отрежат езика на придворния, който бил слязъл да види какво става и бил донесъл новината. Нещастникът в бързината си бил помолил да не му отрязват езика, като бил забравил, че за да запази езика си, трябвало да моли да не му режат носа. Тогава най-много можело да му отрежат носа, а езикът му щял да си остане. Гневът на Джакомоне не стихнал и след това. По цялото кралство била разпространена прокламация, с която се обещавали сто хиляди талера, фалшиви, разбира се, на този, който посочи автора на обидата, нанесена на Негово величество. На площада пред двореца, точно до колоната, издигнали гилотина, готова да отсече главата на дръзкия опозорител.
— Майчице! — извикал Дзопино, оттегляйки се по средата на капитела, и опипал шията си. — Не зная как се казва страх на езика на лъжците, но ако се казва смелост, тогава много съм смел.
От благоразумие той останал целия ден в своето убежище. Привечер, когато бил достатъчно сигурен, че не ще има лоша среща, той слязъл от колоната и тръгнал, като се оглеждал сто пъти, преди да направи всяка крачка. Когато слязъл на земята, задните му крака искали веднага да хукнат да бягат, но ето че отново почувствал онзи неприятен сърбеж в предния десен крак.
— Пак се наредих! — измърморил Дзопино. — За да се освободя от този сърбеж, пак трябва да напиша нещо неприятно за Джакомоне. Вижда се, че щом идвам от зида, не ще мога да мина ден от живота си, без да драскам наляво и надясно. А при това тук не виждам стени. Тогава ще пиша хей там.
И именно върху ножа на гилотината с червения тебешир на крака си написал следното ново съобщение за крал Джакомоне:
Мяу!
Истината се разкрива:
на владетеля главата е плешива!
Сърбежът му минал, но Дзопино с безпокойство забелязал, че кракът му се е скъсил с няколко милиметра.
— Аз и така съм си без един крак — измърморил той, — а ако изхабя и другия като писател, тогава с какво ще ходя?
— Междувременно ще ти помогна аз! — обадил се някакъв глас зад гърба му.
Ако бил само глас, Дзопино веднага би могъл да удари на бяг, но гласът бил съпроводен с две твърде здрави ръце, които веднага го хванали за врата. Ръцете и гласът били на една възрастна жена, висока почти два метра, суха и строга…
— Леля Панокиа!
— Именно аз! — казала старата жена. — Сега ще дойдеш с мен. Ще те науча аз как се краде храната на моите котки и как се Драска с тебешир по стените.
Дзопино се оставил да бъде завит в палтото на леля Панокиа, без да протестира, още повече че на входа на двореца се появили няколко стражи.
„Добре че леля Панокиа дойде навреме — помислил си той. — По-добре да съм в нейните ръце, отколкото в ръцете на Джакомоне.“
Дзопино най-безстрашно учи тука отново всички котки да мяукат
Леля Панокиа отнесла Дзопино вкъщи и го зашила за едно кресло. Да, именно зашила го с игла и конец, сякаш бил рисунка от онези, които се копират за бродиране върху покривка. Зашила го и преди да скъса конеца, направила двоен възел, за да не се разшие.
— Лельо Панокиа — казал Дзопино, като взел цялата работа на шега, — можеше поне да избереш син конец, щеше да отива по-добре на моя цвят. Този оранжев конец е ужасен. Напомня ми перуката на Джакомоне.
— Никак не са важни перуките сега — отговорила леля Панокиа. — Важното е да стоиш мирно и да не ми избягаш като онази вечер. Ти си рядко коте и от тебе очаквам големи неща.
— Аз съм си съвсем обикновено коте — казал скромно Дзопино.
— Ти си коте, което мяука, а такива сега се срещат рядко или по-точно — изобщо не се срещат. Сега котките лаят като кучета и, разбира се, лаят твърде зле, защото не са родени за подобно нещо. Аз обичам котките, а не кучетата. Имам седем вкъщи. Спят в кухнята. Всеки път, когато отворят уста, ми идва да ги изхвърля. Сто пъти съм се опитвала да ги науча да мяукат, но не разбират от дума. Изглежда, нямат доверие в мен.
