заедно цели седем години и тя го бе обичала през всеки миг от тях. Бяха прекарали няколко щастливи години след появата на Ана, за които човек никога не може да съжалява, но нещата започнаха да се разпадат малко преди Роби да се роди.
Всъщност Ив се бе отдръпнала и накара Джозеф да се изнесе няколко месеца след като забременя. Какво се бе объркало? Единственото, което можеше да каже, бе: „Той се промени“, но тези думи изобщо не можеха да обяснят обърканите обстоятелства, които предизвикаха раздялата, ала така поне й беше по- лесно да приеме нещата. Дори и сега си признаваше, че сърцето й е разбито, и проявяваше силно недоверие към всеки нов мъж в живота си, но бе твърдо решена да не се остави да бъде завладяна от горчивина и някой ден да преодолее мъката, както бе направил Джозеф, при това без много терзания.
И ето ги двамата разделени, опитват се да се държат мило един с друг, да се проявяват като добри родители, стараят се да не обръщат внимание на неразрешимите проблеми и проблемните чувства помежду си.
В някои отношения нещата бяха доста по-лесни, когато бащата на големите момчета, Денис, ги напусна. Той си бе отишъл без много приказки и разпалване на чувствата. В началото може и да се бе оказало безкрайно трудно да се приспособят, но поне той не се появяваше непрекъснато, не отвеждаше децата и не се налагаше да се държи мило и любезно с него заради малките.
— Здравей, Джозеф. — Ив се изправи и се усмихна, когато той влезе в стаята.
— Здрасти, Ив. — Наведе се бързо и я целуна леко по бузата. И въпреки дивия следобед, прекаран в леглото на Нилс, все още си оставаше онази тръпка… онзи трепет… когато той я докосваше. Това я дразнеше толкова много. А и все още й бе трудно да откъсне очи от него. Но може би не само тя изпитваше подобни затруднения. Той бе висок и мускулест, и слаб, с тъмни очи и тъмна гъста коса. Не бяха малко жените, които с удоволствие впиваха очи в него.
— Здравей, Джофус — обади се и Роби от канапето.
— Здравей, приятелче, как си? — Мъжът се настани на канапето, за да поговори със сина си, когото виждаше толкова рядко. Двамата с Ив се бяха разбрали, че Роби може да отива с Ана и да прекарва уикендите при баща си в апартамента му в Манчестър, когато поотрасне, но времето минаваше и нито един от тях не повдигна въпроса дали моментът не е дошъл. Всеки бе убеден, че другият трябва пръв да заговори по темата. Това бе просто още една непреодолима пречка в отношенията им.
Джозеф остана колкото да изпие чаша чай и да зададе обичайните въпроса. Как са Ана и Роби, какви домашни има да готви Ана, какво чете обикновено. Ив го наблюдаваше през всичкото време и забелязваше дребни лични неща, а той отбелязваше същото.
Цял ден бе имал срещи в града и мекият му тъмен костюм й се стори неприлично скъп, но той го бе облякъл върху черна тениска, а на горния джоб на сакото бе защипан най-малкият мобилен телефон, който съществуваше, кабелът за хендс фри бе пъхнат под ревера. Имаше нов лаптоп. Тя забеляза малката лека чанта, оставена в краката му. Нямаше съмнение, че бе последен писък на техниката и доста мощен. Очевидно бе, че той се справя добре и се превръща в богат, преуспяващ бизнесмен. Точно както бе предполагала, въпреки че не й бе приятно. Никога не се съгласи да приеме от него издръжка за децата, но го накара да внася пари на името на двамата по сметка, за да има на какво да разчитат, когато пораснат. Стараеше се да не коментира скъпите покупки, с които той си позволяваше да глези децата.
Ана се върна в хола с малкия си сак.
— Сигурен ли си, че ще успееш да го събереш в багажника? — попита Ив, защото така и не успя да се въздържи да не го подразни. Не си спомняше каква кола караше Джозеф, но знаеше, че е някаква глупава лъскава момчешка играчка, каквито тя ненавиждаше.
— Мяу — закачи я Джозеф и й се усмихна.
— Имате ли някакви планове за уикенда? — Ив отново се опита да пусне в действие любезния си глас.
