— За себе си.
— За себе си ли? — рече тя възмутена. — Да не смяташ, че сме те довели тук, за да монтираш машина лично за себе си?
Възмущението й ми се стори смешно и аз се разсмях.
— Нека да оставим настрана историята с моето довеждане тук…
— Защо да я оставим? И защо се смееш без повод? — разгневи се Ориана.
— Смея се от яд — казах сериозно. — Но всеки един от нас има право на свои тайни, нали? Видях я как изведнъж се укроти.
— Обаче мога да ти съобщя над какво работя — веднага омекнах аз.
Без да навлизам в излишни подробности, й разказах за задачата, поставена ми от академик Погор. Тя ме изслуша внимателно и видимо заинтригувана.
— Не би ли искал да ти помогна — предложи ми на края.
— Разбира се… би било приятно да работя с тебе — отвърнах смело — Обаче не виждам как би могла да ми помогнеш — довърших аз вече по-сдържано.
— И аз самата не знам още как точно, но понеже нямаш нищо против, ще те навестявам и ще намеря някакво решение; даже имам план. И нали се разбрахме: два дни през седмицата ще работиш за нашия колектив.
Оттогава тя всеки ден прекарваше в нашата секция поне един час. Първоначално сядаше на табуретката и ме наблюдаваше, като от време на време ме питаше за целта на работата, която вършех, или за имената и предназначението на определени части и инструменти. Разбира се, в двата дни, посветени на младите, Ориана оставаше по-дълго време.
Често си тръгвахме вечер заедно и понякога я изпращах до дома й. Нали имахме толкова важни въпроси за обсъждане! Когато, уморена от работата през деня, вървеше мълчаливо до мене, забелязвах как я обзема особена тъга. Но щом се завържеше по-интересен разговор, а за нея „интересен“ значеше свързан с математиката, умствената активност въодушевяваше Ориана и тъгата изчезваше. С една дума, държеше се като дете, на което са заменили играчките с абстракции.
Една от тези разходки с Ориана се е запечатала силно в паметта ми. Естествено, тема на нашия разговор беше начинът, по който ще трябва да бъде моделиран Джеми. Скоро, след като ми предложи помощта си, Ориана стигна до извода, че единственото ефикасно моделиране на „електронния зародиш“ може да стане по математически път.
Досещате се, че това гледище противоречеше на цялата ми същност. Не твърдя, че бях заклет враг на математиката. От малкото, което знаете за мене досега, вярвам сте забелязали, че не съм чак толкова глупав. Обаче съществува и един по-изкусен начин да прегърнеш една кауза. То става като при електричеството: един атом се привлича от друг толкова по-силно, колкото по-малко електрони има. Липсата на добра подготовка по математика принудително ме тласна към практиката. И ви уверявам, че съществуват достатъчно… практически доказателства, с които може да се обясни подобно отношение, даже да се оправдае. Не се побоях да предложа и на Ориана някои от тези доказателства. Бях ги обмислил предварително, защото нейната идея (математическото моделиране) ми се струваше, че противоречи на моето (електронното моделиране).
— Мила моя — казах й убедително, — не отричам превъзходството на математиката. Но и тя не е непогрешима и те уверявам, че колкото пъти се е спънала в някоя задача, толкова пъти практиката е съумяла да я реши сама.
— Държиш се така високомерно — отговори ми Ориана, — сякаш всичко, свързано с математиката, за тебе е обикновено и просто…
— Напразно ме обвиняваш — възразих аз. — Ще ти посоча красноречив пример. Един от характерните белези на нашата цивилизация е скоростта. За съжаление обаче теорията за свръхзвуковото движение изостана тъкмо когато беше необходима. Математиците не успяха да намерят интеграла на диференциалното уравнение на Навие-Стокс за вискозните течности. Смятам, че знаеш!
С наслада произнесох израза „диференциалното уравнение на Навие-Стокс“, чиято точност сама по себе си представляваше психологически аргумент. Ориана ме слушаше и се усмихваше мълчаливо.
