Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…

— Да не ме издадеш — осведоми ме Санду за греховете си. — Получих три по физика и четири по математика.

— Тежко ти! Ще се явяваш на поправителни изпити.

— Няма, защото ти ще ме измъчиш с упражнения като миналата година и ще си поправя бележките. Обаче по музика получих десет7.

— Кларнетист! — не се сдържах и го нахоках. (Мечтаеше да стане кларнетист в джазов оркестър.) — Ще направиш семейството ни за смях.

— Напразно ме обиждаш. Ще видиш, че ще стана прочут.

— А дотогава се залови да учиш.

— Дотогава — отвърна той величествено — ще се жертвам пред олтара на науката. Четох, че в Америка някои лекарства се изпробват върху затворници. И така, дай ми твоето електронно хапче. Готов съм да го глътна.

Слисах се. За подобно нещо не бях мислил. Сандум гледаше нетърпеливо като куче от вълча порода, което вижда намордника и надушва приключенията в предстояща разходка. Гледах го строго и замислено. На края му казах:

— Имаш психологията и езика на кларнетист от покрайнините на Сингапур. Не се смей, калпав ученик! Преди всичко това, което съм създал, не е хапче. И още нещо, ако трябва да бъде глътнато, не хранопроводът на един ленивец ще има тази чест.

Тези неща му ги казах, докато нахлузвах панталоните и обличах сакото си.

— Имам бели дробове от стомана — възрази ми Сандум.

— Изучи анатомията! — викнах му, запътен към вратата. — Бъркаш хранопровода с трахеята.

Способностите на първия модел на Джеми бяха проверени в присъствието на директора Гряву, на академик Погор и неколцина биолози и лекари. Разбира се, че този, който глътна хапчето, бях аз. Като спомагателна течност Гряву ми поднесе чаша вино от Мурфатлар, за да отпразнуваме събитието. Перипетиите на капсулата бяха проследени върху екран, който уголемяваше образите, препращани от Джеми. Мога да кажа с гордост, че отразената картина беше великолепна, а цветовете — ясни. Истина е, че пътят, изминат от Джеми в моя храносмилателен апарат, не ми се стори много живописен, обаче лекарите бяха възхитени.

Докато наблюдавах екрана, ме завладяха две чувства: едното необяснимо — сякаш проницателни очи кръстосваха вътрешностите ми, а другото беше причинено от несъвършенствата на капсулата, които откривах с тревога. Казвам „тревога“, защото ми беше ясно, че всяко подобрение щеше да усложни конструкцията, пък аз трябваше да я умалявам десетки и стотици пъти.

Въобще на екрана се отразяваше средата, в която напредваше миниатюрният апарат. Понеже „очите“ (обективите) на Джеми имаха определен градус на движение в своите кухини, понякога забелязвах части от капсулата, както във филм, правен от самолет, можеш да видиш крилото или корпуса.

Може би именно присъствието на „ракетата“, изстреляна в мене, присъствие, което усещах при всяка пречка, причиняваща раздрусване и променяща пътя й, засилваше както това странно чувство, така и съзнанието, че съм създал уред с много дефекти.

Недоволството ми се увеличи, когато в края на заседанието след поздравленията на другите, които предполагам бяха израз на учтивост, Погор ме отведе настрана и ми каза не без ирония:

— Бърла, бих сметнал за чест привилегията да глътна ендосондата, създадена от тебе. Обаче трябва да признаеш, драги, че на моята възраст подобен хап би могъл да ми причини фатално разстройство.

Хап или не, но аз го глътнах. „Важното е — мислех си, — че съзнавам недостатъците на Джеми. Така ще успея да ги отстраня.“ Същевременно разбрах, че няма да съм в състояние да напредвам, ако работя по занаятчийски, както се казва. Необходимо беше да открия нови методи за монтирането на „зародиша“. Първоначално имах нещо като интуиция. Обаче не след дълго проблемът ми се изясни. Това се случи приблизително в периода, в който Ориана се върна в ИМБ.

