стената. — Закъснява ми с десет дни и ми се драйфа непрекъснато. Мисля, че съм бременна.
— Неее — отвърна той и продължи да я гали по раменете.
— Не бих се шегувала с подобна отврат. — Обърна се към него. — Днес ще си направя тест.
— Сигурен съм, че всичко е наред. Бяхме много внимателни.
— Хм.
Той стана гол от леглото и Дийпа загледа слабите му бели бедра, застанали точно пред лицето й. Въпреки че й бе толкова лошо, чувстваше се отмаляла, тя усети как желанието й се надига и го докосна, докато минаваше.
Том се приближи до нахвърляните на купчина дрехи в самия край на леглото, измъкна черни дънки и ги нахлузи, без да си слага нищо отдолу. След това извади фланела с дълги ръкави, с надпис „Само за 100% скапаняци“.
— Скачай, Дийпа сладуранеста, днес е работен ден — подкани я, като че ли новината за бременността й бе всекидневие за него. — Искаш ли чай? Препечена филийка? Овесени ядки? Някакво друго доказателство, че знам как се върти къща? — Подскачаше, докато си обуваше единия чорап, за който тя правилно предполагаше, че не е пран и сигурно вече се е втвърдил от мръсотия.
— Обичам те — рече Дийпа, което бе шантава работа, защото никога преди не бе казвала подобно нещо. Сигурно наистина е бременна: та нали бременните жени все такива ги вършат?
— И аз те обичам — отвърна Том и се зае с втория чорап. Не се впечатли ни най-малко, защото повтаряше „Обичам те“ непрекъснато — на всяко гадже, на майка си, на братята си, на сестра си, на доведения си баща, на шефа, на жената, която продаваше сандвичи, на барманката австралийка в близкото заведение. Обичаше всички. По света имаше достатъчно гадости и без хората да се чудят кого обичат истински, колко го обичат този някой и дали трябва, или не трябва да му го казват. Обичай всички. Това му беше мотото. И по свой начин показваше, че това е самата истина.
Дийпа си свали нощницата, изправи се и се опита да си намери дрехите. Той бързо се шмугна зад нея, покри гърдите й с длани и я целуна по врата.
— Това ми прилича на реклама на „Бенетон“ — каза тя и погледна белите му ръце, притиснати към кафявите й гърди. Бебето ни ще бъде красиво, помисли си тя, а той изрече същите думи на глас.
— Какво? — попита момичето и се обърна към него.
— Казах, че бебето ни ще бъде красиво, нашето бебе с теб — повтори той.
— Том, на средата на следването съм, а цял живот съм мечтала за това. Точно сега не искам никакво бебе — сопна му се тя. — Не мога да родя. — И след това, за пръв път откакто у нея се бяха събудили подозрения, че е бременна, Дийпа се разплака. С дълбоки безпомощни хлипове.
— Шшшт. — Том я притисна към собо си и се опита да я успокои. — Всичко ще бъде наред. Не си бременна, сигурен съм… Но, знаеш ли, ако… ще направим каквото Дийпс поиска. Всичко ще бъде наред. Че на хората такива неща им се случват непрекъснато.
Тя вече плачеше сърцераздирателно.
— А и аз обичам бебетата — добави с надеждата тези думи да окажат благотворен ефект.
Тя го прасна по гърба.
Ами сега какво? Не можеше да каже: „И абортите ги обичам“.
— Имаме избор — продължи той и изведнъж усети как го обзема паника. Да не би наистина да е бременна? Точно на тях ли трябваше да се случи? Господи. Какво, по дяволите, ще каже майка му? — Трябва да си направим чай — каза и внимателно я накара да седне на леглото.
Том влезе в малката кухня и се опита да намери чайник.
Глава 4
Ана се събуди още щом първите лъчи надникнаха през прозрачните пердета на втората й спалня, спалнята, която си беше само нейна и не се налагаше да я дели с малкия си брат.
Погледна шумния часовник за подводно плуване, с който не се разделяше дори в леглото, и забеляза, че е седем без петнайсет. Много добре. Баща й и Мишел нямаше да станат в следващите два часа, така че целият апартамент беше на нейно разположение. Можеше да се отдаде на тайната си страст, докато всички спяха.
Уви се в синия халат, измъкна се тихо от спалнята и влезе в хола, за да пусне телевизора, след това потърси в шкафа видеокасетата, която знаеше, че е скрита най-отзад, където сама я остави миналия път.
Пъхна я във видеото и преди да натисне копчето, отиде до кухнята, за да си сипе в купичка корнфлейкс — от онези лепкаво сладките, които само баща й позволяваше да яде — „Коко Попс“, „Крънчи нът Корнфлейкс“ — и ги заля с чаша мляко. След това се върна в хола и пусна касетата.
Имаше намерени да изгледа целия деветдесетминутен запис. Ето я майка й, докато я кърмеше, а баща й снимаше и й казваше колко е красива и че бебето Ана е истинско съвършенство. Ето го и него, протяга ръка, за да ги погали и двете, сякаш не можеше да повярва, че това не е сън.
Моментът, който винаги разплакваше Ана, бе малко по-нататък. Майка й седеше на шезлонг в градината. Ана пълзеше в краката й и ровеше сред детски кубчета, пръснати по тревата, образът подскачаше, защото Джозеф сигурно пристъпваше, докато снимаше.
— Ехо, здрасти. — Ив се стресна и вдигна ръка, за да си заслони очите от слънцето.
— Здрасти. — Камерата затрептя, когато Джозеф се наведе, за да я целуне.
— Какво има? — попита през смях Ив. — Изглеждаш такъв един потаен.
— Добре, време е за шоуто.
— Добре… чакам. — Ив се опитваше да звучи напълно искрено. След това камерата бе поставена на масата в градината и нагласена така, че да хваща Ив и шезлонга.
— Много искам да снимам реакцията ти — обясни Джозеф.
— Ясно. Какво е това, филм на ужасите ли?
— Може би.
След това той свали китарата от рамото, вдигна крак на стола й и удари първата струна.
— Това е домашен номер.
— Много мило. — Тя се настани удобно, но след това не се сдържа. — Дали да не запуша ушите на бебето?
— Ха-ха-ха… едно, две, три, четири… — След това задрънчаха най-ужасните и нехармонични звуци, а Джозеф запя също толкова неумело:
Ив се превиваше от смях на шезлонга, но серенадата продължаваше.
— Може и да не ме бива да пея… — След тези думи Джозеф бръкна в джоба си, измъкна малка кутийка и й я подаде.
— Но искам винаги да носиш моя пръстен.
Това бе моментът, когато в гърлото на Ана се надигаше буца, защото баща й бе съвсем искрен и напълно сериозен. А майка й изглеждаше удивена, пое кутийката и я отвори, без да каже и дума. Вдигна поглед към него, слисана, в очаквано на някакво обяснение.
— Ив, не мога да повярвам…
— Господи, престани с тази песен. Какво очакваш да кажа? — попита го Ив.
— Ама сега идва най-хубавото…
Той се отказа от китарата и добави тихо и напевно:
— Ив, искаш ли да се оженим? Или просто аз ще те направя щастлива…
