прехвърлил деветдесетте години. Но той настоял, че трябва непременно да присъства на този конгрес, и тръгнал.
Ориана също беше мрачна (по онова време мислех, че аз съм виновен за тъгата й!). Имах нужда от нейното присъствие, но неумолимо не си признавах и не й казвах защо. Сполетелият ме неуспех ме вбесяваше и унижаваше. Как да й кажа именно сега, че съм влюбен в нея? Бях раздразнителен и непоносим.
След толкова месеци упорит труд не беше зле да си взема най-после отпуската. Но през ноември не ми се ходеше на море. Мисълта, че напразно пропуснах морето, също ме ядосваше. Впрочем дори и да не си признавах открито, нямах никакво желание да се разделям с Ориана. Представяте ли си разочарованието и гнева ми, когато разбрах, че Ориана отново е изчезнала. И пак не можах да науча нищо за нея, къде е заминала, по какви причини отсъстваше от института.
Едно писмо, получено от Погор, ме поутеши.
„Непрекъснато мисля за тебе — пишеше старецът. Дали и Ориана мисли за мене? — запитах се аз. — Обичам те като мое дете. Чувствам, че си огорчен, но нямаш основание. Твоите досегашни резултати не са несполука, а добра победа. Казах го на всички тук на конгреса и те те поздравяват. Възхищават ти се и вървят по твоите стъпки. В науката и в техниката големите открития просто се носят във въздуха. Би било глупаво да не продължиш упорито изследванията си. Действителните победи изискват упорит и понякога продължителен труд. На Ерлих са му били необходими 605 неуспешни опита, за да получи неосалварсана. Калмет се е трудил тринадесет години, докато успее да открие пъргава, смекчаваща противотуберкулозна ваксина. Всичко се свежда до търпение и изясняване на целта. Затова ти пиша. Искам да добиеш още по- ясна представа за значението на един съвършен «електронен вирус».
През последните десетилетия биологията разкри много от тайните в механизма на наследствеността. В общи черти изяснихме проблема за шифъра, чрез който макромолекулата на ДНК предава генетичната информация. И все пак тъпчем на едно място. Защо? Аз смятам, че то се дължи на факта, че не разполагаме с достатъчно прецизна и фина техника, за да правим изследвания и да работим пряко не само върху гените, но най-вече на всички равнища на ДНК. Следното изчисление ще ти обясни. Една човешка полова клетка съдържа 6,7 милиона гени, а всеки ген — 150 тройки еднакви екземпляра нуклеотиди8.
При такива почти невъобразими размери ние не разполагаме с адекватен инструмент, какъвто може да се окаже тъкмо твоят молетронен вирус. Затова ти повтарям да уточниш функциите, които ще изпълнява. Необходимо е да замести най-мощния микроскоп, без да извършва такива сложни и тежки манипулации. Трябва да е в състояние да оперира като скалпел не само вирусите, но и вирусните молекули. Неговата по- специална функция ще бъде да приема информацията, предавана от всеки ген, от всяка негова част.
С оглед на това си припомни каква роля е играла радиоастрономията в разбулването на космическите загадки. Сравняването на радиоизлъчванията от различни небесни тела заедно с оптическия им образ разшири границите на нашите познания за Вселената. Не е ли възможно да постигнем подобен прогрес и в микрокосмоса?
Следователно залови се за работа!
П.С. Сетих се нещо: не би ли могъл да намалиш тялото на твоята изкуствена животинка в полза на мозъка й? А може би няма да й е необходим мозък, ако го заместиш с твоя.“
Дълго размишлявах върху писмото на академика. Общо взето, то беше насърчително и съдържаше интересни неща. Не беше лошо и предложението да намаля тялото на Джеми и същевременно да уголемя мозъка му. Той и без това не можеше да крепи частите си в едно цяло. За решаването на задачата ми беше необходима Ориана и нейната топология. Можех да използвам други математици от института, но изгарях от мъка по нея.
