изискванията на един млад изследовател към техниката от неговото време. За осъществените ми мечти си учил в гимназията. Фактът, че тези мисли биха могли да те отегчат, е доказателство, че човек бързо свиква с всякакво чудо. Но да ти прочета една забележка, която съм записал след няколко десетилетия. „Прегледах записките си от младини. Тогавашните желания са изпълнени. От няколко години изследвам с помощта на електронния микроскоп великолепния свят на вирусите. Моят уред увеличава стотици хиляди пъти изследваната частица. Разстоянието на отделяне достигна до няколко ангстрьома4. Инфрамикробиологията най-после установи, че отровните частици също са сложни организми, а не протеинови молекули. Същевременно имаме възможност да изследваме подробно органичните макромолекули, какъвто е хемоглобинът. Колко е жалко обаче, че под електронния микроскоп могат да бъдат изследвани само организмите, които предварително са се метализирали, следователно са умъртвени!“ По-нататък ще чета оттук-оттам: „Създаден бе нов уред, който ми позволява да наблюдавам зародиша, без да го унищожавам. Но увеличаването стига само до 25 000… Браво, физици! Вашият йонен микроскоп, който увеличава двадесет милиона пъти, беше в състояние да фотографира атома, но мене не ме интересува атомът, пък бил той и от злато. Това, което ме занимава, е живата материя.“ Приблизително това е всичко. Какво е мнението ти?

— Хм! Познати неща са.

— Много добре. Харесва ми, когато говориш така! Ако са, както казваш… познати неща, ти нямаш никаква заслуга. Само тази, че си ги изучил. А сега да ти кажа защо те доведох при нас. Искам да те попитам само следното: „Какво можеш да направиш за вечно недоволния Тоадер Погор?“

— Не разбирам — прошепнах аз. — Какво искате да направя за вас?

— Когато попитах за най-способните студенти, завършили факултета по молетроника, ми дадоха един списък, в който беше и твоето име. От този списък избрах човека, чиято страст, както ми се стори, съвпадаше най-много с моята.

— Имате пред вид ултрамикроминиатюризирането ли?

— Да, моето момче. Разбрах, че макар и да донесе грамадна полза, пътят на микроскопията засега е затворен и че все пак друг път би могъл да бъде безкрайно плодовит. Може би няма да доживея деня, когато химерата стане действителност. Но съм длъжен да помагам за осъществяването й, доколкото ми позволяват силите.

— Извинете, но не разбрах точно какво искате от мене.

Академик Погор стана и с ръце на гърба започна да измерва с накуцваща походка своята алхимическа лаборатория. Внезапно напрежение ме завладя. След като събра мислите си или след като сметна, че достатъчно ме измъчи, старецът спря пред креслото, на което седях като привързан, погледна ме в очите отвисоко и рече:

— Искам да ми създадеш най-съвършения микроендоскоп. Знаеш ли на какво се позовавам?

— На хапче, което се гълта — отговорих доста грубо аз. — На микрорадиохапче.

— В какви размери смяташ, че можеш да го направиш? — попита ме той практично.

Замислих се. Неочаквано се оказах тласнат към обичайно и все пак непознато предназначение.

— Зависи на каква цел ще го посветите. Ако използваме плаки с фини ленти, като всяка от тях замества един микромодул, могат да се поберат до 100–200 части в кубически сантиметър. В най-добрия случай бих успял да побера в този микрорадиоблок до 600 части.

— За това, което преследвам, е малко — изрече с презрение Погор.

Знаех го, преди да ми го каже. Впрочем споменах плаките с лентите само така, за да му отмъстя. Той защо ме дразни със своите допотопни записки! Освен това долових, че ще започне нещо като наддаване, което естествено ме привличаше. Представа нямах колко силно ще играе старецът.

— Ако имате намерение хапчето да бъде по-малко или да побира повече части, бих могъл да използвам плътните схеми. Частите ще бъдат заместени с електроактивни прибавки, включително с безкрайно малкия кристал на полупроводника.