— Е добре — продължих аз, — инженерите, понеже са нетърпеливи, направиха опитите си върху умалени модели и върху тях изградиха практическите си изводи за движението при нормални размери. Без да се позовава на някой математически способ, техниката си създаде теорията за подобието, а благодарение на нея бяха достигнати скорости от 2000 километра в час.
— Браво! — поздрави ме Ориана. — Едно и едно прави две.
— Подиграваш ли ми се? — попитах я обиден.
— Даже да бях го направила, пак би било малко в сравнение с твоето изказване. Бих могла да се надсмея над един-единствен кибернетик, докато ти се опита да обидиш цялата математика.
— Аз ли?! — викнах, искрено изненадан от нелепото обвинение.
— Дори ако си го направил неволно, ефектът е същия. Примерът, който избра от динамиката на флуидите, е действителен, но не е типичен за прогреса на съвременната наука. Това е един емпиричен случай, който ненадейно може да се окаже полезен, но не е интересен в нашия разговор.
— Не съм съгласен с думата „ненадейно“. Не само във въздухоплаването се прибягва към механично моделиране. На тебе ти се струва, че животът на тези инженери е лек, че им е лесно, така ли?
Нашият спор продължи в същия тон. Защо ли се настървявах да й доказвам, че не е права, когато много ясно разбирах, че постъпвам глупаво от всички гледни точки? Напротив, не беше ли в мой интерес Ориана да осъществи намерението си и по този начин да остане по-дълго време с мене?
Може би страстта, която влагах в защита на моята теза, беше предизвикана от свенлива гордост, а може би чисто и просто се опитвах с неосъзната хитрост да накарам Ориана да вземе решение и да я тласна към целта, за която мечтаех.
Тя ме слушаше внимателно и сериозно, отговаряше ми спокойно и умно и полека-лека ме извеждаше на брега, към който се стремях и аз. Но пътят ни минаваше през изобилната зеленина на ботаническата градина.
Седнахме на една пейка. Докато Ориана ми говореше нещо, аз я гледах и изведнъж ме обхвана желание да променя темата и да й призная… всичко. Обаче осъзнах, че ако постъпя така, ще изпадна в положението на оператор, който иска да заснеме една кошута в планината и за да я накара да си обърне главата, стреля с пушка. Затова се отказах от любовните признания и продължих да я гледам.
Над нас се спускаше здрач. Отдавна не бях имал възможност да се любувам на природата, и то в такова лирично настроение. А може би отражението, което невидимото слънце хвърляше върху прозрачния седеф на големите и неподвижни облаци, създаваше наистина пленителна гледка. Развълнуван, хванах ръката на Ориана. Потънала в размисли, тя не се отдръпна. Но след няколко минути забеляза постъпката ми, която вероятно беше прекалено красноречива за един чисто теоретичен разговор, и видях, че леко навъси веждите си и се опита да дръпне ръката си. Тогава я пуснах и с невинен израз й посочих величественото свечеряване. Това беше една щастлива диверсия.
— Ах! — възкликна тя. — Много е красиво.
И започна да съзерцава залеза.
— Харесват ли ти облаците? — попитах, решен този път да я прегърна.
Отговорът й ме удиви, макар че беше много „типичен за прогреса на науката“.
— Изключителни са — потвърди тя. — Представих си, че онзи теменужен облак очертава група сфери, и се опитвах да видя дали просто или сложно са свързани.
Кажете и вие: можеш ли да целунеш едно момиче в момента, в който се опитва да разчита в облаците абстрактни пространства?
Не е изключено онзи облак да е бил спасителен за мене. Ако се бях опитал тогава да целуна Ориана, бих разрушил всичко. И не само вълшебството на първата ми любов. Ако бях насилил нещата, щях да разбера с няколко месеца по-рано, че не бива да храня никакви надежди, защото сърцето на Ориана бие за другиго. А така онази великолепна нощ вместо да намали чувствата ми, ги усили, даже се превърна в космодрум за полетите ми към звездите.
