и избърсваше нежно цицината с ухаещата си носна кърпичка. Сякаш ми беше казала: „Видя ли каква великолепна цицина успях да направя?“ В този миг като в проблясък почувствувах какво ме очаква, ако се влюбя в подобно създание.
Напълно съм убеден, че един талантлив писател би могъл да напише за тогавашната ми цицина цял роман. Но аз не притежавам необходимия талант, затова ще се спра само на един факт. Беше символична цицина, която ме предупреждаваше, че нейната създателка ще ме накара да страдам. И понеже не съм суеверен, аз видях само една подутина, нежно галена от ухаеща кърпичка, зад която се показваше съблазнителното и опасно лице на Ориана.
— Да те съпроводя до здравпункта — предложи ми тя. — Не е далеч.
Естествено, аз веднага се съгласих, макар че беше глупаво да се оставям да ме водят като тежко пострадал. Обаче не намерих по-подходящ повод да удължа срещата.
— Накъде тичаше така? — попита ме тя. — Струва ми се, ти си другарят, който монтира „електронния мозък“.
— Да, казвам се Михня Бърла. Молетронист. На 28 години. Ерген — изпревари ме устата ми.
— Ориана Йонеску — представи се тя, без да посочи други данни.
„Навярно е техничка — помислих си аз. — Но е много красива!“
— Ориана Йонеску… — ненадейно измънках, очарован и непохватен.
— Какво, не ти ли харесва името ми? — попита тя с момчешка дързост.
— О, не — възразих аз. — Макар че Ориана… Тоест Ориана е много странно…
— Не сме отговорни за фантазията на родителите си. Майка ми е учителка по френски език. Харесало й това име и него ми дала. В същност не е чак толкова грозно.
— Не, не е грозно. Дори е много… как да кажа… мелодично. Но Йонеску…
— Е, сега пък се хвана за Йонеску! Трябва да ти кажа, че има доста знаменити Йонесковци, като се почне с Йон Йонеску и се стигне до Еуджен Йонеску.
— Не съм имал такова намерение… както и да е… Но откъде ме познаваш?
— О, ти си важна личност — прекъсна тя дишането ми и ме хвана подръка. — Дори трябваше да те посетя… Радостна съм, че се запознахме.
— Да, аз съм особено щастлив — пошегувах се и ме прониза тръпка.
— Обаче не ми каза защо тичаше така.
— В същност ти тичаше, аз само бързах.
Лицето на момичето помръкна. Вече не я интересувах. Като забелязах бързината, с която Ориана минаваше от едно настроение към друго, и аз се затворих в себе си. Години наред „се програмирах“ да бъда безразличен към „слабите взаимодействия“, както наричам на „атомокибернетичен“ жаргон интереса към нежния пол. А ето че се оставих като глупак… да ме притиснат с вратата. Току виж, че ми се е повредил някой „транзистор“.
Все пак другарката Йонеску прояви любезност да ме съпроводи до здравпункта (още не можех да се оправям в лабиринта на коридорите). Когато стигнахме, тя ми рече забързано „довиждане“ и отново затича към тайнствената си цел. „Може би в този миг — рекох си мрачен — тя чупи главата на другиго и ако проявя малко търпение, ще видя новата жертва.“ Ако знаех истинската причина, заради която Ориана бързаше толкова, щях да бъда не мрачен, а тъжен.
След като видях челото си изкусно украсено с лейкопласт, тръгнах отново към академик Погор. Преди да вляза, погледнах вратата, на която пишеше:
За да разберете душевното ми състояние тогава, ще уточня, че още по-категорично, отколкото по време на разговора ми с Гряву, бях решил да се върна в Института по молетроника. От това, което ще последва, можете да си извлечете поука, че никога не бива да сте по-решителни, отколкото трябва. Но тъй като на мене ми липсваше тази мъдра поука (благодарение на моя опит вие ще я запомните!), ми беше невъзможно да сдържа гнева си. Всичко произлизаше от внезапното потискане на парадоксалната и неволна симпатия, породила се в мене. На практика в съзнанието ми се преплитаха две мисли.
