Преди да започне пътешествията си в организма на даден човек, Джеми тренира в различни неорганични среди и посевки.
Първите упражнения бяха прости. Капсулата, която съдържаше електронния зародиш, се хвърляше в съд с дестилирана вода, където се разтваряше. Джеми излизаше от скривалището си като независим водолаз от подводница. Щом се освободеше, тоест щом потънеше, започваше да работи: върху големия екран на телевизора се явяваха образи, предадени от него. Засега те не ни интересуваха много. По-важно беше да проверим плувните способности на Джеми. Опитът се състоеше в това — да прекоси съда, докато стигне до капсула от друго естество, различна от първата. Джеми влизаше в нея, а след изливането на водата от съда тази друга капсула, която в началото беше лепкава, се втвърдяваше. В това отношение моят зародиш се държеше добре. На края беше насочен към топче хляб и той влезе послушно в новото си легло, което след това извадих с пинцета от съда.
След като се убедихме, че в неутрална среда системите за предаване на образи и за придвижване работят правилно, преминахме към по-тежки опити: поставихме Джеми в разяждаща среда. Ненапразно частите на тялото му, приличащо на попово прасе, съдържаха в състава си атоми от титан: Джеми лудуваше в различни киселини, без да си изпати; по него не се забелязваха следи от корозия. Учудвате ли се? От всичко казано дотук разбира ли се, че видяхме и самия Джеми? Да, видяхме върху екрана образа му, увеличен стотици хиляди пъти. Не очаквахме това „самоснимане“, въпреки че тази възможност произлизаше от самото разчленено тяло на електронния зародиш. Но случи се така, че в един момент едно от очите на Джеми погледна твърде „накриво“ и вместо да покаже заобикалящата го среда, отрази собственото си тяло! И тъй като можехме да направляваме всяка част на Джеми, оттогава често извивахме окото-обектив и нашият пратеник в инфрамикроскопичния свят можеше да бъде наблюдаван няколко минути как изпълнява задачите си.
И ето го най-после Джеми при решаващия изпит: опитите за способността му да се сражава. Те бяха извършени в различни среди и култури.
Не вярвам любителите на борби между бълхи, петли или бикове да са имали някога възможност да присъстват на толкова вълнуващи зрелища като това, което ни предложи нашият свръхмалък атлет. Може би само юнакът от приказките е водил подобни битки в двубоя със змея.
Джеми беше поставен да изследва тъкани, тумори, клетки, а по пътя му изпращахме огромни количества неприятели: микроби, бактерии и вируси. Той трябвате да устои на нападенията, а същевременно да заснима и препраща като съвестен телевизионен репортьор цветни снимки от приключенията си.
Присъстваха голям брой лекари, биохимици и бактериолози, които ентусиазирано коментираха събитията. Те също имаха основание да се радват. И най-напредналите методи на електронната микроскопия не създаваха възможност да изследваш толкова подробно и лесно процесите, които се извършват сред микроорганизмите, измервани с милимикрони. Даже самият аз бях длъжен да разбирам от биология, защото в края на краищата аз бях диспечерът на „експедицията“. За да допълня познанията си, започнах да поглъщам томове по бактериология, вирусология и биохимия, което ме измори повече, отколкото целият труд, положен за създаването на Джеми.
Започнах да сънувам вериги от полимери, изомери, виждах се притиснат под планини от водород и сяра, увиснал над бездни, в които клокочеха аеробни бактерии и макровируси, вклещени в безмълвна, но ужасна борба с левкоцити и антитела. Някои от писателите, занимаващи се с наука, която подготовка е спряла пред прага на големите томове и трактати, не проумяват, че формулите, научните принципи и техническите термини могат да предизвикат страсти, щастие или кошмари не по-малко силни, интересни и завладяващи, отколкото, да речем, гъвкавото тяло на една спортистка или аеродинамичните линии на бицепса на боксьор, замахнал към челюстта на противника.
Няма да описвам тук всичките приключения на Джеми. Ще отбележа само тези, станали в деня, в който го подложих на последното изпитание: пътешествието в тялото на човек.
Честта да глътне капсулата се падна на академик Погор. Самият директор на института го предложи.
