— Посвети ли нашите хора в тайните на машината?
— Ще го сторя от утре. Никак не е трудно. Именно затова дойдох при вас… След като привърша всичко, смятам, че мога да се върна в нашия институт… — добавих аз с невинно изражение.
Опипвах почвата.
Професор Гряву подскочи като ужилен и толкова рязко, че се изплаших. Той извади очилата от горното джобче на сакото, постави ги на носа си и ме погледна така, сякаш бях твърде малък за невъоръженото око. „Ето, рекох си, сега ще започне да изхвърля пламъци из ноздрите.“
— Ако не ме лъже паметта — спокойно обаче произнесе директорът, — ние се разбрахме с Никодим да ти каже какво очакваме от тебе.
— Съобщи ми каква задача имам да изпълнявам тук и аз ще я изпълня. Същевременно другарят професор Никодим уточни, че мога да се върна в Института по молетроника…
Постарах се да привърша изречението с многоточие, защото поизопачих мисълта на бившия си директор. Гряву обаче веднага допълни думите ми:
— Ако посещението ти тук се окаже неплодоносно.
— Така е — преглътнах на сухо.
— И ти смяташ, че след като пуснеш „мозъка“ и подготвиш няколко души, нямаш какво повече да правиш при нас?
Гледаше ме учудено, сякаш изведнъж беше открил кой знае колко странен полимер.
— Другарю директор — продумах с доста глупаво въодушевление, — нямам необходимите качества, за да преценявам изследванията, предприети от института, който ръководите. Обаче си представям… искам да кажа… убеден съм, че тук се осъществяват безкрайно ценни разработки…
— Благодаря! — прекъсна ме Гряву, в чийто глас долових известно отегчение, за да не кажа нещо повече. — Убеден си, че при нас е много интересно, но… Следва едно „но“, нали?
— Наистина — отговорих колкото се може достойно. — Родил съм се почти едновременно с кибернетиката. Роботите бяха божествата на моето детство. Мечтаех да създавам електронни машини. Останах верен на мечтите си. Учих, трудих се… държавата инвестира пари в мене (не можах да се въздържа да не добавя с известно лицемерие). И ето че завърших факултета между първенците.
— Да, е и?! — попита ме директорът. Изглежда, търпението му се беше изчерпало.
— Какво „и“? — отвърнах, изненадан на свой ред. — Не разбрахте ли, че кибернетиката е моят живот?
— А ти, другарю Бърла, да не си въобразяваш, че сме те повикали при нас, за да играеш на кегли?
— Понеже ме принуждавате, ще ви кажа откровено какво мисля.
Станах тържествено от креслото.
— Моля! — покани ме Гряву и ме бутна да седна обратно.
— Тук, при вас, бих вършил някаква странична работа… Искам да не ме разбирате погрешно: бих вървял по страничен път според моите разбирания. А аз желая да следвам главната линия в развитието на науката, на която съм се посветил…
— И коя е тази главна линия, можеш ли да ми кажеш? — омекна изведнъж директорът.
— С удоволствие — отговорих аз въодушевен. Нещо от поведението на събеседника ми ме караше да се надявам, че ще го убедя. И за да не му изглеждам като човек, закостенял в своята специалност, продължих: — По-добре от мене знаете колко милиарда неврони има в човешкия мозък. За съжаление „електронните мозъци“ са все още далече от постиженията на природата.
— Нищо не ни пречи да ги достигнем и ние.
— Нашият девиз е: максимално миниатюризиране! Но такива основни проучвания могат да се предприемат само в Института по молетроника…
— Младежо, ти си късоглед! — викна директорът.
Обаче не успя да каже повече, защото единият от телефоните на бюрото му започна да звъни.
Лицето на Гряву, което досега изразяваше смайване, вероятно предизвикано от „късогледството“ на събеседника му, изведнъж стана сериозно и съсредоточено. Интересуваше ме какво му съобщиха, но едносричните му отговори само разпалиха любопитството ми. Това, което разбрах, беше, че се е случило нещо странно с някакъв селенолог.
„Защо да стоя повече! — помислих си най на края. — Сега няма да измъкна нищо от «царя на макромолекулите». Ще дойда друг път или по-скоро ще помоля Никодим да уреди положението ми.“
— Аз си тръгвам, другарю директор — промълвих и се отправих към вратата.
— Само един миг — рече Гряву, без да изпуска телефонната слушалка. — Иди и побеседвай с другаря академик Погор.
Тази препоръка беше направена с толкова естествен глас, че аз отговорих неволно:
— Разбрах. — И напуснах кабинета му.
Едва навън съобразих колко са странни последните думи на директора. „Навярно го е смутило съобщението, получено по телефона“ — рекох си аз. И наистина какъв смисъл имаше да разговарям по личен въпрос с академик Погор, когото в същност не познавах?
Вървях разсеян и потиснат от жестоката съдба, както ми се стори тогава, без да схващам, че в моето търкаляне по „хлъзгавия склон“ се намирах на няколко крачки от дъното на пропастта. Прекосих коридора и стигнах до щанда с книги на института.
— Къде е академик Погор? — попитах книжаря и по навик започнах да разглеждам книгите, наредени върху масата.
— Изчерпа се — отговори човекът и ме погледна съчувствено.
— Не е възможно, много ми е необходим — отговорих разсеяно, докато разлиствах един труд по бионика, излязъл наскоро.
Чак сега долових недоразумението и се засмях. Възрастният продавач на книги помисли, че се съмнявам в думите му.
— Възможно е да намеря един екземпляр.
— Жив ли?
— Тоест как?
— Ами от плът и кръв. Аз търся самия академик Погор, а вие помислихте, че ми е необходим негов труд.
— А! — рече той разочарован и докато подреждаше с неудоволствие книгите, които бях разместил, добави: — Вървете направо и се качете на четвъртия етаж.
Тръгнах и тъкмо се канех да отворя вратата, която разделяше две секции, намиращи се на същия коридор…
— На четвъртия етаж, някъде вляво — викна допълнително човекът.
— Благодаря! — отговорих и натиснах дръжката на бравата, обаче преди да дръпна вратата към себе си, тя сама се отвори и ме хлопна по главата.
Ударът беше толкова силен, че видях звезди посред бял ден, макар и да бях убеден, че много от тях принадлежат към други астрални видове.
Несъмнено се досещате кой действаше с такава враждебност срещу мене. Беше Ориана Йонеску, която, повикана от директора, тичаше, за да научи… (в подходящ момент ще разберете какво именно), но трябваше да се блъсне в мене. Горката! Тя нямаше представа какви затруднения ще й създаде тази цицина; защото ударът беше достатъчно силен, за да ми поникне насред челото истински израстък.
Първото нещо, което забелязах у нея, беше изплашената усмивка върху лице на нимфа в служба на непорочната Диана. Нито бялата престилка, нито малко демодираните очила с позлатени рамки можеха да скрият вида й на амазонка с кестенява коса и лешникови очи, която току-що е повалила… глиган.
— Смея се — обясни ми тя, — защото ми викна „благодаря“, преди да те хлопна с вратата.
— Хм! — измънка глиганът с гърлен глас и едва сега видя какво божествено създание го е ударило смъртоносно.
— От душа те моля да ми простиш — изгука тя и ненадейно стана сериозна.
— Хм! — продължи да се брани жертвата, поставила ръка на челото си.
— Наистина съжалявам! И кръв потече. Знаеш ли… някога бях хандбалистка.
Този път в гласа на девойката неочаквано прозвучаха нотки на гордост, при все че държеше главата ми
