можеше да се случи въпреки съветите на Ориана да се държа възпитано, а два дни по-късно Гряву ми обърна внимание върху значението, което има ендосондирането на селенолога.
— Направих някои проучвания — каза ми директорът. — И научих, че подобни луминесцентни потоци са били отбелязани през последните десетилетия на Земята. Само че досега хората не са попадали пряко под тяхното въздействие. Чудесно е, че имаме възможност с помощта на Провите да изучим въздействието на тези лъчи върху организма.
— Изглежда, че въздействието, за което говорите, не е твърде интересно…
— Думата „интересно“ е неясна, неточна — енергично възрази Гряву. — Някои лекари смятат за интересна сложната, унищожаващата болест. Обаче в други случаи, когато отсъстват тежките симптоми, може дори да не се замислим. Не ти ли се струва странно, че тази така наречена лъчева болест се лекува сравнително лесно? И че след облъчването на цялото тяло след време остават да светят само изкуствените органи? При Иворяну — сърцето, при други — пластмасови зъби и капачета на коляно или силиконови ключици…
И тогава отново си помислих, че онези лъчи са били изпратени от извънземни същества. Споменът за разговора ми с Гряву все пак не намали озлоблението, което пораждаше в мене лекомисленият селенолог.
Накрая взех решение. Отидох в института и наредих да извадят от тялото на Иворяну двадесетте Прови. Операцията беше извършена лесно. Пациентът държеше в устата си специална капсула, към която бяха отправени инфрамикросондите. Те минаваха през мембраната, която филтрираше само в една посока, и мижеха отново да се освободят тогава, когато капсулата се поставеше в някакъв разтворител.
След като видях микрокосмическия си батальон в безопасност, помолих асистентите си да ме оставят насаме с Иворяну.
— Какво се е случило? — попита ме той изненадан.
— Направих ти честта да ти кажа мнението си на четири очи. Ти си едно нищожество…
— Как…? — смънка той. — Не… разбирам…
— Начинът, по който си се държал с Ориана, показва какъв си.
— Ориана ли? — изрече той и сякаш с мъка си спомни за нея. — А, да, Ориана. Забравих, че тя работи тук. — Той се изсмя: — Влюбен си в нея! Би могъл да ми бъдеш благодарен. Впрочем тя е добро момиче…
— Млъкни — изръмжах разярен, — млъкни, че ще ти изтръгна като ацтеките изкуственото сърце и ще го хвърля на бунището.
Този път го улучих точно в… сурогата.
— Какво безсрамие! — викна той възмутен. — Ще ти покажа как трябва да се държиш с мене.
— Негоднико — викнах аз, — подлецо, ако те спипам още веднъж тук, ще ти строша костите.
Веднага отишъл при Гряву. Той, разбира се, не му позволил да си замине. Обаче Иворяну пощуряваше, щом чуеше или си спомнеше за мене и започваше да крещи, че не можем да го спрем насила.
Уведомен за случилото се, Погор зарязал докладите си и незабавно дошъл в института.
Повикаха ме при директора.
— Какво, по дяволите, си му сторил? — попита ме Гряву в лошо настроение и ми посочи креслото.
— Още нищо лошо не съм му сторил, можете да го попитате — отговорих и си наложих да запазя спокойствие.
— Не искам да имам работа с този кретен! — закрещя Иворяну разгневен.
— Виждате ли — обадих се аз. — Той е луд.
— Скъпи мой — чух да казва Погор, — не се гневи. Ето седни на това канапе да поговорим спокойно. — И дръпна селенолога до себе си.
Старецът започна някаква безкрайна и несвързана реч. Единствено запомняща се подробност беше движението, което Погор повтаряше като тик. На двадесет-тридесет секунди той удряше с длан Иворяну по светещото сърце.