Новата среща с нея изведнъж ме дари с гигантски криле, вдъхна ми ум, фантазия и изобретателност. По онова време бях склонен да отдавам тези добродетели, добити от простото фотомагнетично съприкосновение с две очи с лешников цвят, на онази недоизказана дума, за която вече споменах. Защото междувременно имах възможността да се примиря (какво сърцераздирателно и сладко примирение!) с мисълта, че съм безвъзвратно влю… Обаче днес — признавам го като възхвала на Ориана — разбирам, че нейната заслуга в създаването на Джеми (на истинския, на необикновения Джеми) се изрази в много повече неща, не само в пораждането на една страст, колкото и силна, трайна и нещастна да бе тя.

Време е да заявя открито: Ориана беше надарена с необикновен математически талант. Без този талант не бих постигнал нищо, а една от най-вълнуващите космически загадки вероятно би останала забулена в тайнственост завинаги.

За романтиците от миналото столетие най-привлекателното противоречие у жената е склонността й към крайности: нежност и греховност, както се е изразил и Еминеску в прекрасното си стихотворение „Венера и мадона“. Не мога да твърдя, че това виждане е изчезнало, но ми се струва, че друго преобладава в нашия век. Атомната ера още в своето начало се отъждестви с борбата на човечеството против всичките му окови: социални, политически или чисто и просто геофизически (имам пред вид онези, които ни пречеха да овладеем небето). Бяха разкъсани и веригите, които унижаваха жената. Знаменателен е фактът, че между малкото личности, удостоени два пъти с Нобелова награда, е и една жена: удивителната Мария Кюри, майка на още една носителка на същата награда и в голяма степен създателка на новата ера. Естествено, и представата за романтизма се промени. Поне в моите очи очарователното противоречие у съвременната жена може да се открие в начина, по който тя съчетава конкретността на спорта с най-чистите абстракции. Разбира се, до този извод стигнах благодарение и на Ориана.

Споменах по-горе за необходимостта да открия нови методи за създаването на моя „зародиш“. Днес тях ги смятат за нещо естествено и в същност бяха наложени от самото развитие на науката. Но тогава пътят, по който трябваше да вървя, ми се струваше неясен и труден. И наистина, когато правех първия модел на Джеми, създадох един електронен апарат, обаче използвах начините за монтаж, прилагани от часовникарите. Въпреки че заместих тяхната лупа с мощен микроскоп, методът в основата си остана пак механичен. Затова казах, че работех занаятчийски.

Как успях да сътворя Джеми по електронен път? Като пристъпих към създаването на система, в която електрическите и електронните елементи бяха заместени с молекулярни пластинки. Същевременно трябваше да прибягна към помощта на големия „мозък“, който имах на разположение. Следователно проблемът се състоеше в това — да замисля програмата, чрез която самият „мозък“ щеше да създаде Джеми. Вярно е, че програмирането на електронния мозък беше много трудна работа, но постепенно се убедих в ползата от него. Колкото и да беше гениална моята идея, тя не значеше нищо, ако не бях в състояние да я осъществя. А в онзи момент аз наистина не бях в състояние. Това ми го доказаха непрекъснатите неуспехи, с които завършваха опитите ми да сведа по механичен начин граховото зърно до размери, десет пъти по-малки. На Ориана се падна удоволствието да ми обясни теоретично причините за тези несполуки.

Тя се върна в ИМБ ненадейно, когато почти бях загубил надежда, че ще я видя отново. Изглеждаше изтощена и потисната, което обаче придаваше на красотата й нещо трансцендентно, както биха казали математиците. Само веднъж се опитах да разбера защо е тъжна. Но суровият й и високомерен поглед пресече желанието ми да я разпитвам. В замяна на това научих какво е искала да ме помоли преди. Мнозинството от младите биолози в института усилено изучаваха математика под ръководството на Ориана. Даже бяха започнали да придават на проучванията си все по-точен вид. „Не е ли естествено — попита ме Ориана — наскоро монтираният голям електронен калкулатор да помогне на това значително начинание?“

Предложението й не ме очарова кой знае колко, защото, от една страна, щеше да ми отнеме време, а от друга, ме лишаваше от „мозъка“. Но можех ли да откажа на Ориана? Казах й, че съм съгласен един или два дни седмично да помагам на младите биолози в института. Тя остана разочарована.

— А през останалото време за кого ще работиш?