— Мене, Бърла, не ме интересуват твоите технически проблеми — подхвана академикът с известна студенина. — Ти си молетронист, а не аз. В качеството си на клиент те моля да ми съобщиш конкретно какви ще бъдат габаритите.

— Хиляда части в кубически сантиметър.

— Значи 10 на 3-та степен. Ужасно малко!

Той беше прав. Дотогава се забавлявах, сякаш бях забравил молетронните приспособления.

— Още не сте ми казали какви задачи трябва да изпълнява микрохапчето — изплъзнах се умело.

— Ужасно е, Бърла, не разбираш ли? — разгневи се моят „клиент“. — Такова хапче е подходящо за слонове.

Нищо не отвърнах, защото беше явно, че преувеличава.

— Ти ме поставяш пред необходимостта да избирам: малко хапче или такова, което да побира много части. А аз искам двете свойства да бъдат събрани в една и съща „електронна клетка“, но всичко да бъде съвършено.

— Максимална гъстота ще постигнем, ако се опрем на взаимодействието между молекулите и в молекулите.

— Точни цифри искам, Бърла! — заяви властно старецът.

— Е, около един милион части в кубически сантиметър — рекох скромно, въпреки че бях убеден в смайващото въздействие на думите ми.

В същност с това предложение поизпразних чувала си. Знаех, че ако се постарая, мога да създам подобен „интелигентен връх на игла“. Още повече, че имах и някои нововъведения.

Дълбокоуважаваният ми събеседник обаче навъси веждите си и ми направи знак да стана от креслото. Когато се изправих до него, той ме хвана за реверите и ми прошепна като хипнотизатор:

— Дреболии, Бърла! Чуваш ли? Аз искам чрез тебе да започна съревнование с електронния микроскоп. Сега разбираш ли? Чух, че се е стигнало до събирането даже на един милиард части в кубически сантиметър…

— Да, наистина — признах слисан.

— И пак е много малко! 10 на 9-та нищо не значи.

— Но какво…? — произнесох с уважение, примесено със страх.

— Пак ли започваш с многото въпроси!? Способността на човешкия ум е преценена като 10 на 12-та двуелементни единици на кубически сантиметър. Това е минимумът, от който се нуждая. Искаш да си отидеш оттук, за да се посветиш на ултрамикроминиатюризирането. Предлагам ти да осъществиш мечтата си. Сега слушай внимателно! Биологията има нужда от уред, който да е по-изкусен и по-бърз от най-съвършения микроскоп. Не хапче, както го нарече ти, а „електронен зародиш“, който да се движи в организма, за да ни изпраща информация за най-фините живи структури. Трябва да създадеш приспособление колкото средно голяма макромолекула, с което да постигнем 10 на 13-та двуелементни единици на кубически сантиметър. Този „изкуствен вирус“ ще има следните способности: ще се движи чрез дистанционно управление, да речем, по кръвен път; ще изпраща образи, които ще се отразяват върху екран; ще предава непрекъснато комплексна информация (налягане, температура, киселинност и т.н.); постоянно ще посочва мястото, на което се намира; ще бъде снабден със защитно устройство против бактериите, които са по-големи от „хапчето“. Разбра ли, Бърла? Приеми казаното сега като епилог на бележките, които ти прочетох одеве. Може би това е последното ми желание. Все пак се надявам, че ще побързаш, за да ме зарадваш с осъществяването и на тази ми мечта. Смятам, че бях ясен. От утре ще поемеш новата научна секция. Ще отговаряш за проблемите по ултрамолектроника. Ще предадеш на професор Гряву работен план и списък със сътрудниците и апаратурата. Когато имаш нужда от нещо, ще идваш при мене.

Старецът ме нокаутира.

Неясен и коварен вътрешен глас ми прошепна, че и аз съм станал „макромолекула“.

Още на следващия ден здраво се хванах за работа. По онова време все пак се надявах, че ще прекарам отпуската си на море, но то започваше да се отдалечава на хоризонта.

Може би ще помислите, че след твърде рязката ми раздяла с Ориана не съм пожелал да я видя отново. Лъжете се. Исках да я видя. Трябваше да знам какво имаше да ми казва. Следователно попитах къде мога

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×