Дзопино решил, че е неблагоразумие да спи в парка, където имало опасност да бъде изненадан от някой пазач. Затова прескочил отново оградата и влязъл на главния градски площад. Очевидно това бил площадът, на който народът се събирал, за да слуша речите на крал Джакомоне. Дзопино се поогледал, за да намери някакво убежище, където да прекара нощта, но в същия миг усетил някакъв сърбеж по десния си крак.
„Чудно — измърморил той, — изглежда, съм хванал бълхи от Негово величество. Или може би от онзи стар пират.“
Сърбежът обаче бил малко по-различен: кракът го сърбял някак си отвътре, а не външно. Дзопино започнал да се пощи най-внимателно, но не открил никаква следа от бълхи.
„Сега разбрах — заключил той, — трябва да е желанието да пиша по стените. Спомням си, че снощи усетих същия сърбеж, когато благодарение на Джелсомино слязох на тази земя. Затова ще напиша нещо за краля на лъжците.“
Той се приближил предпазливо към фасадата на двореца и се огледал да разбере дали наоколо няма пазачи: но стражите, в хармония с всичко останало в този свят, където всичко било с главата надолу, спели дълбоко и хъркали. От време на време някой дежурен сержант правел обиколка, за да се увери дали няма будни стражи.
„Чудесно!“ — казал си Дзопино и с крачето си от червен тебешир, дясното, разбира се, написал на стената на двореца, точно встрани от главния вход:
Мяу!
Крал Джакомоне от яд се пука.
Знаем ний всички, че носи перука!
„Добър излезе надписът — рекъл си той, оглеждайки го. — Сега ще трябва да напиша още един от другата страна на входа.“
За четвърт час той написал сто пъти тези думи и накрая се почувствал изморен като ученик, който току-що е свършил да пише наложеното му наказание.
— А сега да си поспя!
Точно сред площада се издигала висока мраморна колона, върху която били изобразени подвизите на крал Джакомоне. Естествено там били всички негови открития. Изобразено било как Джакомоне разпределя богатствата си на бедните, как Джакомоне разгромява враговете, как Джакомоне изобретява чадъра, за да брани своите поданици от дъжда. На върха на колоната имало достатъчно място, за да може едно коте, при това само с три крака, да се излегне вън от всякакви опасности и да му удари един хубав сън. Дзопино се покатерил по колоната, като се залавял за скулптурите, настанил се по средата на капитела, завързал опашката си за гръмоотвода, за да не падне, и заспал веднага щом затворил очи.
Джакомоне произнася реч несполучлива и Дзопино след това насила си отива
Призори Дзопино се събудил от някакъв страшен шум.
„Дали докато съм спал, не е станало наводнение?“ — попитал се той. След това погледнал от върха на колоната и видял площада, претъпкан от народ. Не му трябвало много да разбере, че тези хора се били събрали, за да четат изрисуваните от него надписи по фасадата на двореца:
Мяу!
Крал Джакомоне от яд се пука.
Знаем ний всички, че носи перука!
В Страната на лъжците и най-малката истина предизвиквала по-голям шум, отколкото атомна бомба. От всички улици продължавали да прииждат хора, привлечени от шума и смеховете. Новодошлите смятали, че има някакво празненство.
— Какво се е случило? Да не сме победили в някаква война?
— Нещо повече, нещо повече!
— Да не се е родило момче на Негово величество?
— Нещо повече, нещо повече!
— Тогава сигурно са отменени данъците.
След това и новодошлите започвали да четат надписите на Дзопино и избухвали в смях. Виковете и смеховете достигнали до спалнята на крал Джакомоне и го събудили. Владетелят изтичал до прозореца и потрил радостно ръце:
— Каква красота! Гледайте колко много ме обича народът. Хората масово са се стекли да ми кажат лека нощ. Бързо! Бързо! Придворни и адмирали, донесете ми мантията и скиптъра! Искам веднага да изляза на балкона и да произнеса реч!
Но придворните проявили безпокойство, подозирайки, че може да се е случило нещо неприятно.
— Да изпратим най-напред някой да провери какво се е случило.
— Ваше Величество, ами ако е избухнала революция?
— Какво, революция ли? Та не виждате ли колко са весели хората.
— Е, да, но защо ли са толкова весели?
— Ясно е: защото след малко ще произнеса реч. Къде е секретарят ми?
— Ето ме, господарю!
Секретарят на крал Джакомоне винаги носел под мишница тежка чанта с готови за произнасяне речи. При това най-различни: поучителни, вълнуващи, забавни, но всички — от първата до последната, — пълни с лъжи. Той отворил чантата и извадил папка с надпис: „Реч по въпроса за отглеждането на ориза“.
— Не, в никакъв случай не искам реч по хранителни въпроси. На някой може да му хрумне, че е гладен, и ще ме слуша с нежелание.
— „Реч за откриването на дървеното конче“ — прочел друго заглавие секретарят.
— Това може и да влезе в работа. Всички знаят, че люлеещото се дървено конче съм го измислил аз. Преди да стана крал, дървените кончета не се люлееха.
— Ваше Величество, имам реч и за цвета на косите.
— Чудесно! Точно това е, което ми трябва! — възкликнал Джакомоне и погалил перуката си.
След това грабнал папката и изтичал към балкона. При появата на Негово величество избухнало нещо, което можело да бъде буря от аплодисменти или от неудържим смях. На повечето от придворните се сторило, че се касае за смях и подозрението им още повече се засилило. Джакомоне обаче взел шума за предизвикан от аплодисменти, поблагодарил на поданиците си с ведра усмивка и започнал да чете речта си. Не очаквайте, че ще можете да я прочетете тук така, както я произнесъл; не бихте разбрали нищо от нея, тъй като всичко било казано, разбира се, обратно. Аз сам ще ви я резюмирам и ще преведа значението, позовавайки се на паметта на Джелсомино. Крал Джакомоне започнал горе-долу така:
— Какво е главата без коса? Градина без цветя!
— Браво! — викал народът. — Истина е! Истина е! Думата „истина“ възбудила подозрението и на онези придворни, които досега не подозирали нищо. Но Джакомоне най-спокойно продължил речта си:
— Преди да стана крал на тази страна, хората си скубеха косите от отчаяние. Един след друг гражданите ставаха плешиви и фризьорите оставаха безработни.
— Браво! — възкликнал един гражданин. — Да живеят фризьорите, да живеят перуките!
Джакомоне за миг останал смаян. Споменаването на думата „перуки“ го засегнало дълбоко в сърцето. Във всеки случай той отхвърлил подозренията и продължил да чете речта си:
— Граждани, сега ще ви кажа защо косите с оранжев цвят са по-красиви от косите със зелен цвят.
В този миг един обезпокоен царедворец дръпнал Джакомоне за ръкава и му пошепнал на ухото:
— Ваше Величество, случило се е нещо ужасно!
— Казвай бързо какво се е случило!
— Обещайте ми най-напред, че няма да заповядате да ми отрежат езика, ако ви кажа истината.
— Добре, обещавам.
— Някой е написал по стените, че носите перука и затова именно хората се смеят.
Джакомоне изпуснал от ръцете си листовете, които, полюшквайки се, литнали над народа. Децата се спуснали да ги събират. Той нямало да се разгневи повече, ако му били казали, че се е запалил дворецът. Джакомоне тутакси заповядал на гвардията си да разгони хората от площада, а след това наредил да
