възкликна, предаде се и се отпусна тежко върху нея.
По-късно правиха бавен секс, докато си говореха. Точно това Джозеф винаги наричаше секс мантра. (Да, но тя не трябваше да мисли сега за него.)
— Защо още не си женен? — попита го.
— Британските момичета не си падат по ветеринари — призна той. — Прекалено много са гледали сериала „Всички малки и големи създания“, докато са били малки и са се впечатлявали от всичко. А и вечно си мислят какво съм пипал, питат сигурен ли съм, че съм си измил ръцете.
— Гадост — изкиска се Ив.
— Не знам — добави Нилс, вече по-сериозно. — Предполагам, че просто не съм срещнал подходящата жена.
— Аз пък винаги съм искала да правя секс с холандец — каза му тя.
— Защо?
— Защото сте толкова свободомислещи и либерални, нищо не ви шокира, не ви стряска и имате страхотни идеи.
— Ясно — кимна той, смени позата и обясни, че е от малък холандски остров, където живеят протестанти пуритани, и е трябвало да ходи на църква шест дни в седмицата, докато не навършил деветнадесет и не постъпил във ветеринарната школа.
— Виж ти.
— Това обаче не означава, че нямам добри идеи, така че, моля те, кажи ми, че скоро ще дойдеш пак.
— О, да…
— Вече стана почти пет, нали? — попита Ив и се опита да надигне глава от възглавницата. — Наистина трябва да тръгвам.
Стана от леглото, откри миниатюрните си гащички и се отпусна по гръб на пода. Повдигна бедра с ръце, вирна крака във въздуха, след това ги прехвърли над главата, така че с пръсти да докосне пода отзад.
— Какво правиш? — попита той и седна, за да я види добре.
— Просто си разтягам гърба — обясни и се усмихна, защото най-странното бе, че се чувстваше чудесно.
— Не е ли опасно.
— Ралото ли? Не и ако си се занимавал с йога години наред като мен. Още преди деветдесета — добави, а след това й се прииска да не се бе обаждала, защото никак не й се искаше да му напомня, че е ами… нека да кажем няколко години по-млада от него.
Задържа се в тази поза няколко минути, след това се отпусна и започна да си събира дрехите. Нилс я попита дали би искала да си запише друг „час“.
Не бе убедена, че иска.
— Чакат ме много задачи и… трябва да се грижа за малките човечета. Наистина не знам… — тя замълча.
— Искаш ли да се видим отново, Ив? — попита мъжът от смачканото до неузнаваемост легло.
— Да. Просто…
— Шшшт! — притисна пръст до устните й. — Всичко е наред. Няма защо да бързаме. Ще видим как ще потръгнат нещата.
— Благодаря. — Тя седна до него, стисна лицето му между дланите си и го привлече за целувка. За негова изненада целувката бе по челото, целомъдрено, благоразумно сбогуване.
— Това какво общо има с теб? — Той задържа лявата й ръка и постави палец върху изящния смарагдов пръстен на четвъртия пръст.
— Ами нищо… наистина нищо. Просто навик. Разделихме се преди цяла вечност… ти знаеш как е… — Усети как в бузите й нахлува пареща топлина и се подразни, а от това се изчерви още повече. — След него не е имало никой. Така че всичко това… съвсем ново е.
— Няма защо да бързаме — повтори Нилс, за да я успокои.
— Ще ти разкажа всичко. — Усмихна му се бързо, закопча си панталоните, нахлузи обувките и си взе жилетката. — Само нека да не е днес.
Глава 2
През повечето дни от годината Ив приключваше работа в четири следобед, въпреки че самата работа никога нямаше край. Понякога имаше чувството, че служебните й задължения не са приключили дори в десет и половина вечерта, когато се отпускаше във ваната с пълна чаша червено вино в ръка.
Само че четири следобед бе времето, когато надзорник Ив изключваше компютъра, затваряше досиетата на децата, с които трябваше да се занимава през деня, и се превръщаше в мама Ив, която през следващите няколко часа трябваше да готви, да помага за домашните и да къпе деца, да пере, да пуска прахосмукачката и тям подобни.
Днес бе петък, ден с нищо не по-различен от останалите. Първата й задача бе да изтича до спирката, за да се качи на червения двуетажен автобус, който я оставяше съвсем наблизо до дома на детегледачката на Роби. Звънеше късо, по три пъти, за да познае Роби, че е тя, и да затича по коридора с радостни писъци, готов да се хвърли в ръцете й още щом вратата се отвореше.
— Здравей, зайче-байче — казваше тя в косата му, а момченцето я прегръщаше през врата в желязна хватка. Ив и Арлин разменяха по няколко думи на вратата — как е минал денят, какво я ял малкият, колко е спал — след това Роби се покатерваше в количката си и двамата забързваха по пътя, за да приберат Ана от часовете по извънкласна подготовка.
Срещите с Ана не бяха чак толкова любвеобвилни. Високата й руса дъщеря дори не ги видя, че идват, защото бе седнала на маса, подпряна на стената, докато си пишеше домашното, без да обръща внимание на хаоса около нея, а другите деца играеха тенис на маса и се блъскаха, за да заемат място пред някоя компютърна игра.
— Ана! — възпитателката трябваше да се провикне няколко пъти, докато най-сетне момичето я чу. Обърна се, отправи към майка си бърза усмивка, надвеси се отново над тетрадката, за да довърши изречението, задачата, или с каквото там се занимаваше, и чак тогава събра учебниците и тетрадките, подреди ги старателно, точно както някой изпълнителен директор би събрал всички документи в куфарчето си в края на работния ден.
Ана се остави Ив да я целуне по бузата, но нищо повече. След това се наведе и млясна бързо Роби за здрасти, сладка и непринудена целувка, в същото време прекалено сдържана за едно деветгодишно дете.
— Хайде, разказвай — подкани я Ив, когато излязоха навън, и последната петнадесетминутна отсечка до дома бе запълнена с училищни случки и момичешки клюки.
Ето я и къщата, която не можеше да остане незабелязана, докато минаваха покрай нея, огромната къща на ъгъла, цялата олющена, къща, която никой не обичаше, с подивяла избуяла градина. Добре, че някой се бе сетил да я обяви за продажба.
Наближаваше пет следобед, когато най-сетне се прибраха в малкия апартамент на партера с двете спални, собственост на Ив вече цели десет години.
Винаги отключваше с облекчение входната врата, защото и тримата обичаха да се прибират у дома. Ана се втурна в стаята си, а Ив пренесе Роби в своята стая, остави го да седне на леглото и да я наблюдава, докато сваля костюма, с който ходеше на работа, и се преоблича в дънки, шарена блуза, вълнени чорапи и някакъв стар протрит чифт пантофи. Едва в този вид тя се чувстваше, че най-сетне си е у дома, и се превръщаше в истинска майка.
Свали си обеците, прокара пръсти през косата и се опита да зареди батериите за последния етап от деня, който предстоеше — времето за вечеря, домашните работи, идването на Джозеф, къпането и леглото.
— Какво ще ядем тази вечер? — провикна се Ана от съседната стая.
— Супа, салата, хляб и сирене — отвърна Ив, макар и да знаеше, че това е твърде подобно на