Дзопино започнал да изпитва симпатия към възрастната жена, която, без да подозира, го била спасила от стражите и която понасяла с такава досада котки, които лаят.
— Във всеки случай за котките ще помислим утре — продължила леля Панокиа. — Тази вечер имаме друга работа.
Тя отишла до малък шкаф, взела една книга и показала на Дзопино заглавието: „Трактат върху чистотата“.
— Сега — съобщила леля Панокиа, като се настанила в едно кресло точно срещу Дзопино — ще ти прочета тази книга от първата до последната глава.
— Колко страници са, лелко?
— Не са много: само осемстотин двадесет и четири, включително и съдържанието, което, от мен да мине, няма да ти чета. „Глава първа: Защо не трябва да пишем името си по стените. Името е нещо ценно и съвсем не е за изхвърляне. Ако нарисувате хубава картина, на нея може да се подпишете. Ако изваяте хубава статуя, вашето име достойно може да стои на пиедестала й. Конструирайте една добра машина и ще имате право да я наречете с вашето име. Само ония, които не правят нищо добро на този свят и няма къде да сложат името си, се подписват по стените…“
— Съгласен съм! — казал Дзопино. — Но аз съвсем не съм писал своето име върху стените, а името на крал Джакомоне.
— Мълчи и слушай! „Глава втора: Защо не трябва да се пишат по стените имената на приятелите ни…“
— Имам един-единствен приятел — прекъснал я Дзопино. — Нещо повече, имах, но го изгубих… Не искам да слушам тази глава, защото ме натъжава…
— Ще трябва да я слушаш по принуждение, тъй като не можеш да се мърдаш от мястото си.
В този миг се чул звънец и леля Панокиа станала да отвори. Влязло момиченце на около десет години. Че било момиче, се разбирало само по косата, вързана на „конска опашка“. По всичко останало човек можел да помисли, че е момче, защото носело тесни панталони и риза на квадрати.
— Ромолета! — възкликнал Дзопино изненадан. Момиченцето се вгледало в него и запитало:
— Откъде се познаваме?
— Как така откъде? — отвърнал Дзопино. — Може да се каже, че ти почти си ми майка. Цветът ми не ти ли напомня нещо?
— Напомня ми — отговорила Ромолета — късчето тебешир, което веднъж бях взела назаем от кутията на черната дъска в училище.
— Назаем ли? — запитала леля Панокиа. — А учителката знаеше ли?
— Не успях да й кажа — обяснила Ромолета, — тъй като звънецът удари за обяд.
— Чудесно! — възкликнал Дзопино. — Може дори да се смята, че съм син на онова късче тебешир. Затова съм и образовано коте: говоря, чета, пиша и смятам. Разбира се, щях да ти бъда признателен, ако ме бе нарисувала с четири крака, но и така съм доволен.
— И аз съм много доволна, че те виждам отново. Кой знае колко много неща имаш да ми разкажеш!
— Тук, изглежда, всички са доволни — намесила се леля Панокиа, — с изключение на мен. Ясно е, че и двамата имате нужда да научите какво пише в тази книга. Ромолета, сядай тук!
Момиченцето приближило един стол и седнало, като свило крака, след като захвърлило обувките си. Леля Панокиа продължила да чете глава трета, в която се обяснявало защо не трябва да се пишат по стените лоши и обидни думи. Дзопино и Ромолета я слушали най-внимателно: Дзопино — защото бил зашит и не можел да прави друго, а Ромолета — с весели пламъчета в очите, чието значение ще разберете съвсем скоро.
Като стигнали до десета глава, леля Панокиа започнала да се прозява. Отначало се прозявала по два пъти на всяка страница, след това прозявките станали почести: по три на страница, по четири, след това по
