да я намеря. Очакваше ме разочарование. Ориана беше заминала от Букурещ. Къде ли е отишла? Загадка. Но ме увериха, че ще се върне. Можех да се надявам, че ще науча защо я е зарадвала срещата й с мене. И защо ме смяташе за важна личност. В края на краищата, когато се видим отново, аз наистина ще бъда знаменитост. Думи! Е, ако осъществя „лудостта“ на стареца, тогава да, ще бъда като Раймондус Лулус5 и няма да съществуват пречки да не позволя на Ориана да ми се възхищава до края на нейния и на моя живот.
Често съм си мислил, че изследователят или артистът е интересен не в момента, когато представя своя разработка или получава награда, а преди това. Естествено, творбата е върховно доказателство за заслугите на един човек. Ала пътищата на творчеството са толкова сложни, че тя понякога не дава истинска представа за живота на твореца. В мига на победата големите вълнения и съмнения, възвишените проблясъци на вдъхновението отдавна са изчерпани. Създателят се е превърнал в обикновен човек. Откровено казано, не всякога успехът е мерило за стойността на дадено изследване. След като открил бактериофага, Феликс Дерей се опитал да лекува болести с помощта на този вирус, който яде бактерии. Трудил се години наред, но без резултат, и едва десет години след смъртта му Никонов осъществи мечтата му.
Забелязвам обаче, че като посещавам академик Погор, се влияя от неговия стил. Накратко, искам да кажа, че техническите подробности на „електронния зародиш“ нямат голямо значение, най-вече за това, че в края на краищата събитията взеха изненадващ обрат. Все пак в тези приключения определена роля имаха и моите усилия.
Може би ще се смеете, но още преди да създам електронната си рожба, аз й измислих име. Обикновено така постъпват всички родители. Впрочем защо да можем да кръщаваме самолет или термоядрен реактор, а да нямаме право да наричаме галено някое приспособление за проучване на човешкото тяло в най-скритите му части? Фактът, че като го създам, то ще бъде видимо само под електронен микроскоп, не беше в състояние да ми попречи. Така че нарекох го Джеми6. Струва ми се, че звучи приятно. Напомня за името на едно от седемте джуджета и отговаря на целта, за която беше създадено: електронен макромолекулярен изследователски зародиш.
По същото време посетих професор Никодим, защото сметнах, че ще имам възможност да подновя старите връзки. Пристигнах радостен, а си тръгнах изненадан и разочарован. Но по-добре да ви предам разговора:
— Е, Бърла, надявам се, че сега си доволен — ми каза бившият ми директор.
— Донякъде. Монтирах „мозъка“, а новата задача, която ми поставиха, е интересна и е от нашата специалност.
— Всичко е добре, когато свърши добре — направи извод Никодим. — Впрочем лятото дойде. Взе ли си отпуска да ходиш на море?
— Много мило, че не сте забравили. Ще си взема отпуска. Но имам нужда от вашата помощ.
— Затова ли си дошъл? Не се безпокой. Поговори с Пътрашку да ти осигури място в Мамая.
— Благодаря ви, но предпочитам във „Втори май“ където имам един познат. Не искам някакви необикновени удобства, а най-простите елементи на природата аз, небето, морето и пясъка.
— Пустият му Бърла — засмя се директорът. — Никак не си се променил. Тогава с какво искаш да ти помогна?
— Ще бъда кратък. Другарят академик Погор по иска да създам „електронен зародиш“. (Изброих съответните параметри.) Моля ви да ми разрешите тук да изработя тази дяволия.
— Аха! — кратко рече Никодим и стана сериозен. — Бих могъл да удовлетворя искането ти, но не ще го сторя.
— Не разбирам. Винаги сте проявявали разбиране…
— Съжалявам, Бърла, но е изключено.
— Чух, че Балота…
— Наистина Балота постигна рекордно сгъстяване, като използва и твоите разработки.
— Следователно трудът ми ще бъде много улеснен.
— А ти защо монтира там, в ИМБ, онзи „мозък“?
— Наистина не разбирам — разгневих се аз, — сякаш го правите нарочно, за да ми създавате затруднения.
— В същност условията на облога ще ти създадат трудности — процеди директорът и в този миг не разбрах дали се шегува, или говори истината.
