— Странно, някога не създаваше такова впечатление.
— Някога! — саркастично се изсмях. — Някога смятах, че сме приятели. След това разбрах положението.
— Какво искаш в края на краищата?
— Отегчавам те, нали?
— Уморена съм.
— Отивам си…
— Не, остани.
Тогава се разгневих.
— Виждам, че си играеш с мене.
— Ти се държиш като болен човек. — Тя се спря и ме изгледа учудено.
— Но не се ли питаш защо съм болен, или луд, или както искаш, го наречи?
— Напротив, питам се — промълви тя.
— В същност няма смисъл да се питаш. Трябваше да го знаеш или поне да се досетиш.
Кипях от яд.
Ориана, която дотогава ме гледаше в очите, леко пребледня и сведе миглите си. Не ми е ясно как в един миг гневът ми се изпари и станах нежен.
— Толкова ли трудно беше да се досетиш, че те обичам — изрекох, задавен от вълнение. — Когато смятах да ти предложа да ми станеш съпруга, ти изчезна дори без да ми кажеш „довиждане“
Тя отново вдигна очите си към мене и в тях видях съжаление и тъга.
— Прости ми, Михня — измънка и сякаш потрепера от студ. — Прости ми, но аз съм сгодена.
Дъждът продължаваше да вали и аз не разбрах дали по бузите на Ориана се стичат сълзи или дъждовни капки.
Не я потърсих повече. Едва след няколко седмици чух, че била в болница. Разболяла се от пневмония.
С удоволствие си спомням някои разкази, прочетени в детството ми. Бях ги открил в татковия сандък, който беше натъпкан с научнофантастични романи и брошури. Тогава ми станаха известни имената на Едгар По, Жул Верн, Уелс, Ефремов, Лем, Бредбъри. Да не говорим за радостта, която ме обхвана, когато попаднах на подобни творби, писани от румънски автори. Бях любопитен да видя как са се справили с този литературен жанр, който ми се струва най-увлекателен и най-труден. За моя гордост прецених, че са се справили добре. Най-много ми харесваше да чета разкази, в които се описваха срещи на земни жители с извънземни същества.
Спомням си, че от стотиците научнофантастични и приключенски творби, които бях събрал, избрах тридесет-четиридесет тома, които разглеждаха най-вече проблема за „извънземните хора“. Бях ги поставил до леглото си и упорито ги препрочитах.
От някогашните разговори с момчета на моята възраст стигнах до извода, че моят начин на действие никак не е оригинален. Но и тук нещата се случват, както при лотарията. Не си оригинален, когато играеш, но си късметлия, когато печелиш. А както ще видите, аз бях късметлия. Несъмнено четенето на тези разкази и романи допринесе за развитието на моето въображение. „Първите хора на луната“, „Драконовият хор“, „Соларис“, „Метакосмическата стена“, „Баладата на звездите“, „Човекът и призракът“, „Пленник в сърцето на Галактиката“ — всичките тези астрални измислици създадоха в цели поколения убеждението, че действително съществуват и други мислещи светове. И ето че между тези, които първи имаха щастието да приемат звездно послание, бях и аз.
Откровено казано, в момента, в който научих за загадъчния лунен лъч, си помислих за възможността той да е бил изпратен от мислещи извънземни същества. Това не беше строго научно твърдение, но и антинаучно не можеше да се нарече. Чисто и просто беше една работна хипотеза, съвместима с духа на космическата ера.
Все пак съществува едно несъмнено доказателство, че не съм бил достоен за щастието, което ме сподири. При все че бях мислил за извънземните същества, не продължих тази своя мисъл. Зарязах я. Ако събитията не бяха ме грабнали, щях да мина покрай тях, без да ги забележа.
Това самоопределение обаче не би било обективно, ако не отбележа и факта, че в работата си съм дребнав, упорит и никога не се задоволявам с направеното. С други думи, аз съм от възможно най- страшните началници и единственото нещо, което ме извинява пред другите, е, че съм… симпатично момче. Но за себе си нямам дори и това извинение.
Но нека оставим събитията да се развиват по естествения си път.
По време на усилията ми да създам двата варианта на Джеми бях толкова погълнат от работата и от споменатите душевни вълнения, че сякаш се бях откъснал от останалия свят. Не четях вестници, не слушах предаванията на радиото и телевизията, бях се съсредоточил упорито върху създаването на микрорадиокапсулата.
От случайни разговори с моите колеги бях чул някои подробности за странна случка на Луната, но всичко влизаше през едното ми ухо и излизаше през другото, защото тогава и през ум не ми минаваше, че ще има някаква връзка с моите изследвания. На кратко казано, ставаше дума за следното: група изследователи от една международна звездна база, между които бил и румънският геолог Лучиан Иворяну, станали жертва на необикновено облъчване. Съжалявах за тях, но тъй като в света всекидневно стават стотици странни произшествия, не отдадох голямо значение на съобщението.
Отношението ми се промени след разговора с професор Гряву. Той се състоя, след като бях създал третия вариант на Джеми: фамилията на двадесетте Прови, наречени така, защото имаха приблизително размерите на вирусите и протеините, тоест около 10 милимикрона.
Влязох в кабинета на Гряву разсеян, обладан от желанието да се измъкна по-скоро, за да следя отново приключенията на батальона на Провите.
Директорът стоеше прав, а в едно от креслата седеше елегантен и снажен младеж.
— Михня Бърла… Лучиан Иворяну — представи ни Гряву.
Името на Иворяну трябваше да привлече вниманието ми, но в онзи миг беше изчезнало от мисълта ми случилото се на Луната и понеже младежът беше красив като киноартист, предположих, че е една от новите звезди на студиото в Буфтя.
— Мисля, че знаеш кой е той? — попита ме Гряву.
— Предполагам — отговорих двусмислено.
— Ето другарят Иворяну ни предлага възможността да проверим върху него способностите на Прови.
Погледнах глупаво двамата мъже, които стояха пред мене.
— Той от Министерството на здравеопазването ли е? — попитах с намерението да доловя нещо. — Или е изпратен от академията?
Младежът се засмя, а Гряву се ядоса:
— Защо стоиш прав? Седни!
Бях забравил, че не обича да гледа високите хора прави, а седнали.
— Навярно другарят Бърла още не е чел… — каза посетителят. — Да му покажа.
Той бързо съблече сакото си и остана по жилетка, която, изглежда, беше направена от лек метал. После свали и жилетката, а аз, който понечих да седна, от учудване останах прав. През ризата на Иворяну се виждаше как прозира сърцето.
След това ми разказа подробности от звездните си патила.
Той изследвал заедно с други двама свои колеги структурата на някакви скални маси върху едно плато на Луната. Правили го десетки пъти и преди това и никога не им се случило нищо, дори не пострадали от метеоритите. Но тоя път само час след започването на работата ги обляла странна светлина. Почнали да бягат от нейните оранжеви лъчи, но станцията, от която тръгнали, била далече, а светлинният поток се простирал на няколко километра. Това установили допълнително по фосфоресцентната светлина, която се забелязвала няколко дни по местата, засегнати от тези лъчи.
„Лъчевата болест“, ако можеха да бъдат включени в това понятие симптомите на изследователите, започнала със светенето на главата. Лицата на тримата се превърнали в блестящи предмети. Останалата
