част от телата им била нормална, което доказваше, че облъчването се дължи на прозрачните каски. След няколко дни светенето обхванало цялата глава, врата и стигнало до раменете. Постепенно целите им тела започнали да изпускат странни лъчи.
Естествено, те веднага били изолирани, пратили ги на Земята и ги настанили в болница за радиоактивни заболявания. Били им предписани най-ефикасните лекарства против облъчването, но резултатите не били тези, които очаквали. В продължение на два месеца тримата мъже продължили да излъчват странната светлина. Тези, които се грижили за тях и ги наблюдавали, започнали да ги посещават в предпазни дрехи и специални маски, защото се установило, че хората, които имали контакт с изследователите, също започнали да светят. Но понеже новите жертви били космонавтите, лекарите и медицинските сестри, те ги изолирали, без да разпространят тайната за случилото се на Луната. Само някои международни форуми знаеха случая и общото мнение беше да не се разпространява новината, докато не се изяснят нещата.
След още няколко седмици светлинното излъчване на засегнатите намаляло, а след това изчезнало. Изключенията били нищожни, но между тях бил и Иворяну.
— Има ли някакво обяснение за това, че не всички са се излекували? — попитах аз.
— Лекарите предполагат, че към края на процеса излъчването се съсредоточава в изкуствените органи.
— Как?! — възкликнах учуден. — Нима вие…
— Да, имам изкуствено сърце — отговори високомерно младежът пред мене. — Преди четири години преживях самолетна катастрофа.
Иворяну остана в ИМБ, а аз се залових с изследването на двадесетте Прови: неговият случай започна да ме вълнува. Директорът на института също прояви интерес към моята работа.
— С помощта на твоите електронни вируси — каза ми той веднъж, когато ме срещна по коридора — ще можем да открием евентуалните изменения в организма под влиянието на тези необикновени лъчи.
Съгласих се, че явлението е безкрайно странно, и обещах, че ще положа всички усилия, за да го изясня.
— Впрочем ти си пример на залисан човек — спомни си изведнъж Гряву. — Как е възможно да не си чул за случилото се на Луната?
Погледнах директора с цялото превъзходство, с което разполагах от естествената си височина.
— Чух, но се престорих, че нищо не знам, за да науча повече подробности…
Гряву ме погледна с недоверие и понеже около нас нямаше стол, той измърмори нещо и се отдалечи.
Въпреки че се беше завърнал в страната, академик Погор не се явяваше в института. Беше уморен от пътуването и трябваше да редактира редица доклади и статии във връзка с международния конгрес, на който беше присъствал. Все пак на няколко пъти ме потърси по телефона, за да ме насърчи и да научи новини за работата на секцията.
Малко преди идването на Иворяну бях постигнал известни успехи в изследването на гените и техните съставни части. Даже се бях заловил да съставя карта на генетичните радиосигнали. Но после я зарязах, защото „пуснах“ двадесетте Прови в тялото на селенолога.
Няма да се спирам върху първия етап на тези изследвания, тъй като постигнатите резултати интересуват повече специалистите. Само ще спомена, че физиците установиха, че луминесценцията в сърцето на Иворяну беше предизвикана от неизвестна радиация в космическото пространство, неизследвано дотогава от земните жители.
Повече неща искам да разкажа за Лучиан Иворяну.
Той беше красив младеж, както би се изразил академик Погор. Имаше кафяви очи, черни къдрави коси, трапчинка на брадата, силни челюсти, тяло на атлет и плюс това — светещо сърце. Какво повече да говорим, истинска звезда от цветен спортен филм. Не беше необходимо да слага на трикото си друга емблема освен собственото си сърце.
В началото ми се стори забавен. Но след няколко заседания разбрах, че освен лунните залежи и звездните кораби нищо друго не го привличаше. Не, греша. Най-вече го увличаше блестящото му сърце — като някаква неотменна мисъл. Но приятна. Нямаше момиче в института, което селенологът да не беше… ухажвал.
Тайнствено нещо е човешкото съзнание! В своята професия селенологът беше сила. Следователно човек с тежест. Но в останалите неща лек като аеростат. Но може би нещата не бяха чак толкова тайнствени. Вероятно съществува взаимно проникване между всички страни на нашата душа и не бива да пренебрегваме нито една от тях.
Скоро след това Иворяну ми се стори скучен и отегчителен. Опитах се да го оправдая, като си казвах, че и аз може би му се струвам неприятен, но въпреки това той търпеливо понася да тършуваме из тялото му с помощта на батальона на Провите.
Но много скоро разбрах, че греша. Иворяну ни позволяваше да го изследваме не от любов към науката, а от същата жажда за лесна слава. За него посещението му в института беше нещо като фотогенично излагане на показ. Правеше му удоволствие.
От около три месеца, откакто се установи, че придобитата от селенолозите луминесценция не представлява фактическа опасност, тези, които все още носеха следи от това излъчване, се превърнаха в обекти на телевизионните репортьори и на филмовите оператори. Вестниците от цял свят си оспорваха правото първи да отпечатат непубликувани още снимки. И естествено, начело стоеше Иворяну.
Почти изпитах завист. Затова когато забелязах, че по пътя на индукцията и аз съм успял да се сдобия със собствено лъчеизпускане, реших да посетя Ориана. Бях научил, че моята приятелка освен пневмония беше преживяла и психическа депресия. През цялото това време аз й изпращах различни подаръци: парникови цветя (беше настъпила зимата), южни плодове, книги и писъмца, в които се опитвах да бъда колкото може по-забавен. Случаят да й покажа луминесценцията си ми се струваше щастлив и бях убеден, че ще отклоня Ориана от мислите й.
Както много често, когато съм замислял нещо с най-добри намерения, и сега сгреших. Щом ме забеляза, Ориана пребледня. Лицето й се изкриви, сякаш едва сдържаше плача си и промълви:
— И ти ли?… Как? Откъде?
Непоносима мисъл блесна в ума ми:
— Да не би Иворяну да е твоят годеник?
Тя заплака тихо. Нямаше нужда от друго потвърждение.
Понечих да си тръгна, но Ориана ме хвана за ръката и ме накара да седна на леглото до нея. Отстъпих от слабост. Да, признавам: Ориана беше моята слабост.
— Мамил те е! — прошепнах разярен.
— Не, мамила съм се — ми отговори тя между две въздишки.
И започна да дрънка врели-некипели за изчисляването на вероятностите, приложимо за предвиждането на един човешки живот. Разбрах, че и в любовта може да бъде приложен с известен успех методът, познат под наименованието „Монте Карло“9. Тръгваш от случайни факти и стигаш до извода за необходимостта от определени състояния и хора.
Не се опитах да я разпитвам. От малкото, което ми каза, разбрах, че по време на отсъствието си от института е посещавала годеника си, настанен в болница за лъчеви заболявания. И понеже и тя започнала да свети, била принудена да остане там, докато изчезнали последиците от облъчването. По този повод, въпреки че все още вярвала в любовта на онзи подлец (този израз е мой!), тя за пръв път се усъмнила в трайността на чувствата му. Обаче второто посещение я убедило напълно: селенологът вече имал дузина годеници. В отношението си към мене тя си призна само една вина: тогава, в дъжда, когато ми каза, че е сгодена, трябвало да рече, че е била сгодена…
Тръгнах си дълбоко развълнуван.
Отидох в института без всякакво желание, защото изпитвах голяма неприязън към Иворяну, дълбоко го презирах и ми беше ужасно трудно да го виждам, без да строша поне една от красивите му челюсти. И това
