъжата, писах го и в писмото!
— Вярно ли е, че сте приятел на лъжата?
— Вярно е! Самата истина е, кълна се!
— Ето, отново се хванахте — казал полицейският началник тържествуващо. — Два пъти вече се заклехте, че казвате истината. Хайде, тръгвайте и без много приказки! В лудницата ще се успокоите. Засега сте опасно луд и да ви оставя да се движите свободно, ще представлява заплаха за обществения ред.
— Вие искате да вземете наградата, която се пада на мен — продължавал да крещи Калимеро, като се мъчел да се измъкне от ръцете на полицаите.
— Чувате ли го? Ясно, че е в пристъп на лудост. Сложете му усмирителна риза и му запушете устата. Колкото до възнаграждението, помнете ми думите: не ще получи и стотинка, докато имам достатъчно големи джобове, за да прибера парите.
Така и Калимеро завършил в лудницата, където го затворили в отделна килия.
Най-сетне полицейският началник сметнал, че може да си отиде да спи, но от разни краища на града започнали да се получават тревожни сигнали:
— Ало, полицията ли е? Тук някъде има едно куче, което мяука. Може да е бясно. Изпратете някой да го прибере.
— Ало, полицията ли е? Слушайте, какво правят тези, които се занимават с прибирането на безстопанствени кучета? Пред вратата ни има куче, което мяука от половин час. Ако и утре бъде там, никой не ще може да излезе от дома ни, от страх да не бъде ухапан.
