Като всеки кинозрител от даден момент започнах да се отъждествявам с героя на действието. И толкова по-тъжен щеше да ми се стори неочакваният му край. Но засега Джеми с гордост показваше силата си. Беше влязъл в кръвоносен съд и ми се стори, че съм в малка лодка, плаваща в огромна червена река.
— Виждате ли — весело рече Погор, — не всичките ми червени кръвни телца имат тънка и гладка ципа, не всички са остарели. Погледнете, моля ви повърхността на червеното кръвно телце горе вляво. Зърнесто е и има големи кръгли дипли. Това значи младост. Тук нещата стават обратно, не както при човека: колкото си по-млад, толкова си по-набръчкан.
Оставих Джеми да пътува, носен от реката на кръвта. Червените кръвни телца бяха тридесет пъти по- големи от него и бързичко го тласкаха по течението. Завидях на съвършенството в природата. Когато капилярът се стесняваше прекалено много, през него можеше да премине само едно червено кръвно телце. Понякога тунелът беше толкова тесен, че за да премине, телцето променяше формата си на двойно вдлъбнат диск и според нуждите вземаше очертанията на камбана, на медуза, на торпила, на парашут, докато каналът се разширеше отново. В сравнение с тази вълшебна пластичност Джеми изглеждаше смешно несръчен, а начинът, по който събираше и влачеше частите си, ме изпълваше със съжаление и донякъде със срам.
Неочаквано в познатата структура на червеното кръвно телце се появи отвратително създание.
— Като че ли е Spirillum serpens — каза някой.
Разпознах клетъчните му стени и противните снопчета от реснички. Но това, което в атласа от снимки, направени чрез електронен микроскоп, приличаше на праисторически, вкаменени и мъртви следи, сега беше живо, динамично и изглеждаше все по-опасно, колкото повече Джеми се приближаваше до него. Дебелите като въжета реснички започнаха да се движат около Джеми и да го шибат. И понеже той се движеше с малка скорост, аз се изплаших, че микроскопичното чудовище ще разпилее частите му. Пуснах в ход лазерите. Сноповете от едноцветна светлина обсипаха неприятеля. Колкото пъти лазерният лъч докоснеше пипалцата на микроба, толкова пъти те се свиваха, обезцветяваха се и ставаха на решето, а там, където лъчът продължаваше да реже, се прекършваха.
Срещата с тази „твар“ ме изпълни с напрежение като криминален филм, но навярно не бях само аз в това състояние, защото щом Джеми продължи пътя си невредим, в затъмнената зала се чу облекчителна въздишка.
Бях чувал за бактериофагите, но никога не бях ги виждал как работят. Сега Джеми ни показа и това. Той плуваше до един микроб, когато някой извика:
— Ето бактериофаги!
Вероятно, ако това възклицание беше произнесено от микроба, в него би прозвучал страхът на мирните европейци от времето на Атила, когато се понасяла мълвата, че нахлуват хуните. Даже този ужас би имал по-голямо основание, защото бактериофагите са свирепи вируси: изяждат бактериите, откъдето идва и името им. Битката беше бляскава, още повече че я наблюдавахме от достатъчно разстояние, за да я виждаме изцяло, но все пак отблизо, за да не пропуснем подробностите. За да можете да си представите какво виждахме на телевизионния екран, ще ви кажа, че на този екран бактериофагите бяха дълги колкото Джеми, тоест около двадесет сантиметра. До тях се простираше микробът, дълъг цял метър.
В първата фаза на нападението бактериофагите, които бяха многобройни, обградиха крепостта. С помощта на опашчиците си те се полепиха по стените на бактерията и на края около нея забелязах само гроздове. Гроздове от флакони с… отрова!