— И още как. Ще си прекараме страхотно, нали, Ана?
— Аха. Мишел там ли ще бъде?
И Джозеф, и Ив си поеха рязко дъх. Как е възможно едно деветгодишно момиче винаги да зададе някой неудобен въпрос!
— Предложи утре да ни сготви вечеря, стига да искаш.
— По-добре хапни, преди да отидеш, миличка. — Знаеше, че забележката й е злобна и неприятна, но не успя да се сдържи.
Мишел, приятелката на Джозеф беше — Ив си беше направила изводи само от снимки и разказите на Ана — една от онези наперени госпожички, луди на тема фитнес, запознати с най-новите тенденции в диетите. В момента Мишел не „приемаше“ въглехидрати и по всичко личеше, че никога през живота си не бе вкусвала повече от хапка-две торта, шоколад, сладолед или нещо, което съдържа захар и доставя такова страхотно удоволствие, защото изпитваше непреодолим ужас да не се изпусне и да се закръгли — бедрата й да заприличат на балони, дупето й да набъбне и да вземе да опъне последния й марков костюм.
Сигурно е много весело с нея, каза си за свое успокоение Ив.
— Ив — предупреди я Джозеф. — Дръж се прилично.
— Извинявай.
Но след това самият той така и не успя да се сдържи и се заяде.
— Поне Мишел знае да готви и други неща освен леща.
Олеле, ужас, ужас!
— О, моля те — успя да каже с надеждата думите й да са прозвучали незаинтересовано и небрежно.
— А ти имаш ли някакви планове? — попита той, може би в опит да замаже злобната си забележка.
— Да. Утре вечер имам среща. С новия ветеринар. Много симпатично момче.
Ако Джозеф бе изненадан от новината, не го показа по никакъв начин. Тя го наблюдаваше внимателно, за да разбере по изражението му какво мисли, но той само се усмихна и отговори много любезно:
— Пожелавам ти приятно прекарване.
„И ще бъде приятно — каза си Ив, учудена, че се чувства обидена, задето той не прояви почти никакъв интерес към първата среща, за която му споменаваше. — Ще ям, ще пия, ще бъда весела и ще го доведа вкъщи за един секс маратон и няма да се сетя за теб дори за миг.“ Въпреки че Нилс не я бе поканил нито на вечеря, нито на среща, бе си измислила лъжата на момента единствено за да подразни Джозеф.
— Ти ще ходиш на среща? С ветеринаря? — повиши глас Ана. О, не, ето че шокира единствения човек на този свят, когото нямаше намерение да притеснява. — Защо не си ми казала? — Ив коленичи на пода и се обърна към дъщеря си.
— Миличка, просто ще прекараме приятно. Роби също ще дойде с нас и ще си говорим за котките. — Ето. Точно затова гледаше никога да не лъже. Нещата винаги ставаха прекалено сложни.
— Добре. — Джозеф вдигна сака на Ана и стана да се сбогува. — Целуни мама и Роби за довиждане, Ана. Трябва да тръгваме.
Роби си легна към осем, сгуши се на долното креватче със зайчетата си и с мъка успя да задържи очите си отворени, докато Ив му четеше приказка.
После вечеря сама, докато слушаше радиото. Когато приключи, се насили да обиколи къщата и да свърши належащата домакинска работа — да пусне пералнята, да измие пода в кухнята, да избърше прахта, да подреди всички играчки в кутиите. Върна се в кухнята и прибра хляба, след това наряза зеленчуците и ги сипа в тенджерата да врят.
„Поне Мишел знае да готви и други неща освен леща“, сети се отново, докато разбъркваше супата. Господи, Джозеф.
Като че ли някога се бе оплаквал от кулинарните й способности, когато големите момчета бяха навън, а Ана заспиваше в креватчето си. Тогава сядаха да вечерят в кухнята на светлината на свещи, сигурни какво следва.
Спомни си как Джозеф оставяше заливката за салата да покапе по голатай ръка през лятото и я облизваше от китката чак до рамото, тя сядаше в скута му, започваше да го вкусва на свой ред, изпълнена с желание, а той се извиваше назад към хладилника, за да открие нещо друго, което да използва.