— Нашият любим и знаменит колега — каза ни Гряву — може да бъде смятан за морален творец на електронния „зародиш“, създаден от колектива на много младия и много талантлив молетронист Михня Бърла. Наскоро чествахме деветдесетгодишнината на академик Тоадер Погор. Не е изключено невидимият „зародиш“ да се окаже един от най-хубавите подаръци, които е получил…
От своя страна дълбокоуважаваният учен, който с твърда ръка държеше нишестената капсула, а в другата — чаша вода, ни каза, видимо развълнуван:
— Мили мои, благодаря на всички и най-вече на Бърла, който изпълни обещанието си. Вашият подарък наистина е най-хубавият. Той увенча мечтите, които съм хранил близо три четвърти век. Това изкуствено животинче е толкова малко, че едва може да бъде видяно дори с най-мощния електронен микроскоп. И все пак именно с фантастично малките си размери то доказва човешката гениалност. Зная, че създаването му не би било възможно без помощта на много поколения учени и техници, без съдействието на световната наука. Обаче ваша е заслугата, че събрахте в едно цяло тези вектори и осъществихте мечтата на всички. Поздравявам ви, приятели, и още веднъж ви благодаря.
След тези думи академик Погор глътна капсулата. Светлините угаснаха. Погледите на всички любопитно се обърнаха към големия екран на телевизора.
Джеми едва изчака да влезе в стомаха на академика и се залови за работа. Погълнатата от Погор течност проникна в капсулата, а Джеми, който беше колкото един бактериофаг и следователно можеше да мине през всеки филтър, побърза да се измъкне от нишестената молекула. Тук трябва да уточня нещо. Наименованието „електронен зародиш“ не отговаряше на действителността, защото в същност Джеми представляваше електронен „вирус“.
Представлението, което гледахме сега, твърде малко приличаше на последователните му прояви, познати ни от времето на тренировките. Всичко беше много по-сложно и по-феерично в сравнение с опитите с различните среди и култури. Картините се сменяха с бясна бързина, защото бях включил Джеми на голяма скорост. Исках да ни покаже колкото може по-различни аспекти от своето „плаване“.
Главозамайващите новости, които се редуваха върху екрана, създаваха впечатлението за някакъв кошмар. Обаче не беше печален и ужасяващ кошмар като в произведенията на Едгар По или Кафка. Напротив! И колкото да ви се сторят неподходящи тези думи, ще се осмеля да кажа, че бях свидетел на един весел кошмар.
Само в някои от картините на Брьогел Старши може да се види такъв смешен и несъответствуващ танц, какъвто гледах аз сега.
Всичко обаче беше твърде действително. Джеми тичаше между клетки, червени кръвни телца, левкоцити, микроби, тъкани; удряше се в стените им; когато те му оказваха съпротива, той се плъзгаше по клетъчната ципа и като влачеше частите на тялото си, проникваше в непоносимо горещата система и бързо се промъкваше през лабиринта на протоплазмата. Дори и тук намираше в какво да се блъсне, защото както рибозомите или микрозомите в цитоплазмата, така и ядрото, даже и ядрото, а и хромозомите бяха по-големи от Джеми. Щом минеше през клетката, изтръгваше се от нея и перипетиите продължаваха. Понякога това бягане с препятствия, което не спираше, ми напомняше филмите на Чарли преди Първата световна война и моето смешно електронно дете пораждаше в мене голяма любов. Изведнъж се сетих, че може да се умори…
— Не можеш ли да го накараш да не тича така, Бърла? — прозвуча гласът на Погор. — Зашеметих се. А не забравяй, че още ще имаш нужда от мене.
Чу се смях. Намалих скоростта на Джеми. Движенията му не бяха вече тъй гротескни.
Картините, предавани от Джеми, не ни позволяваха да видим атомите. В същност това се дължеше на едно несъвършенство в конструкцията. Дори се досетих как да отстраня този недостатък. Но дотогава имах да решавам други належащи задачи. И все пак понякога чрез оптическа измама, предизвикана от пресичането на лъчи (Джеми беше способен „да вижда“ и област с по-къси вълни), ми се струваше за миг, че съзирам очертанията на много малки тела във въртеливо движение. Дали бяха атоми? Ако беше тъй, то това наподобяваше явлението на Зигмонди, при което в зоната на полегати лъчи незабележимите прашинки изведнъж стават видими. Картините се редуваха главоломно като в мираж; едно от отраженията ми напомняше нещо познато: сякаш беше някаква странна слънчева система, гледана от голямо разстояние. Едно по-голямо слънце и две по-малки, които образуваха ъгъл над 90 градуса. Дали беше молекула вода?!