Ако нашият „зародиш“ имаше познания по вирусология, би постъпил по-предпазливо, но невежеството го тласна към собствената му гибел. Наистина инстинктивно, с помощта на някакви ферменти, бактерията разложи протеиновото облекло на нападателите. Обаче истинската заплаха не идваше от протеините. Не обвивката на флаконите причиняваше смърт, а тяхното съдържание, съставено от нуклеинова киселина. Тази киселина (ДНК или РНК) носеше наследствената информация на бактериофага, неговата генетична памет. В мига, в който един от обсадителите инжектира смъртоносната киселина, останалите бактериофаги се спуснаха към други жертви, защото нито един от тях нямаше достъп до клетката на микроба. Само шест минути след като врагът проби фронта и завладя протоплазмата, в нея се появиха множество сферични телца. Какво се беше случило? Във всяка клетка на бактерията има същинска биологична фабрика. Там, след като копира матрицата, доставена от ДНК в хромозомите на ядрото, РНК в рибозомите, пръснати в цитоплазмата, възпроизвежда протеините, необходими за живота на съответната клетка. И така, в разгърналата се върху екрана битка бактериофагът беше завладял самата биологична фабрика на микроба. Всички механизми за синтез и за производство на енергия в микроба-хазаин работеха с ускорен ритъм според плановете на натрапника, с други думи, създаваха бактериофаги.
За по-малко от четвърт час се размножиха двеста вирусни телца. Микробът бясно се мъчеше да се самоунищожи.
Не след дълго бактерията се разложи, съвсем се стопи пред очите ни. Най-драматичната борба между тигър и питон или ужасната схватка между два динозавъра ми се струва груба и чисто силова в сравнение с изтънчената биохимична война, водена между бактериофаг и микроб.
По-подробно се спрях на този епизод (той сам за себе си е интересен) най-вече затова, че може да ни помогне да обясним причините за гибелта на Джеми, а и още нещо — да разберем някои бъдещи събития.
След като напусна бойната сцена, описана по-горе, Джеми влезе в един бацил, който се изпречи на пътя му. За мое учудване, ако не и на Джеми, там видях една дузина живи братчета на предишните бактериофаги. Казах, че бях учуден, защото този път тяхното поведение беше съвсем миролюбиво. Бактериофагите спокойно си играеха в протоплазмата и, изглежда, бяха в много сърдечни отношения с бактерията-хазайка. Шепнешком съобщих на един биолог, който седеше до мене, наблюденията си.
— Телцата, които виждаме, са така наречените умерени бактериофаги или профаги. По редица причини живеят в симбиоза с бактерията…
— Значи, бактерията е добила имунитет? — изказах и аз една хипотеза.
— Донякъде — засмя се биологът. — До обратния опит…
„Обратният опит“ бе предизвикан от скоростта на Джеми и завърши с катастрофа. Вероятно бактерията се бе разгневила на неканения гост и впръска в плазмата си някакви ензими, които да го разрушат. Обаче неговото тяло, направено от титан, нямаше основания да се бои. Напротив, бактериофагите, усетили опасността, свалиха любезните си маски и се превърнаха в същински бактериофаги.
След „експлозията“ на бацила екранът на телевизора потъмня от грамадното количество микроорганизми, които гъмжаха около Джеми. Бактериофагите нямаха нищо против него, но тяхната блъсканица го скова, обърка движенията му. От време на време се появяваха светли петна и веднъж ми се стори, че съзирам разпилени части от тялото на Джеми. Видимостта ставаше все по-слаба й на края нищо не се виждаше.
Джеми сега съществуваше само като отделни части, несвързани помежду си и безсилни. Вероятно все пак се беше уморил. И както става в претоварените телефонни централи, неговите линии също бяха блокирали.
Чувствах се потиснат и объркан.
След като светнаха лампите, академик Погор се приближи до мене, хвана ръката ми, погледна ме в очите и рече:
— Няма нищо, момчето ми. Дори и така беше великолепно. Не бива да се обезсърчаваш. Въпреки произшествието в цялата молетронна фауна няма друг екземпляр, който да притежава толкова обемист мозък, както твоето създание…
— Каква полза! — изстенах аз. — Даже и този мозък се оказа недостатъчен.
Джеми беше слабоумен.
За мене последва един лош период. Неприятностите се нижеха една след друга. Може би преувеличавам, като казвам, че Джеми беше слабоумен, но онази глупава развръзка ме караше да се съмнявам в принципите. С какво един нов вариант би бил по-добър? Не беше ли погрешно замислена цялата структура на Джеми? Усърдието ми се изпари, най-вече защото човекът, който ме насърчаваше, академик Погор, беше заминал в чужбина на някакъв международен конгрес. Бяха го посъветвали да не отива; беше
