първи път бяхме зърнали земя. Хората се струпаха на палубата, за да видят как корабите се долепят като насекоми към кея. Отвъд него се простираха здравите, квадратни къщи на Салем с островърхи покриви.
Палубата и каютата са изпълнени с ликуване, но аз не споделям общата радост. Не знам какво ме очаква на това място. Корабът ми е познат, дълго време беше мой дом. По-скоро бих останала на борда.
Гледах от палубата, когато Джак скочи от въжетата, ловък като котка.
— Това е за теб, Мери.
Беше монетата, която му бяха дали като награда, че първи е зърнал бряг. Беше счупена на две.
— Половината за мен, другата половина за теб. Запази я, за да ме помниш.
— Дошъл си да се сбогуваме?
Това усили обзелата ме потиснатост.
— Така трябва. Поне засега — той погледна към приближаващия се бряг. — Скоро ще акостираме и ще имам много работа.
— Но ще се видим в града, нали?
Той поклати глава:
— Най-вероятно не. Със сутрешния прилив отплуваме за Бостън. Ето защо сега исках да ти кажа „сбогом“. После може да няма време.
Не знаех какво да кажа. Не очаквах, че ще се разделим по този начин, не очаквах и този миг да дойде толкова скоро. Джак беше като братът, който никога не съм имала, нещо повече дори. Извърнах се объркана.
— Не тъжи. Ще се върна и ще те намеря. Това — той ми показа своята половина от монетата — ще бъде нашият знак. Някога двете половини ще се съберат отново. Имаш думата ми. Никога няма да те забравя, Мери, а и думата ми на две не става.
Наведе се към мен, сякаш за да ме целуне, но точно тогава се разнесе нечий глас:
— Хей, ти, момче! Джак, качвай се в наблюдателницата!
Той понечи да си тръгне, но бързо се върна, за да ме целуне все пак. Стори ми се, че видях ухиленото лице на капитана, но Джак вече се катереше нагоре по въжетата. Виждах го седнал на салинга14, малък като детска играчка. Устните ми пареха, а юмрукът ми се сви около счупения шилинг. Знам, че го виждам за последен път.
Новият свят
Запис двадесет и осми
(юни, 1659)
Влязохме в пристанището с ранния вечерен прилив. Сякаш целият град бе излязъл да ни приветства. Мъже, жени и деца се бутаха напред и извисяваха гласове, крещяха приветствия и питаха за новини. Някои от пасажерите слязоха долу, за да съберат нещата си, но повечето останаха на палубата, за да наблюдават влизането ни. Бяха се наредили покрай парапетите и оглеждаха хората в тълпата. Почувствах как въодушевлението от благополучното ни пристигане се превръща в безпокойство. Споглеждаха се с леко кимване на главите и отново вперваха очите си в тълпата. Попитах Марта какъв е проблемът.
— Нещо не е на ред. Нашите братя, които потеглиха преди нас… поне някои от тях трябваше да са тук, а няма никого.
И ме остави, за да се присъедини към една от другите групички. Не можех да разбера какво си казват, но в повишаването и снижаването на гласовете им долавях тревога.
Измина много време, преди всички да слезем от кораба и нещата ни да бъдат разтоварени. Старейшините и отец Корнуел стъпиха първи на брега. Веднага отидоха да разговарят с градските първенци и оставиха другите да наблюдават разтоварването.
Най-сетне всички бяхме на кея. Дойде ред и на животните, които бяхме взели със себе си. Говеда и прасета, овце и изпосталели коне изникваха, примигвайки, от пазвите на кораба. Бяха овързани и вдигнати на макари, а краката им се люлееха във въздуха. Доста от тях бяха измрели по време на пътуването, а оцелелите едва се крепяха на краката си като новородени, блееха и мучаха уплашено. Малкото останали птици на Марта лежаха притиснати една о друга в кокошарника, безжизнени като купчина парцали.
Искаше ми се да се върна на борда. Изпитвах носталгия по кораба и на твърда земя бях обзета от същото смущение както нещастните животни. Усещах земята странно под краката си. Светлината беше заслепяваща, въздухът — горещ и неподвижен. Беше задушно дори и тук, на кея, а и не ми харесваше, че всички тези хора ме зяпат. Исках да се върна. Да намеря Джак. Но това беше невъзможно. Няма връщане назад. Последната част от нашия багаж беше разтоварена и към кораба се понесоха нови товари. В мига, в който стъпихме на земята, престанахме да бъдем част от кораба.
Семействата се скупчиха около бъчвите, сандъците, касетките и торбите. Стояха на кея, заобиколени от струпаните около тях вещи и очакваха някакви новини. Безпокойството нарасна. Никой не знаеше какво ще правим.
Старейшините бяха отишли някъде със салемските първенци. Когато се върнаха, лицата им бяха мрачни. Елиас Корнуел се покачи на една бъчва. Изправи се и се обърна към нас с разперени ръце. Черната му фигура, обрамчена от светлината, хвърляше дълга сянка на фона на залязващото слънце.
Прикани ни да сведем глави пред Бог и да кажем дълга молитва в знак на благодарност за щастливото ни избавление.
— Прекосихме океана, за да се присъединим към нашите братя и да започнем нов живот в един нов свят: един чист живот без външна намеса. Достигнахме дотук и пътешествието ни приключи благополучно, за което благодарим на Бог и Неговата промисъл.
Думите му бяха последвани от набързо изречено „амин“, но след това от тълпата се чу глас:
— Къде са братята ни? Какво ново се чува за тях?
— Да, къде са?
— Какво ново около тях?
Въпросите обиколиха тълпата, подемани от уста на уста. Елиас Корнуел вдигна ръцете си още по-високо, за да усмири хората.
— Отец Джонсън и паството му вече не са тук.
Мърморенето прерасна в ропот. Елиас Корнуел трябваше да повиши глас, за да надвика глъчката:
— Чуйте ме, добри хора, чуйте ме. Градските първенци ми казаха, че отец Джонсън е отвел паството си, повеждайки го като Мойсей през пустошта.
Ропотът на тълпата се увеличи:
— Какво ще правим? Какво ще правим?
Гласът на отец Корнуел зазвуча заповеднически:
— Трябва да се обърнем към Бог, за да ни упъти, докато пътят ни напред се проясни. Междувременно, в духа на християнското гостоприемство, жителите на Салем отвориха вратите на домовете си за нас, за което сме им благодарни. Утре в сградата на кметството ще се съберат всички избрани, но дотогава искам всеки от вас да се отдаде на молитви и размисъл.
Той свали ръцете си и сведе глава в знак за всеобща безмълвна молитва. Стояхме така, докато сенките ни се удължаваха от последните слънчеви лъчи, а прахта под краката ни стана като варакосана. Бяхме на твърда земя, но тялото ми все още се поклащаше в усвоения, добре запомнен ритъм на кораба. Пристигнахме, но бяхме странници в непозната земя. Прахта се стели по обувките ми по същия начин, по който и прахта у дома, но е различна. Морската болест не ме беше хванала досега, но изведнъж започна да ми се гади неудържимо.
Запис двадесет и девети
Това е първата вечер от първото ни денонощие тук, но усещането за нещо необичайно все още ме преследва. Ребека и аз, придружени от Тобайъс, разглеждахме града, но нищо от видяното не ми се струва истинско. Сякаш сънувам или съм в приказния свят, където всичко ти изглежда познато, докато не го