Първата беше формулирана категорично, обаче много общо: трябва най-после да приключа с макромолекулите! Втората, макар че будеше съмнения, имаше по-ясни очертания: „Защо искаше да ме посети Ориана? И с какво ли можех да й помогна, та да се радва на срещата с мене?“
Предпазливо натиснах бравата, като инстинктивно си пазех главата. По коридора се нижеха няколко лаборатории, разделени с прозрачни стени. На масите с епруветки, реактиви, биологични препарати и микроскопи безшумно работеха изследователите. Наслука отворих пълзящата врата и попитах къде се намира академикът. Посочиха ми една тапицирана врата.
Влязох с известно вълнение в „светилището“. Беше стая на съвременен алхимик, в която много добре обзаведената лаборатория съжителстваше с висока библиотека, покрила две от стените, и с цяла изложба от чертежи, диаграми и портрети на именити учени (някои от тях бяха с бради, следователно достопочтени), които аз за съжаление не можах да разпозная, а имаше дори и легло (по-късно научих, че Погор дни наред прекарва там и денем, и нощем). Обаче в тази стъписваща стая не видях и следа от академика. Вниманието ми беше привлечено от шум, който идваше отдолу. А, да, зад бюрото сякаш мърдаше нещо. Изведнъж забелязах един крак, опънат върху пода; после се чу пъшкане и изпод бюрото се появи висок човек, който се олюляваше с куп папки в ръцете.
Първото впечатление, което направих на академик Погор, вероятно беше създадено от лейкопласта, под него се извиваха учудено две вежди, а още по-надолу се хилеха устата. На свой ред и той се усмихна приятелски, но след миг ме забрави и тръгна да търси трескаво нещо в папките. Не го намери. Сърдит се обърна към мене:
— Искаш ли да ми помогнеш, драги?
— На вашите заповеди.
Макар че беше попрегърбен, ученият ме гледаше отвисоко. По отношение на него метафората за макромолекулите губеше всякаква стойност. А може би той беше техният „цар“? Рядка и снежнобяла грива, продълговато лице, големи посивели вежди, рязко очертан нос, висок, с изискана външност, истински образ от платната на Ел Греко.
— Ето, подръж тази стълба, за да се кача. (И ми посочи метална стълба, каквито се използват в библиотеките.) — А, не, по-добре да я държа аз, пък ти се качи. Моите стари стави съвсем са прогнили, а и изкуствените, направени от силикон, също започнаха да скърцат. (Качих се на стълбата.) — По-нагоре, драги! Хайде, ти си млад. Имаш младежки и естествени стави. Виждаш ли онази дебела папка с лилав етикет? Извади я и ми я подай! Мисля, че там са книжата, които търся.
Изпълних заповедта. На папката пишеше: „Лични документи № 2Ф“.
Академикът бързо развърза папката и разлисти куп пожълтели листа. Като гледах сияещото му лице, ми се стори, че ще повтори знаменитите думи на Архимед, изречени, когато излязъл от банята, но той внезапно затвори кориците и бутна встрани папката, заради която се катерих по стълбата. Вместо „еврика“ ми рече:
— Виждаш ли онова кресло? Приближи го до това тук, да бъдат едно срещу друго. Извинявай, но съм на 89 години и при моя ишиас трябва да внимавам. Благодаря. Седни сега, млади мой приятелю!
Седнах. Той внимателно отпусна тялото си в другото кресло, наведе се към мене, потупа ме по коленете и се засмя. Спонтанно се засмях и аз. Посмяхме се около две минути, след което той си спомни нещо, навъси се и заповяда:
— Достатъчно! Много се смяхме, може да ми прилошее.
„Днес всички са нетърпимо капризни“ — казах си аз.
— Е, да — въздъхнах вместо отговор и си придадох сериозен вид; нали бях дошъл за преместването ми.
— Не — възрази симпатичният ми събеседник, — ти можеш да продължиш да се смееш.
