Отново съм в настоящето. Мазолестата, покрита с белези ръка на Джак е върху рамото ми, но това все още е момчешка ръка — мургава и мека. Поклащам глава:
— Нищо ми няма.
Видях миналото му. Видях бъдещето му. Знам къде и как ще го намери смъртта и усещам знанието като бреме. Баба ми казваше никога да не разкривам някому как ще си отиде от този свят. С нищо не мога да му помогна, а и няма как да избегне края си. Каквото е писано, ще бъде, но познанието за края ще вгорчи живота му, ще го оцвети в тъмни краски и ще му открадне светлината.
Джак ме гледаше озадачено с големите си, светлосини очи. Казах си, че ще трябва да му дам някакво обяснение, защото той е умен и схватлив, но точно тогава се разнесоха виковете на капитана:
— Хей, ти там! Джак, не ти плащам, за да си губиш времето в приказки с момичетата! Размърдай се или ще усетиш края на въжето по гърба си.
Джак се втурна нанякъде и ме остави сама. Бях доволна, защото имах доста материал за размисъл. Виденията дойдоха неканени, точно както се случваше и с баба ми, но не бях наследила дарбата от нея. Имах я от майка си. Тя е нещо съвсем различно и далеч надхвърляше способностите на баба ми. Усетих как обгръща рамената ми подобно на тежка мантия.
Запис двадесет и пети
Неблагоприятни ветрове ни забавят малко, но земята от дясната страна на кораба ни поддържа в добро настроение. Животът стана по-лек. Водите около нас гъмжат от риба, а капитанът нареди на моряците да се спуснат лодките, за да потърсят на брега прясна вода и да претършуват дивите околности за храна.
Джона Морз приготви мехлем и раните на Джак бързо заздравяват. Джак има много работа и не мога често да разговарям с него, но той знае къде да ме намери. Идва при хранилището за платна, където се крия през деня, за да пиша. Срещаме се там и си говорим, въпреки че рискува да го бичуват, ако го хванат.
Аз говоря малко за себе си, за разлика от него. Джак говори колкото за двама. Разказва ми за места, където е бил, и за неща, които е видял. Не съм сигурна каква част от всичко това е истина, защото моряците са известни със своите измислици. Споделя с мен мечтите и плановете си. Говори ми за Салем, пристанището, към което сме се насочили, за красивите къщи, които са построени там, за удобните за разтоварване на корабите кейове. Каза ми, че един ден и той щял да построи кей, но по-дълъг, по-хубав и от камък, а не от дърво.
— Ще видиш дали няма да го направя.
Разсмивам се, защото не се и съмнявам, че ще го направи. В такива мигове започваме да си измисляме разни истории. Докато той е по море и трупа пари, аз ще съм у дома и ще чакам да се върне и да се ожени за мен. Ще построи хубава къща и ще донесе най-различни неща, с които ще я обзаведем: мебели от Лондон, коприна и кадифе от Париж, луковици на лалета от Амстердам. Смеем се, защото и двамата знаем, че това са само измислици, но понякога се улавям, че през нощта, докато чакам да заспя, правя списъци наум, подреждам стаите в къщата, засаждам градината, дори си мисля за децата, които ще имаме.
Но после се сепвам. Видях бъдещето на Джак и в него не зърнах себе си. Дори да сме обречени един на друг, дори ако ни е писано да бъдем заедно, знам, че цял живот ще чакам деня, когато той ще излезе в морето и няма да се върне. Да виждаш бъдещето е проклятие, а не благословия.
— Къде току изчезваш? — попита днес Марта, докато прерязваше един конец.
— Никъде, горе на палубата съм.
— Надявам се, не за да се срещаш отново с онзи юнга, Джак? Раните по ръцете му трябва вече да са заздравели?
— Не се срещаме — отвърнах й аз, но тя знае, че я лъжа.
— Отец Корнуел питаше за теб — каза тя, докато продължи да шие.
— Какво иска?
— Казва, че имаш хубав почерк и отново иска да ти диктува. Внимавай, Мери — допълни тя, събирайки плата с подутите си пръсти — хорските езици само такива неща чакат.
— Че за какво има да говорят?
— Ти си самотно момиче, но вече не си дете. Трябва да внимаваш как се държиш с този твой юнга…
— Ние сме приятели! Защо?
— А и не само с него — каза Марта, като скъса със зъби още един конец, преди да започне следващия бод. — С отец Корнуел например.
— Моля?
— Постоянно пита за теб.
— Пиша вместо него. Едва ли някой си е помислял, че… — спрях втрещена, а после започнах да се смея.
— По-тихо — погледна ме предупредително Марта и огледа препълнената каюта. — Някои смятат, че той е добра партия, много добра партия за момиче в твоето положение.
— Но аз не смятам така — усетих как гневът се надига в мен. — Мисля, че това е… Защото той е, той е… — потреперих и поклатих глава. — Дори и през ум не му е минало подобно нещо. Твърде нископоставена съм за него. Сигурно грешиш.
— Може би — вдигна рамене Марта, — но знам как един мъж гледа една млада жена, когато я харесва. Ето — каза тя вземайки плат, игла и конец от торбата си — можеш да се захванеш с това.
— Какво шиеш?
— Съшивам парчета плат за покривка за легло — Марта си бе изкарвала прехраната като шивачка. Беше понесла със себе си останалото от стоката си. — Зимите там са сурови и няма нищо по-добро от дебелата завивка, за да се стопли човек. Пък и тези парчета не стават за нищо друго.
Разстла парчетата, за да ги видя. Тъмна вълна и лен в кафяво и черно като земята, в зелено като гората и индиговосиньо.
— Можеш да ги пришиеш едно към друго. Шиенето ти иде отръки, Мери, а и така няма да вършиш глупости — после огледа критично изцапаните ми с мастило пръсти. — По-подходящо занимание за жена е от писането — тя взе отново парчетата, над които работеше. — Пък и като гледам накъде вървят нещата, май е време да започнем да приготвяме зестрата ти.
Смигна ми, но аз не й смигнах в отговор. Знам, че донякъде го казва на шега, но чак пък сватба! За мен разговорите с Джак са не повече от игра на „нека си представим“. Не искам да мисля за тези неща по никакъв друг начин, но Марта е единствената ми опора, няма да е хубаво да я обидя. Затова наведох глава и прекарах следобеда в шиене и рязане като примерна съпруга.
Запис двадесет и шести
Наближава краят на дългото ни пътуване. Навлязохме в голям залив, осеян с малки острови. На запад от нас се простират високи хълмове. Джак ми посочва забележителностите по крайбрежието: остров Маунт Дезърт, хълмовете Камдън, планината Агаментикус, Делфиновия нос и Паскатакуак.
Някои са известни само с индианските си имена, но други са прекръстени от моряците. Вятърът духа от сушата и носи аромата на дървета, земя и зелена растителност. Гледам морето, което се разбива о високите екали, покрити с тъмни гори. Брегът изглежда непознат. Лишен от живот.
Запис двадесет и седми
(средата на юни? 1659)
Миналата нощ прекарахме между нос Света Анна и островите в плитчините, изчаквайки подходящият вятър, който да ни отведе в пристанището. Събудихме се и видяхме скалистия бряг на полуостров Марбълхед да се извисява на запад, но много скоро се спусна мъгла и покри всичко, забавяйки влизането ни в Салем. На всеки няколко минути моряците проверяваха дълбочината при носа на кораба и съобщаваха клафтерите на капитана. Главният вход на пристанището е между два острова, затова е тесен и опасен.
След обед мъглата се вдигна, разкривайки ни първите признаци на човешко присъствие, откакто за