Обаче последното изречение от писмото на Погор звучеше странно, даже ми се стори абсурдно. Как да заместя мозъка на Джеми с моя? Затова ли го бях създал? Затова ли се беше появил в кибернетичния свят? Решително не: старецът се шегуваше. Но аз бях свикнал със сериозните намеци в неговите шеги.
И внезапно проумях. Беше просто, удобно и „на равнището на развитата наука“. Наистина Джеми не се нуждаеше от мозък, по-точно от малък и гламав… За да изпълни отлично желанията на стареца, Джеми имаше нужда от много по-сложен мозък. Голямата електронноизчислителна машина трябваше да поеме „мисловните“ функции на Джеми.
Впрочем това откритие породи друго откритие. Микроскопичната трагедия на Джеми ми изясни нещо, което можех да предвидя, но го бях пренебрегнал, записан от личната съдба на моето творение. Гибелта на Джеми не беше напусто. Огромният електронен мозък пазеше в паметта си опитите на микрокапсулата, а това за мене беше голяма придобивка. По-лесно беше да направя серия „радиовируси“, отколкото непрекъснато да ги уча как да поскъпват при проучванията си. Големият „мозък“ беше запаметил перипетиите, извършваше изчисленията, правеше съответните изводи и трупаше все по-голям опит. Да не говорим за шеметната бързина, с която можеше да изчисли например траекторията на един снаряд — за по-кратко време, отколкото беше необходимо на снаряда да постигне целта си.
Така проумях, че в същност един Джеми не е достатъчен за „фабриката за интелигентност“ на молетронния „мозък“. Той не само че можеше да установи оптималната стратегия на множество Джеми — вируси, а даже се нуждаеше от това множество, за да изпълни предназначението си. Колкото количеството на получената информация беше по-голямо, толкова по-бързо „мозъкът“ повишаваше „квалификацията“ си и се приспособяваше към различните условия.
Следователно веднага се залових да създам около двадесет братя на Джеми. Отново имах желание за работа.
При все че Ориана не беше до мене, аз се опитах с помощта на друг математик да моделирам математически новия прототип с размери, които бяха десет пъти по-малки от тези на Джеми. Работата протече сравнително лесно. По-трудно беше да се организира следващият етап. Площта в секцията вече беше недостатъчна. Трябваше да поставят на мое разположение и съседната зала, в която бяха инсталирани двадесет екрана. На всяко командно табло имаше по един оператор (биолог, минал през курс по кибернетика), който следеше пътешествията на ултраинфрамикрорадиокапсулата.
По това време се завърна и Ориана. Погор си беше дошъл преди нея и беше щастлив, че отново съм се заловил за работа.
Завръщането на Ориана ме зарадва, но същевременно ме натъжи. Вероятно в себе си съм смятал, че ми принадлежи (понякога любовта е обсебваща), и се чувствах обиден, че замина, без да ми каже.
Беше още отслабнала и изглеждаше тъжна. Дожаля ми и за да не се държа лошо, станах хладен. Обаче тя дойде в секцията и започна да ми задава въпроси, сякаш нищо не беше се случило. Моята студенина се превърна в арктическа. Ориана ме гледаше умоляващо, но като видя, че съм като лунна скала, се ядоса и гордо напусна лабораторията.
Минаха няколко дни, през които душевното ми състояние безпричинно се менеше от любов в отвращение, от примирение в безмилостни присъди. Обхванат от тези противоречиви чувства, все пак един ден следобед изчаках Ориана.
Беше лошо време, в края на есента, валеше ситен дъжд, лапавица. Дълго вървяхме мълчаливо, сякаш по този начин искахме да загладим грапавините.
— Защо си дошъл, след като ме прие като луд? — попита ме тя.
— Може и да съм луд — отговорих. — Не „може“, а положително съм — поправих се аз.