— Облог ли? Какъв облог?! — скочих възмутен. — Успокой се, Бърла! — покровителствено ме посъветва Никодим. Говореше със същия глас, с който се обръщаше към мене на изпитите, когато забележеше, че съм се ядосал от някоя невероятна задача. Понякога измисляше подобни загадки не за да ме „заключи“ в стаята през ваканцията, а за да ми създаде наслада.
— Успокоих се — отвърнах аз. — Обаче виждам, че съм попаднал в истинска конспирация. Академик Погор ме преследва, както Жавер е преследвал Жан Валжан. Кълбо от тайни се намотава около мене. Изпратихте ме в заточение. Сега ми говорите за облог. И въпреки всичко уверявам ви, че съм спокоен. Мога ли поне да проявя нескромност и да попитам: на какъв облог съм предмет?
— Ще ти кажа всичко. Обаче нещата не са толкова трагични. Като бивш твой професор и директор смятам, че от нашия облог ти би могъл да имаш полза. Ето за какво става дума. Впрочем вече си научил, че академик Погор поиска да му дам най-талантливия млад изследовател от нашия институт. Сега знаеш и какво поиска от тебе. Не беше обикновена задача, трябва да признаеш…
— Да… не… — промълвих аз.
— Принуден съм да се съглася и аз, че нашият любим Тоадер Погор е… опасен човек. Приех споменатия облог, защото чисто и просто бях предизвикан и не съществуваше никаква вратичка за спасение. Беше поставена на карта честта на нашата специалност. Сам ще се убедиш веднага и те моля да ми кажеш честно дали ти би бил в състояние да постъпиш по друг начин.
— Слушам ви — въздъхнах съсипан и се отпуснах в дълбокото кресло.
— С Погор ме свързва приятелство от над четвърт век. Подчертавам, че съм щастлив от честта да бъда между неговите приятели. Сам си се убедил, че любознателен и смел ум действува зад челото на този мъж, който още на младини е познавал почти всички ктитори на съвременната румънска наука, а през цялото столетие блестящо е участвал в невиждания прогрес на нашата култура. По времето, когато някои хора приеха скептично кибернетиката, той я приветства ентусиазирано. Винаги ме е поддържал безкористно и авторитетът на неговата дума естествено е имал голямо значение. От съвместната работа и разговори с мене академик Погор се запозна сравнително добре с нашата специалност. Във всеки случай отлично знае какво може да иска един биолог от молетрониката.
— И аз забелязах това нещо.
— И така, един ден разисквахме заедно върху проблема за ефикасността на автоматичните изчислителни машини. Знаех, че е приятел на кибернетиката, и се увлякох в хвалби. Даже му предложих да му монтирам един „електронен мозък“. Предложението беше сериозно, но беше само проект, който можеше да се осъществи след няколко години. Обаче в главата на стареца тази мисъл се свързала с друга, а той беше твърде коварен и ме хвана в капана. Докато преди това знаех, че подкрепя кибернетиката, ето че изведнъж се показа сдържан. „Смятам, че се шегуваш — рече той. — Какъв смисъл има да си задръствам института с твоя електронен динозавър! Ако ми са необходими някои изчисления, знам къде да ги изпратя за решаване.“ Възразих му. „Ако те слушам тебе — продължи той, — утре ще трябва да построя в ИМВ и един радиотелескоп. Нали се занимаваме и с изследването на микроорганизмите на Марс. А може да се окаже полезен и един космодрум…“ — рече саркастично в заключение. Нашият разговор се разгорещи. Колкото той се противопоставяше, толкова аз ставах по-настойчив. Отговарях на възраженията му, давах му примери; аз сам му направих предложението за „електронния зародиш“. Накратко, струва ми се, че си позволих твърде дълго да му противореча. „Въоръжи Робинзон със съвременна изчислителна машина, и ще имаш на разположение цяла армия от изследователи — отговорих му аз хиперболично. — И ако машината е добра, можем да се освободим дори и от Робинзон.“
— Досещам се какво е последвало — промълвих тъжно.
— Да, приятелю! За моя изненада той се съгласи да му монтирам „електронен мозък“. А когато се опитах да се измъкна, той ме предизвика да направим облог. Можеш да си представиш…