Селенологът, който беше слушал за знаменития учен, го гледаше смаян. Объркването му стигна до краен предел, когато Погор го помоли да легне на канапето. Селенологът се подчини, смутен от авторитета на академика. Но когато старецът буквално опря коленете си в гърдите на Иворяну, той не можа да се сдържи и запищя:
— Какво искате всички от мене?!
— Ще ти обясня, пиленце — трогателно отговори Погор, без да промени неудобното си и странно положение. — Имам силиконови кости и бих се радвал, ако започна и аз да светя.
След няколко дни Погор ми оказа честта да ме покани в дома си. Не ме прие по халат и чехли, а с фланелка и къси панталони. Коленете му излъчваха видима светлина.
— Как ви се струвам? — попита ме старецът, сияещ от радост.
— Вие сте най-младият деветдесетгодишен човек, когото познавам.
— Да беше ме видял, когато бях на двадесет години! — похвали се Погор. И ми показа в албума със снимки симпатичен младеж-левент в редиците на един футболен отбор.
— Това съм аз. Но какво знаеш ти! Чувал ли си за „Колця“, за „Триколор“? Отбори, не шега! От 1920 година „Кинезул“ седем години подред беше шампион. Но по онова време и баща ти не е бил роден.
После премина към професионални въпроси.
Каза ми, че няма никакво съмнение, че потокът от лъчи е изпратен от мислещи същества от други светове! Именно затова Иворяну представлява ценен обект за изследване. Кавгата с него била неподходяща и той, Погор, ми бил сърдит. Но откакто коленете му започнали да светят, все пак ми простил.
— Едно нещо е ясно — рече старецът и ми показа светещите си колене. — След облъчването на тялото светещите частици веднага се разпространяват из целия организъм, но се съсредоточават само в изкуствените органи или кости. Това се е повторило във всички случаи. Без изключение. Само късоглед човек не би видял в това едно обмислено явление, едно точно програмиране.
Гостувах на академика няколко часа и обсъдихме подробностите на бъдещите ни изследвания.
От следващия ден старецът започна да идва в института всеки ден, за да се подложи на изследванията с двадесетте Прови.
По този начин се избавих от човека с изкуственото сърце.
Докато проучвах тайнствените лъчи, не знам защо си спомних един научнофантастичен разказ, който бях чел в детството си. В него се разказваше за някакъв астронавт, който, придружен от два робота, вършел нещо далече от Земята, на границата с друг свят, чието име напомняше домакински уред, струва ми се, че беше фриджидер10. Появяването и механичният лаконизъм на говорещите роботи придаваха на разказа известна оригиналност, но авторът имаше друга цел. Той искаше да покаже нашествието на някакви телца, които разяждат метала и убиват и които можеха да представляват послание от еволюирали същества.
За щастие извънземните създания са по-интелигентни, отколкото предполагаха някои писатели от миналите десетилетия. Именно от предвидливостта да не ни унищожат, тези, които ми изпратиха светещото си послание, ни обърнаха внимание върху него и същевременно ни доказаха превъзходството и висотата на своята цивилизация.
Разбира се, не беше изключено посланието да се загуби и несъмнено се е загубило там, където не съществува човечество, способно да го преведе и изтълкува. Но ние бяхме стигнали до този стадий, а фактът, че на края успяхме да разчетем посланието, никак не е изненадващ. Често пъти прогресът в науката протича като игра, разделена на части. Ако си успял да отбележиш точка в новия етап на играта, получаваш удесеторена печалба в сравнение със съответстващата на по-ниския етап. В действителността нещата протичат по-сложно. Като анализира съвършената взаимозависимост между явленията, разумът, който е стигнал до по-високо равнище на познанието, даже чрез това си качество има възможността да проучва съществуващите на този етап връзки. Като мина в стадия „радиоактивност“, науката откри структурата на атома, естеството на звездните процеси и т.н. Колкото и ненадейно да е било откритието на Бекерел, то е станало тогава, когато науката е преминала „подготвителния“ стадий. И в нашия случай нещата не се
